Решение № 5091 от 18.12.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 6665/2024
- Вид
- Решение № 5091
- Подписан
- 18.12.2024
- В сила
- 21.01.2025
- Състав
- Александър Венков Точевски
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38 ал. 1 т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55 ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 68г ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 3 · Закон за кредитните институции
- чл. 10 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 ал. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- параграф 1 т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 5091 гр. Пловдив, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330106665 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът Б. В. Б., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявил против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от ********** И.Д., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1 250 лева, платена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит № *****/ 29.01.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 15.04.2024 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *****/ 29.01.2019 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 600 лева, за срок от 12 месеца, при фиксиран лихвен процент- 23 % и ГПР- 49, 11 %. Погасителен план не бил представен на клиента, като заплащанията били извършвани след разговор с представител на ответника. По договора била заплатена сума в общ размер на 3 968 лева, която значително надвишавала сумата по кредита. На ищеца обаче не било дадено обяснение защо следва да върне такава голяма сума. Разликата над чистата сума по кредита подлежала на връщане, като платена при липса на основание. Осъдителният иск се предявявал само за сумата от 50 лева, която щяла да бъде увеличена в последствие с оглед събраните доказателства. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с 1 който искът се оспорва. Признава се, че между страните бил сключен договор за кредит при съответните параметри, по правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ищецът попълнил и подал електронно искане за кредит, което след оценка било одобрено, като на лицето се предоставил СЕФ по имейл, заедно с проект за договор и след изпратен потвърдителен смс той бил сключен. Договорът съдържал всички изискуеми реквизити по закон, като била ясна общата дължима сума, лицето имало предварителна информация за всичко, като можел да направи свободна преценка кое от обезпеченията е в състояние да представи. Клаузата за обезпечение била в чл. 5 от договора, като в зависимост от избора на потребителя се сключвал договор за гаранция с лице, различно от кредитора. Това обаче представлявала възмездна услуга и този разход не можел да се включи в ГПР по кредита, защото тази услуга нямала задължителен характер. Кредиторът не се бил обогатил от възнаграждението, получено от гаранта, защото то било по друг договор и плащанията за третото лице само били превеждани на него, без обаче тези суми да са част от задълженията по кредита. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № *****/ 29.01.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 600 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 8 месечни вноски, с фиксиран месечен лихвен процент по заема- 23 % или лихва от 368 лева, при ГПР- 49, 11 % и общ размер на всички плащания- 1 968 лева.
Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“.
Като писмени доказателства са представени договора за кредит, погасителен план, както и общите условия по него, а и преддоговорна информация за кредита.
Представена е и справка за получени плащания по кредита.
Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че по кредита била заплатена сумата от общо 2 855, 54 лева, разпределена, както следва: главница- 1 600 лева, лихва- 272, 29 лева, такса гаранция875, 25 лева и обезщетение за предсрочно погасяване- 108 лева. Сумата за гаранцията била преведена към „Фератум Банк“.
Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 1 250 лева, вместо първоначално предявения размер от 50 лева.
Прието е и заключение на съдебно- техническа експертиза, по която вещото лице е установило, че при кандидатстването за кредит потребителят има възможност да избере „гаранция от Фератум Банк“ или „Личен гарант/ поръчител“, като в случая била избрана опцията за дружеството гарант. Ищецът бил регистриран потребител в системата на 2 ответника с телефонен номер и имейл, като по електронен път са му били изпратени СЕФ, общи условия, погасителен план и договора за кредит. Потребителят е потвърдил получаване на документите и сключването на договора, чрез въвеждане на ЕГН и уеб код.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
СТЕ установява, че между страните наистина е възникнало процесното договорно правоотношение, като на ищеца са били изпратени по електронен път необходимите документи преди сключване на договора, който той е потвърдил, т.е. налице е неговото съгласие за кредита. Това обаче не означава, че договорът не може да страда от пороци, макар и потребителят да е приел всички условия по кредита, защото специалният закон го защитава и задължава съда в хипотези като настоящата да изследва действителността на договора.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е 3 ясно какво представлява разликата от над 46 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 1 968 лева.
Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга, платено в размер на 875, 25 лева (според заключението на вещото лице). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е 4 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Разпечатката съдържа 27 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1e82348d-0af9-4404-baa0-470e02e4083e