Решение № 18863 от 19.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18863 гр. София, 19.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20231110139980 по описа за 2023 година

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът И. К. Д. твърди в подадената на 13.07.2023 г. искова молба, че на 19.12.2020 г. сключил договор за паричен заем № ** от 19.12.2020 г. с ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД (с предишно наименование „4финанс“), с който се уговорили размерът на отпуснатия заем да бъде сумата от 300 лева и със срок на погасяване 18.01.2021 г. В договора за кредит било посочено, че ГПР по кредита е в размер на 49,6%, а размерът на възнаградителната лихва – 40,96%. Било уговорено, че кредитополучателят дължи такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 7,96 лева. Поддържа, че между страните били сключени общо 18 анекса към договора за кредит от 20.12.2020 г., 20.12.2020 г., 20.12.2020 г., 20.12.2020 г., 22.12.2020 г., 23.12.2020 г., 23.12.2020 г., 26.12.2020 г., 31.12.2020 г., 31.12.2020 г., 31.12.2020 г., 31.12.2020 г., 03.01.2021 г., 04.01.2021 г., 06.01.2021 г., 07.01.2021 г., 07.01.2021 г., 19.01.2021 г., с които се уговаряло предоставянето на допълнителни парични средства в различни размери, изрично посочени в исковата молба. Твърди се, че с тези анекси се увеличавала и таксата за експресно разглеждане на заявката за кредит, като с шестнадесетия анекс същата нараснала до 260,87 лева. На 19.01.2021 г. между страните бил подписан договор за удължаване срока за погасяване, като новият договорен срок бил до 25.01.2021 г. Поддържа, че бил погасил дължимата сума по кредита 2 дни след падежната дата, като заплатил всички дължими суми, включително таксата за експресно разглеждане на кредита, като общо платената сума била в размер на 1705,91 лева. Счита, че към процесния договор за кредит приложими са правилата на Закона за потребителския кредит. Поддържа се, че договорът бил недействителен и поради липсата на съществен елемент от неговото съдържание, а именно – в договора ГПР с грешно посочен размер, доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора, доколкото при изчисляване размер на ГПР 1 по кредита не била включената сумата, дължима за таксата за експресно разглеждане на заявката. На следващо място, твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият, било „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Ищецът поддържа, че клаузата от договора, уреждаща заплащането на такса за експресно разглеждане на кредита, била нищожна, доколкото не било налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. ЗПК не давал право на заемодателя да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита, каквато била процесната клауза. Счита, че с включването на подобна клауза в договора за кредит, ответникът целял да получи скрито възнаграждение по договора за кредит. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесната клауза за експресно разглеждане на кредита на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и да осъди ответника на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД да му заплати сумата в размер на 260,87 лева, недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.

Ответникът „ВИВУС.БГ“ ЕООД намира предявените искове за недопустими и неоснователни. Поддържа, че след справка в информационната система на дружество, не било открито кредитно правоотношение, което да отговаря на цитираните от ищеца параметри, нито пък имало информация за погасени суми по такова правоотношение. Ето защо моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

Видно от събраните писмени доказателства и от неоспореното заключение на ССчЕ на 19.12.2020 г. ищецът е сключил договор за паричен заем № ** с ответника, с който се уговорили отпускането на заем за 300 лева и със срок на погасяване 18.01.2021 г. В договора за кредит е посочено, че ГПР по кредита е в размер на 49,6%, а размерът на възнаградителната лихва – 40,96%. Уговорено е, че кредитополучателят дължи такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 7,96 лева. Поддържа, че между страните били сключени общо 16 анекса към договора за кредит, с които се уговаряло предоставянето на допълнителни парични средства в различни размери. Видно от заключението на вещото лице по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, всички суми по кредита са платени от ищеца още през 2021 г., като по договора и анексите общо дадените в заем суми са 1300 лв., 32,72 лв. е платената възнаградителна лихва, а 260,87 лв. – такси за експресно разглеждане на молбите за кредит, 112,32 лв. – такса удължаване. ГПР според вещото лице е 49,60%, ако се включи само главницата и възнаградителната лихва по първоначалния договор. Ако се изчисли ГПР за цялото кредитно правоотноашение, като се включи главнишца, възнаградителна лихва и такси за експресро разглеждане, се получава ГПР от 944%

Ищецът иска клаузата, която допуска дължимост на такси за експрезно разглеждане на искането за кредит, да бъде прогласена за нищожна.

2

По предмета на делото и по съединяването на исковете

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото 3 съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на (клауза от) договора. Този иск при това не е отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на самостоятелен иск.

С оглед изложеното по-горе, предявен е един положителен установителен иск – за прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона. И макар ищецът в исковата молла да твърди, че договорната клауза заобикаля закона и накърнява добрите нрави, по същество ищецът изтъква ве императивни материалноправни 4 норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди недействителност поради противоречие на закона.