Решение № 2945 от 05.06.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2945 гр. София, 05.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско дело № 20221100509839 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Ж. П. срещу решение № 8020/13.07.2022 г., постановено по гр. дело № 15729/2022 по описа на СРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ответника „Ю.“ ООД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 56,36 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 229,02 лева за периода от 21.10.2019 г. до 24.03.2022 г.

В жалбата се прави оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа се, че когато вещта се ползва лично от някой от съсобствениците, обезщетение се дължи след писмено поискване. Когато обаче вещта не се ползва лично, а се добиват от нея ползи, съответната част от тях се дължи на останалите съсобственици без да е необходима изрична покана. Счита, че покана не е необходима и за поставяне на длъжника в забава. Моли въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да уважи претенцията на ищеца.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна „Ю.“ ООД, в който се изразява становище за неоснователността на подадената жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

1

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. Първата инстанция е извършила всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК и е дала точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. С оглед съвпадането на изводите н а двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение към изложеното от първата инстанция въззивният съд следва да се произнесе по доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на съдебния акт в обжалваната част.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.

Съгласно Решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и посочените в същото Решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и Решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК., неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора съобразно правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

СРС се е произнесъл относно основателността на претенцията на ищеца Ж. П. за главното вземане за сумата в размер на 229,02 лева, представляваща припадащ се съобразно 2 дела от 1/5 идеална част от поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, получен от ответника „Ю.“ ООД граждански плод (наем) за стопанската 2019 г. - 2020 г. Решението в тази част не е обжалвано, поради което е влязло в законна сила.

Следователно въпросът относно наличието на първите две предпоставки не може да бъде пререшен.

В настоящото производство не е спорно, че покана за доброволно изпълнение от страна на кредитора не е била отправена по отношение на длъжника.

Въззивният съд изцяло споделя извода на СРС за отхвърляне на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Застъпеното становище не противоречи на практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателят при аргументацията на тезата си за незаконосъобразността на съдебното решение в обжалваната му част. В решение № 1747/13.12.1984 г. по гр. дело № 833/1984 г. на ВС е прието, че уважаването на иска по чл. 30, ал. 3 Закона за собствеността (ЗС) не е обусловено от изискване за предварителна писмена покана. Това разрешение не касае обезщетението за забава върху главницата, а е релевантно само за дължимостта на главното вземане. По отношение на акцесорния иск са приложими разпоредбите на ЗЗД. За успешната реализация на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е необходима покана. Ако няма писмена покана, лихвата се дължи от деня, в който искът е предявен. Поканата има правопораждащо действие занапред във времето за задължението за обезщетение за забава, което е различно от вземането за обезщетение по чл. 30, ал. 3 ЗС. Тъй като няма определен ден за изпълнение на главното задължение, то ответникът изпада в забава след покана от кредитора. В случая не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ищецът Ж. П. е поканила ответника „Ю.“ ООД да плати обезщетение за ползите от съсобствената вещ преди датата на подаване на исковата молба – 25.03.2022 г., поради което искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата от 229,02 лева е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Ето защо първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна „Ю.“ ООД.

Съгласно практиката на ВКС условие за присъждането им е страната да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение (вж. Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Видно от представеното по делото пълномощно, в производството пред Софийски градски съд въззиваемата страна е била представлявана от адвокат с надлежно учредена представителна власт (л. 58 от първоинстанционното дело). От друга страна, по делото няма представени надлежни доказателствени средства, установяващи кога, какво, на какво основание и между кого е извършено плащането на претендираното адвокатско възнаграждение, поради което в полза на страната не следва да бъде присъдена претендираната сума от 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА решение № 8020/13.07.2022 г., постановено по гр. дело № 15729/2022 по описа на СРС, ГО, 46 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищеца Ж. Х. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Монтана, ж.к. ****, срещу ответника „Ю.“ ООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

„Надежда-2“, ул. ****, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 56,36 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата от 229,02 лева за периода от 21.10.2019 г. до 24.03.2022 г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4