Определение № 397 от 15.04.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 397 гр. Ловеч, 15.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500243 по описа за 2025 година и за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Подадена е частна жалба вх.№ 3150/10.03.2025 г. от „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:

****, чрез юрисконсулт Г.А., срещу Разпореждане № 590/28.02.2025 г. по ч.гр.д.№ 379/2025 г. на Районен съд – Ловеч в частта, в която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК солидарно срещу длъжниците П. А. В., ЕГН ********** и З. Р. В., ЕГН ********** за вземания за договорно възнаграждение в размер на 2002.46 лв. за периода от 10.03.2023 г. до 06.03.2024 г., 872.62 лв. - обезщетение за забава за периода от 11.12.2022 г. до 06.03.2024 г., 763.11 лв. – обезщетение за забава за периода от 06.03.2024 г. до 26.02.2025 г.

Твърди, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, като посочва съдебна практика на окръжни съдилища в тази насока. Счита, че съгласно чл.411, ал.2, т.3 ГПК законодателят му е предоставил възможност да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителския договор или има обоснована вероятност за това. Изтъква, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, като неправилно 1

ЛРС е извършил именно такава преценка. Оспорва изводите на заповедния съд за отхвърляне на вземането за договорно възнаграждение. Счита, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания, като в него подробно са описаните всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език, като кредитополучателят е бил уведомен за тях. Излага доводи, че в договора за кредит е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и уговорения ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва.. Твърди, че уговорените ГЛП и ГПР не противоречат на закона и добрите нрави, като излага подробни съображения в тази насока.

На следващо място изтъква, че претендираната законна лихва се дължи като последица от предявяване на иска за вземането и нейният размер подлежи на установяване н изпълнителното производство. Счита, че неправилно районният съд е отхвърлил и вземането за лихва за забава, тъй като кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. В случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената на ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснато от длъжника неизпълнение.

Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното Разпореждане в частта, в която се отхвърля заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжниците П.

А. В. и З. Р. В., като вместо него постанови да бъде издадена Заповед за изпълнение относно всички обжалвани вземания от „Профи кредит България“ ЕООД, претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и му се присъдят направените разноски за платена ДТ в размер на 15.00 лв. и 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Ловешкият окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и нормативната уредба, намира следното:

Производството по ч.гр.д. № 379/2025 г. по описа на Районен съд – Ловеч е образувано по подадено заявление от „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК солидарно срещу П. А. В. и З. Р. В. за следните суми: 3606.03 лв. главница, неплатено договорно възнаграждение в размер на 2002.46 лв. за периода от 10.03.2023 г. до 06.03.2024 г., 872.62 лв. лихва за забава за периода от 11.12.2022 г. до 2

06.03.2024 г. /датата на предсрочната изискуемост/, 763.11 лв. законна лихва за периода от 06.03.2024 г. до 26.02.2025 г. – датата на входиране на заявлението и до изплащане на вземането, произтичащо от неизпълнено задължение по Договор за потребителски кредит № 40013379017 от 14.11.2022 г., както и за направени разноски в размер на 144.88 лв. ДТ и 180.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С Разпореждане № 590/28.02.2025 г. по ч.гр.д.№ 379/2025 г., Районен съд – Ловеч е уважил частично заявлението по чл. 410 от ГПК на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу длъжниците П. А. В. и З. Р. В. и издал заповед за изпълнение за сумата 3606.03 лв. главница, ведно със законна лихва от 27.02.2025 г. до изплащането й, а заявлението за останалите претенции и суми до пълният им претендиран размер отхвърлил. В мотивите на разпореждането заповедният съд е приел, че разходите за допълнителни услуги не са отразени в оповестения на длъжника ГПР от 49,14 % и действителният размер на ГПР далеч надхвърля максимално заложения в закона петкратен размер на законната лихва, тъй като размерът на възнагражденията за допълнителни услуги е 4500.00 лв., което съставлява 90% от размер на отпуснатия кредит от 5000.00 лв. Посочено е, че заявителят е нарушил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като не е посочил действителния ГПР, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Направен е извод, че на основание чл.23 от ЗПК следва да се присъди само остатъка от чистата стойност на кредита в размер на 3606.03 лв. По отношение на вземанията за договорна лихва, допълнителни услуги и такси е направен извод, че не следва да се издава заповед за изпълнение, тъй като почиват на недействителен договор. Изложени са аргументи, че на заявителя не следва да се присъжда и вземане за обезщетение за забава преди датата на подаване на заявлението, тъй като вземането за главница е парично, падежа за неговото изпълнение настъпва след покана, доколкото връщането на сумата по кредита се дължи не в изпълнение на договорно задължение, а във връзка санкция спрямо кредитора за нарушаване на правила, установени в обществен интерес.

По отношение на претенцията за разноски е цитирана практика на СЕС и прието, че разноски не следва да се възлагат пропорционално за заплащане на потребителя.

Въззивният състав споделя изцяло направения от районния съд извод.

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, т.е. да съдържа всички необходими данни с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява изискуемостта му. Освен това разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави, а чл.411, ал.2, т.3 ГПК дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснова вероятност за това.

3

Въззивната инстанция счита, че с оглед качеството на длъжника е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като спрямо договора, във връзка с който е възникнало процесното вземане, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/.

В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК е предвидена задължителна проверка от страна на заповедния съд в производството по издаване на заповед за изпълнение относно наличие на неравноправни клаузи, респ. обоснована вероятност от такива в договорите, сключени с потребител, какъвто е и процесния договор за потребителски кредит. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия.

Настоящият състав приема, уговорката за закупен допълнителен пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 4500.00 лв. противоречи на закона. В заявлението изрично е посочено, че това възнаграждение е неразделна част от договора, а от начина, по който е отразено в погасителния план е видно, че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита. С нормата на чл.10а, ал.1от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Възнаграждението за предоставен пакет от допълнителни услуги, за което е конкретизирано и какво включва, не представлява допълнителна услуга, която кредиторът предоставя на потребителя във връзка с договора. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на кредита. С оглед твърденията на заявителя, че тази сума е уговорена като фиксиран размер и включена в погасителните вноски, тя представлява предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и на ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.

На следващо място следва да се отбележи, че тази клауза противоречи 4 и на добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха могли да бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото. Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се наложили в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните норми регулират обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са за нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави.

В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК. Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат кредит в размер на 5000.00 лева, а уговореното възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е в размер на 4500.00 лв., което е 90% от размера на кредита. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице нарушение на добрите нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК тази морална норма за справедливост е получила и правна санкция, като е превърната в правна.

Наред с изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т.1-18 на ал.1, но по аргумент от т.19 следва, че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща нормата на чл.24 от ЗПК.

Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.