Решение № 961 от 03.11.2023, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 961 гр. Стара Загора, 03.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Емилия Ат. Д.а като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20235530102877 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, т.10 ЗПК и чл. 26, пр.1 и пр.2 ЗЗД, вр с чл. 26 ал.4 ЗЗД.

Ищецът Н. М. Н. твърди в исковата си молба, че на 11.01.2023 г. между страните бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 1 от Договора, кредиторът предоставял на потребителя потребителски микрокредит от разстояние в размер на 900 лева, за срок от 10 месеца, при 45.6% фиксирана годишна лихва, 0.1249% лихва на ден и годишен процент на разходите 56.45%, като общата сума за погасяване била в размер на 1098.60 лева.

Съгласно чл.2 от Договора кредиторът предоставял на потребителя потребителски микрокредит от разстояние чрез системата за разплащане EasуРау (Изипей). Съгласно чл.З от Договора, потребителят се задължавал да върне на кредитора предоставения потребителски кредит от разстояние в общ размер на 900 лева, на 10 равни месечни вноски всяка в размер на 109.86 лева, дължими на всяко 11-то число на съответния месец, подробно описани в погасителен план в §19. Съгласно чл.4 от Договора потребителят имал право при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочвал дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, съдържал разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато било приложимо допълнителните разходи. Съгласно чл.5 от Договора, при просрочие в заплащането на някоя от погасителните вноски, потребителят дължал на кредитора законна лихва за забава върху 1 просрочената сума. Размерът на дължимата законна лихва за забава е променлив и се определял с Постановление на Министерски съвет за определяне на размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Съгласно чл.6 от Договора в тридневен срок от сключване на същия, потребителят се задължавал да осигури на кредитора едно от следните обезпечения на Договора за потребителски микрокредит от разстояние: а) Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати; или б) Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати. Съгласно чл.7, в случай че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представил в срок някое от обезпеченията по §6. от Договора и не упражнил правото си на отказ от Договора, Страните приемали, че за кредитора настъпвали вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова страните се съгласявали, че потребителят заплащал на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 626.80 лева, платима на 10 равни части в размер на 62.68 лева, на падежите по §3 заедно със съответната погасителна вноска, както общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по Договора бил в размер на 172.54 лева, платими на следните вноски и при следните падежи: 11.02.2023; 11.03.2023; 11.04.2023;

11.05.2023; 11.06.2023; 11.07.2023; 11.08.2023; 11.09.2023; 11.10.2023; 11.11.2023 г. Съгласно чл.8 от Договора кредиторът имал право да обяви предоставения кредит за предсрочно изискуем в случай че потребителят не заплатил на падежа която и да е от вноските по приложимия погасителен план или не предоставил някое от обещаните обезпечения, описани в §6. от Договора. При просрочени плащания потребителят дължал законна лихва за забава върху тях, както и всички такси и разноски, свързани с принудителното събиране на задълженията по този договор за кредит, включително и възнагражденията на фирми за извънсъдебно събиране на просрочени задължения. Съгласно чл.9 от Договора с подписване на договора потребителят се считал за предупреден, че при просрочени плащания дължи законна лихва за забава върху тях, както и че кредиторът има право да обяви предоставения кредит за предсрочно изискуем, като всички такси и разноски, свързани с принудителното събиране на задълженията по този договор за кредит са за сметка на потребителя. Съгласно чл.10 от Договора всички такси и разноски, включително и банковите такси и комисионни, свързани с погасяването на отпуснатия кредит, са за сметка на потребителя. В чл.19 се съдържал погасителният план към Договора. Общо дължимата сума по кредита ( главница и лихва) възлизала на 1098.60 лв., докато общият размер на дължимата неустойка по чл. 7 възлизала на 626.80 лв. - 57,08 % от общото дължимата сума. Ищецът изтеглил кредит в размер на 900 лева, а съгласно Погасителния план в края на срока на Договора бил длъжен да върне 1 725.4 лв. - над 150 процента от изтеглената първоначално сума. Ищецът заплатил сума в размер на около 517 лева. Ищецът имал качеството потребител по смисъла на чл.9, 2 ал.З от ЗПК, доколкото същият при сключването на договора за потребителски кредит действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, приложимият нормативен акт бил Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 11.01.2023 г. бил недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Клаузата на чл. 6 от договора възлагала в тежест на ищеца в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение по кредита, изразяваща се в поръчителство.

Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед на изискуемите условия на ответното дружество изисквания към поръчителя (предоставяне на документи, че поръчителя получавал трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати или поръчителство на две физически лица, които да представели служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати). Прочитът на съдържанието на тази клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налагал разбирането, че по своето същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя дали да предоставил обезпечение. В допълнение към това за осигуряване на обезпечението по договора, изразяващо се в поръчителство, се поставяли изначално изисквания, за които било ясно, че били неизпълними от длъжника и с които кредиторът целил да се обогати чрез предвидената в чл.7 неустойка. Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за 3 гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита. Кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Самият кредитор, изначално разсрочвал вземането за "неустойка " в погасителният план. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Вземането за неустойка, на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19 ал. 1 от ЗПК и пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема разписаната в чл. 7 от Договора "неустойка", тя била с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предоставила пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да била спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да били посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както било и в настоящия случай. С оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищеца по чл.6 от процесния договор, предвидената в чл.7 от Договора неустойка се явявала скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябвало да бъде включено в ГПР, доколкото се явявал общ разход по кредит. Това не било направено. В процесния договор било налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било посочено кои точно разходи формират ГПР. В съдебната практика се приемало, че за да отговаря на 4 изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл.