Определение № 1663 от 27.06.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1663 гр. Бургас, 27.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500953 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Зорница Банкина, действаща чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Б. Димова против разпореждане № 1383 от 02.05.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 530/2025г. по описа на Районен съд- Несебър, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя- заявител за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника Х. З. С., ЕГН: **********, с настоящ адрес: *****, за сумата в размер на 638,96 лв. - неплатената част по договор за потребителски кредит № 603754 от 08.12.2021г., сключен между длъжника и „Сити Кеш“ ООД, както и сумата в размер на 122,82 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.04.2022г. до 30.03.2025г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.03.2025г. до окончателното изплащане на главницата, както и направените в заповедното производство разноски за сумата от 25 лв. за платена държавна такса и за сумата в размер на 50 лв. за претендирано юристконсултско възнаграждение.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното разпореждане на заповедния съд с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал договорни клаузи, на които искането за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК не е основано. Възразява против извода на съда, че са нарушени императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ГПК, като в подкрепа на доводите си излага подробни съображения, заявявайки, че в ОУ 1 ясно и изчерпателно са посочени компонентите, формиращи ГПР, като такива са посочени и в договора в процентно изражение. Позовавайки се на цитирана съдебна практика жалбоподателят излага, че заповедният съд след като е приел, че договорът за кредит е недействителен, неправилно не е приложил императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и не е присъдил чистата стойност на кредита. Иска се отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК срещу длъжника Х. З. С. за сумата в размер на 638.96 лева, представляваща дължима главница по сключен по следния с кредитора „СИТИ КЕШ“ ООД договор за потребителски кредит № 603754 от 08.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното й изплащане, сумата в размер на 122.82 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.04.2022г. до 30.05.2025г., както и сумата от 75 лева, представляваща направените в заповедното производство разноски, от които 50 лева – юрисконсултско възнаграждение и 25 лева за платена държавна такса С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението, мотивирайки отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК, че е искането е основано на договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгласно чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК, като е счел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък, който е приел, че в случая е погасен. Съдът е посочил, че предвидената в договора неустойка за непредставяне на обезпечение фактически представлява част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Предвид това съдът е счел, че неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5от ЗЗП и също така цели да заобиколи забраната по чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗЗП, доколкото същата фактически е дължима не при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе /макар прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора, като същевременно същата не е включена в общия разход по кредита по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК. Приемайки, че независимо, че е нищожно възнаграждението, уговорено под формата на неустойка за непредоставяне на обезпечение, е следвало задължително да бъде включено общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй като е уговорено връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и който е известен 2 на кредитора към момента на сключването му, а това не е сторено в процесния договор за кредит, районният съд е счел, че изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора за основание чл.22 от ЗПК. Предвид така установената недействителност на договора за потребителски кредит, заповедният съд е счел, че следва да приложи разпоредбата на чл.23 от ЗПК, която предвижда, че в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, б е з лихва или други разходи по кредита. Съобразявайки указанията, дадени в решение от 30.06.2022г. по дело № С-171/21 на СЕС след изчисление , че дължимия остатък от главницата по договора за кредит в размер на 638.96 лв. е заплатена изцяло с извършените от длъжника плащания по кредита съдът е приел, че претенцията на заявителя и за остатъчната чиста стойност на кредита- предоставената в заем сума, следва да бъде отхвърлена.

Настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл.

411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са изложените в тази връзка оплакванията в частната жалба. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/. Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка както на целия договор за кредит, така и на отделни негови клаузи, независимо, че вземанията на заявителя не са основани на тях заповедният съд не само, че не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, но е действал в съответствие с вменените му от закона задължения /чл. 411, ал. 2 от ГПК /, зачитайки на основание чл. 633 от ГПК и задължителната практика на СЕС в тази връзка. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него, изразяващо се в невключване на вземането на кредитора за неустойка при недаване на обезпечение в ГПР, независимо, че клаузата от договора, с която е уговорена тази неустойка 3 представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и начисляването й е в противоречие с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в посоченият ГПР /това обстоятелство не е оспорено от заявителя/, същият не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

По гореизложените съображения настоящата инстанция споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4 от ГПК, което води до настъпване на последиците на чл. 23 от ЗПК, при които потребителят дължи само чистата стойност по кредита, респ. остатъка й. Цитираните в жалбата съдебни практики във връзка с ГПР са вече изоставени и неприложими, предвид последващите разяснения и указания по този въпрос, дадени в горепосоченото решение на СЕС, чието приложение е задължително за българските съдилища на основание чл. 633 от ГПК. Посоченото в жалбата, че вписания в договор размер на ГПР формално не надвишава максимума, посочен в чл.19, ал. 4 от ЗПК не е достатъчно обстоятелство да се приеме, че в случая е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. Доколкото от приложените към заявлението писмени доказателства е видно, че посочения ГПР не отразява точно всички разходи по кредита, тъй като не включва начислената разсрочено в погасителния план неустойка като общ разход по кредита по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, то се налага извода, че в случая е налице неясно посочен ГПР, който се приравнява на липсващ такъв по смисъла на чл. 11,ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Този порок води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК и освобождаване на потребителят от задължения за лихва или други разходи по договор за кредит, извън чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 от ЗПК.

Въпреки приложимостта на чл. 23 от ГПК обаче районният съд правилно е отказал да издаде заповед по чл. 410 от ГПК за претендираната дължима според заявителя остатъчна чиста стойност на кредита за главницата в размер на 638.96лв., преценявайки, че същата е погасена от общия размер на вече платените по договора суми, което разрешение е в съответствие със задълженията му, съгласно задължителните указания, дадени в решение от 30.06.2022г. по дело № С-171/21 на СЕС.

Разпечатката съдържа 25 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1e891326-425b-47ba-9b1c-68a5d97ed70f