Решение № 4695 от 07.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4695 гр. София, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20251100500011 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение на СРС № 20123531/31.05.2024 г. по гр.д. № 50166/2019 г. на СРС е отхвърлен предявеният от ищцата С. М. иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД иск срещу „Първа инвестиционна банка“ АД, с който се иска ответникът да заплати на ищеца сумата от 14 000 лв., представляваща причинени имуществени вреди от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в неплащане на сумата от 140 000 лв. на ищеца съобразно наложен в банката запор за вземане на ищеца по изпълнителен лист.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищцата, чрез адв. Обидимска, с която се атакува акта като неправилен.

Доводите за това са, че въз основа на издаден ИЛ в полза на „АЛМЕТАЛС КОРП“ срещу „Лордс Лимитид“ е образувано изпълнително дело, по което е наложен запор на банковите сметки на длъжника в „ПИБ“ АД, като ищцата била конституирана като взискател по изпълнителното дело, доколкото същата придобила права съобразно договор за цесия. Сочи, че е налице постановление на ЧСИ, с което и е възложено плащане по запора на основание чл. 510 ГПК. Счита, че ПИБ не е лице, което има право да оспорва ИЛ или постановлението на ЧСИ. Основанието на ПИБ да не изпълни било, че банката не разполагала с официални данни, свързани със собствеността и представителната власт на длъжника по изпълнителното дело. Установявало се, че представител на дружеството се е легитимирал пред банката, а в Търговския регистър била достъпна останалата информация. Отказът на 1 банката да плати на ищцата довело до имуществени вреди в размера на цялото вземане по изпълнителния лист. Намира правната квалификация на съда за неправилна. Мотивите относно идентификацията на длъжника, изложени от ПИБ, нямали отношение към задължението му да плати по постановлението на ЧСИ. Моли искът да бъде уважен.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ПИБ АД, с който се оспорва същата. Моли решението на СРС да бъде потвърдено.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Постановеното първоинстанционно решение е правилно на въведените с въззивната жалба основания по следните мотиви:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл.

510 ГПК. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционнообезпечителна функция и е за чужди действия или бездействия. Вината на работника/служителя се презумира – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а ответникът носи отговорност, дори задълженията да не са изпълнени от работника/служителя при форма на вината непредпазливост. За да е основателен предявеният иск е необходимо да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което ответникът е възложил извършване на някаква работа и причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Тежестта за доказването се носи от ищеца.

По делото са събрани редица доказателства, описани в първоинстанционното решение, съобразно което СРС е приел фактическа обстановка, която настоящата инстанция намира за правилна, поради което и препраща към мотивите на СРС в тази им част, касателно установените факти.

Спорът в настоящото производство е от правна страна. Ищецът следва да докаже, че вследствие действията на третото лице действително е претърпял твърдените от него вреди в размера на вземането му, включително дали е налице обективна невъзможност да събере вземането си от длъжника, като използва и други изпълнителни способи. Наличието и размерът на вредите, както и противоправното поведение на третото задължено по смисъла на чл. 507 ГПК лице, се предполагат само в хипотезата на чл. 452, ал.

3 ГПК - когато въпреки наложения запор, третото лице плати на длъжника, вместо по изпълнителното дело. В цитирания смисъл е Решение № 169/27.02.2018 г. по т. д. № 879/2016 г. на ВКС, второ т. о., което се споделя от настоящия съдебен състав. Във всяка конкретна хипотеза обаче трябва да се съобрази предмета на доказване по делото, определен с оглед въведените от ответника възражения в процеса. В този смисъл е и РЕШЕНИЕ № 65 ОТ 12.07.2022 Г. ПО ГР. Д. № 3512/2021 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.

2

Изложени са твърдения, че ищецът е кредитор на титуляра на банковата сметка при ПИБ, като на основание чл. 508 ГПК съдебният изпълнител, при когото е образувано изпълнително дело по изпълнителен лист, установяващ вземането на ищеца, е изпратил съобщение до банката за налагане на запор. С писмо от 11.02.2019 г. /л.13,том 1/ ПИБ е отговорила, че не може да установи действителия собственик на дружеството-длъжник по изпълнителното дело, поради което не може да пристъпи към ефективно изпълнение на запора, но ще наложи същия, за да осуети разпоредителни сделки с наличните суми по банкова сметка. Отново такова съобщение е било изпратено от банката и на 20.05.2019 г. /л.20, том 1/. С постановление на ЧСИ от 23.07.2019 г. /л.27,т.1/ и на основание чл. 510 ГПК съдебният изпълнител е възложил на взискателя и ищец С. М. вместо плащане вземания на длжъника по изпълнително дело по банковата сметка при ПИБ. По делото се установява, че С. М. е била конституирана от ЧСИ като взискател по изпълнителното дело на основание договор за цесия между кредиторът по изпълнителния лист и първоначален взискател по принудителното изпълнение в качеството му на цедент и ищцата в качеството й на цесионер. В кориците пред първата инстанция е представен договора за цесия, съобщение до длъжника от цедента, както и молба до ЧСИ за конституиране на С. М. като взискател по изпълнителното дело на мястото на досегашния „Алметалс Корпорейшън“. С постановлението по чл. 510 ГПК ищцата се е легитимирала пред банката, като е поискала наличните суми по запорираната на длъжника „Лордс Лимитид“ сметка да й бъдат преведени /л.41,т.1/. С писмо, изходящо от ПИБ, отново по причини, че не може да бъде установен действителния собственик на дружеството-длъжник „Лордс Лимитид“, банката е отказала на изпълни плащането от банковата сметка на дружеството в полза на ищцата.

Отказите на банката са дали повод за образуване на настоящото производство, в което ищцата твърди, че е претърпяла вреди в размера, който банката отказва да й преведе съобразно постановлението на ЧСИ по чл. 510 ГПК от банковата сметка на клиент на банката и длъжник по изпълнителното дело.

В настоящия случай е безспорно, че деяние е налице – отказ на банката да изпълни запора, поради което първият елемент от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД е налице.

Що се касае до това поведението противоправно ли е, настоящата инстанция намира следното:

Налагането на запор върху вземания на длъжника по банкови сметки представлява изпълнително действие в рамките на принудителното изпълнение по Граждански процесуален кодекс (ГПК), насочено към обезпечаване и удовлетворяване на взискателя. Запорът върху банкова сметка се налага чрез изпращане на запорно съобщение от съдебния изпълнител до съответната банка като трето задължено лице. С получаването на запорното съобщение банката се уведомява за забраната длъжникът да се разпорежда със средствата по сметката до размера на вземането.

На основание чл. 508 ГПК банката е длъжна да даде отговор, в който да 3 посочи: съществува ли вземане на длъжника към нея (наличие на сметка); какъв е размерът му; налице ли са други запори или права на трети лица. В настоящия случай банката е изпълнила това свое задължение, като е предоставила отговор по чл. 508 ГПК, с който не е оспорила наличието на банкова сметка при нея, нито други противопоставими права на трети лица.

Посочила е, че ще наложи запор върху сметката, но не може да премине към изпълнение, тъй като не може да установи кой е действителния собственик на дружеството, на чието име е открита същата.

С налагането на запора банката придобива качеството на пазач на запорираните вземания, като е длъжна да осигури тяхното съхраняване, включително чрез блокиране на разпорежданията от страна на титуляра на сметката. Това задължение има за цел да гарантира ефективността на изпълнителното производство и да предотврати увреждане на интересите на взискателя.

След установяване на съществуването на вземането и при липса на пречки, съдебният изпълнител пристъпва към реализиране на запора чрез насочване на изпълнението към самото вземане. В тази фаза намира приложение чл. 510 ГПК, съгласно който третото задължено лице следва да изпълни задължението си, като заплати дължимата сума на взискателя или по сметка, посочена от съдебния изпълнител. По този начин запорът преминава от обезпечителна в удовлетворителна фаза.

Банката не разполага със свободна преценка дали да изпълни запора. Тя може да откаже плащане единствено при наличие на обективна правна пречка, свързана с липсата или неоснователността на задължението към длъжника. От разпоредбата на чл. 508 ГПК обаче може да се изведе, че законодателят не възприема механизъм на автоматично и безусловно изпълнение от страна на третото задължено лице, а напротив – предвижда активна роля на същото при установяване на предпоставките за изпълнение.

На първо място, нормата изрично задължава третото задължено лице да даде отговор относно съществуването и обема на задължението си към длъжника, както и относно наличието на пречки за изпълнение. Самото въвеждане на задължение за „признаване“ или „непризнаване“ на вземането предполага, че законът допуска възможност третото лице да отрече съществуването или изискуемостта на това вземане. На второ място, ако законодателят целеше безусловно изпълнение, не би било необходимо да се изисква подобен отговор, нито да се предоставя възможност за възражения. В този смисъл чл.

508 ГПК има за функция именно да изясни дали са налице материалноправните предпоставки за последващо изпълнение по чл. 510 ГПК.

На трето място, от систематичното тълкуване на нормите следва, че чл. 510 ГПК намира приложение само при наличието на признато и съществуващо вземане. Следователно, ако в рамките на отговора по чл. 508 ГПК третото задължено лице посочи обстоятелства, които изключват съществуването на задължението или възможността за неговото изпълнение, то не възниква задължение за плащане.

В закона длипсва примерно изброяване на хипотезите, при които банката може да откаже да изпълни запор или да плати на основание чл. 510 4

ГПК. Настоящия съд обаче счита, че такива биха могли да бъдат обективни пречки за банката, като липса на вземане – когато длъжникът няма средства по сметката или сметката не съществува; несеквестируемост – когато средствата са защитени от принудително изпълнение по закон; предходни запори или конкуренция на вземания – когато средствата вече са обект на друг запор с предимство; липса на титулярство – когато средствата не принадлежат на длъжника; императивни разпоредби, които забраняват или ограничават банката да изпълни. Извън тези хипотези банката не може да противопоставя възражения, свързани с материалната легитимация на взискателя, действителността на правоотношенията между взискателя и длъжника. Относно този извод, че не е налице безусловно задължение на банката да изпълни са постановени редица решение на окръжни съдилища, както и определения на ВКС, част от които - РЕШЕНИЕ № 169 ОТ 27.02.2018 Г. ПО Т. Д. № 879/2016 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, с което се приема, че отказ на банка поради ограничението по чл. 62 ЗКИ е законосъобразен.