Решение № 379 от 05.05.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. гр. Хасково, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20255640101425 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, уточнена с последващи молби по делото, подадени от К. В. А., ЕГН **********, от гр.Хасково, ************, чрез адвокат П.П. от АК-Хасково, против “************“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр.София, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143 ЗЗП и чл.

146 от ЗЗП - за прогласяване нищожност на клаузите по чл.5 и чл.11 от сключен между страните договор за потребителски кредит

№958474/06.11.2023г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 06.11.2023г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № 958474, по силата на който ищцата получила в заем сумата в размер на 1200 лева, която следвало да върне на 9 месечни вноски. Тя следвало да заплати и сума в размер на 1219,36 лева за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора, при което общото задължение по същия ставало в размер на 2 660,31 лева. Поддържа се от ищцата, че така уговорената неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни съображения в такава насока. Налице било накърняване на добрите 1 нрави, с което се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 1219,36 лева била в прекомерен размер спрямо сумата по отпуснатия кредит, с което се нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл.

143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С търсената неустойка в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в какъвто смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. С предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявала разход по дейността по управление на кредита, неустойката следвало да бъде включена в ГПР на същия, при което се нарушавало се изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР пък, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от 2

ЗЗП. Подобно договаряне противоречало на изискването по чл.16 ЗПК, което водело до значително оскъпяване на ползвания кредит, без същото да е надлежно обявено на потребителя. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит според ищцата целяло отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР, което от своя страна пречело на потребителя да се ориентира за икономическата тежест на сключената сделка. Поддържа се, че така уговорената неустойка излизала извън обезщетителната си функция, тъй като била прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондирала с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Същата била лишена и от обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавало главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така всъщност с договорената неустойка се договаряло едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което той не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва.

Ето защо и на основание чл.21 ЗПК процесните договорни клаузи били нищожни. Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузите на чл. 5 и на чл.11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № 958474 от 06.11.2023г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 414.24 евро, представляваща получена без основание сума за неустойка по чл.11 от процесния договор за потребителски кредит. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговори на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими, а по същество неоснователни. Поддържа недопустимост на предявените установителни искове поради липса на правен интерес, доколкото процесният договор бил изцяло предсрочно погасен от ищцата на 05.03.2024г. По отношение на предявения осъдителен иск също се поддържа недопустимост по съображения, че предявяването му представлява недопустимо последващо обективно съединяване на исковете и цитира относима съдебна практика. По същество ответникът оспорва исковете изцяло, като поддържа, че не е налице недействителност и неравноправност на атакуваните клаузи от договора, а получените по договора суми са получени при наличието на валидно правно основание за това – процесния договор. Евентуално се позовава на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Излага, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП, Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи и на практиката на СЕС и националните съдилища и липсва противоречие с добрите нрави.

Поддържа наличието на индивидуално уговаряне на процесните клаузи, както 3 и че потребителят е бил предварително уведомена за всички условия на договора. По всички подробно изложени в отговорите му съображения, ответникът счита доводите на ищцата за неоснователни, поради което моли исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира присъждане на разноски.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата възнаграждение за адвокат.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между “************“ ЕООД (заемодател) и К. В. А. (заемател) на 07.11.2023г. е сключен Договор за потребителски кредит № 958474 към искане №9271608, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1200лв., при фиксиран лихвен процент - 48% и ГПР – 60.03 %.

Уговорено е погасяване на заема в рамките на 9 броя месечни погасителни вноски, три от които в размер на 48 лева и шест по 228.91 лева, със съответните уговорени падежни дати. Приложен е погасителен план към договора за кредит и СЕФ и искане за сключване на договор за кредит.

По делото съдът назначи и изслуша заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено.

От същото се установява, че ГПР по договора е 60.03 %, а при включване на сумата от 1155.54 лева – неустойка по чл.11, ал.1 и разпределена в погасителните вноски, е в размер на 785.11 %. Общо внесени суми по кредита са в размер на 2228.73 лева /1139.53 евро/, с които са погасени: 1. Главница:

1200 лева /613.55 евро/; 2. Договорна лихва: 188.55 лева /96.40 евро/; 3.

Неустойка: 810.18 лева /414.24 евро/; 4. Такси за администриране на просрочен кредит, съответно за 7, 14, 21 дни: 30 лева /15.34 евро/, като вещото лице е установило, че кредитът е погасен изцяло предсрочно на 05.03.2024г. и кредиторът е съобразил окончателно дължимите суми с датата на предсрочното погасяване.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 07.11.2023г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 958474 към искане № 9271608, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1200 лв., при фиксиран лихвен процент - 48% и ГПР – 60.03 %. Уговорено е погасяване на заема в рамките на 9 броя месечни погасителни вноски, три от които в размер на 48лв. и шест по 228.91лв., със съответните уговорени падежни дати. Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, 4 ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 11, ал.1 , за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл.5 от договора, която неустойка е в размер общо на 1155.54 лева. За потребителя е предвидено задължение по чл.

5, ал.1 и ал.2 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави едно от посочените в него обезпечения на кредита, под формата на безусловна банкова гаранция /т.1/ или поръчителство /т.2/, които трябва да отговорят на определени изисквания на заемодателя. Така, според чл.5, ал.1, т.2.1, са описани подробно изискванията към поръчителя. Според чл.5, ал.1, т.1 пък, банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.11, ал.1 от договора се начислява неустойка размер на 1155.54 лв., като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план. Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 11, ал.1 от процесния договор за потребителски кредит неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че 5 така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.