Решение № 14538 от 27.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14538 гр. София, 27.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: .... при участието на секретаря ..... като разгледа докладваното от .... Гражданско дело № 20241110123363 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба на К. К. М., ЕГН **********, с адрес в ....., срещу ..... със седалище и адрес на управление: ......

Ищецът К. К. М. претендира да бъде прогласен за нищожен сключеният между него и .....

Договор за потребителски кредит № ..... от 13.08.2021 г.. Ищецът също така претендира ..... да бъде осъдено да му заплати сумата от 637.32 лв., представляваща недължимо платени суми по същия договор, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ....., в който исковете се оспорват като неоснователни. Ответникът твърди, че договорът е сключен в пълно съответствие със закона и че неустойката е валидна и не противоречи на добрите нрави.

ПО ФАКТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА:

На 13.08.2021 г. в гр. София между К. К. М. като потребител и ..... като кредитор е сключен Договор за потребителски кредит № ...... Съгласно договора, ..... е предоставило на К. К. М. заем в размер на 1700.00 лв.. Срокът за погасяване е 3 месеца, при годишен лихвен процент (ГЛП) от 36.00% и Годишен процент на разходите (ГПР) от 42.58%. Общата дължима сума по договора е 1807.54 лв..

Съгласно чл. 17 от Договора за потребителски кредит, потребителят се задължава в срок до три дни от датата на сключване на договора да осигури действие на трето физическо лице (поръчител) или да предостави банкова гаранция в полза на кредитора. При неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 27 от договора, се дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.

Тази неустойка е в общ размер на 529.78 лв. и е начислена пропорционално към всяка 1 вноска по кредита. Общо дължимата сума по кредита, когато не е осигурена гаранция/поръчител, е 2337.32 лв..

На 17.08.2021 г. К. К. М. е заплатил сумата от 1739.00 лв.. Според експертизата, тази сума е разпределена, както следва: 1700.00 лв. за главница, 6.58 лв. за възнаградителна лихва, и 32.42 лв. за неустойка.

Според съдебно-счетоводната експертиза, при включване на начислената неустойка в изчислението на ГПР по формулата от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, действителният размер на ГПР е 612.58%.

На 27.02.2025 г. се е провело публично заседание, на което е допуснато изменение на иска, като същият е предявен в пълен размер за сумата от 637.32 лв.. На 06.06.2025 г. е проведено ново публично заседание, на което вещото лице В. Д. П. е потвърдила писменото си заключение. Съдът е приел изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Ищецът е намалил претендираната сума на 39.00 лв..

Предявени са обективно съединени искове, както следва:

1. Главен иск: Иск за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № ..... от 13.08.2021 г. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и във връзка с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), и в нарушение на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.

В тежест на ищеца е да докаже, че договорът страда от посочените пороци, водещи до неговата нищожност.

В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно договорно правоотношение и валидно обвързващи страните клаузи, както и индивидуална договореност.

2. Евентуално съединени искове за нищожност на отделни клаузи: В условия на евентуалност са предявени искове на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр.

2 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП.

В тежест на ищеца е да докаже, че клаузите са нищожни на посочените основания.

В тежест на ответника е да докаже индивидуална договореност на клаузите.

3. Иск за връщане на недължимо платени суми: Иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 39.00 лв. (първоначално 25.00 лв., изменена на 637.32 лв., а впоследствие намалена на 39.00 лв.).

В тежест на ищеца е да докаже, че сумата е платена на ответника без правно основание.

В тежест на ответника, при доказване на плащането, е да докаже, че има 2 правно основание да получи сумата и да я задържи.

ПО СЪЩЕСТВО НА СПОРА:

Съдът намира, че предявеният иск за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № ..... от 13.08.2021 г. е основателен.

1. Нарушение на изискванията за оповестяване на ГПР и скрито оскъпяване. Съгласно ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В случая, експертизата установи, че въпреки посочения в договора ГПР от 42.58%, действителният ГПР, изчислен с включване на начислената неустойка от 529.78 лв., е 612.58%. Тази съществена разлика представлява не само нарушение на информационните изисквания на ЗПК, но и "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на ЗЗП. Софийски градски съд и Върховният касационен съд (ВКС) последователно приемат, че невярното или непълно оповестяване на ГПР е съществен порок, водещ до нищожност на договора. Непосочването на всички разходи, които оскъпяват кредита, лишава потребителя от възможността да направи информиран избор, което е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити.

2. Нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие със закона и добрите нрави. Клаузата за неустойка в чл. 27 от договора, която се дължи при непредоставяне на обезпечение в тридневен срок, е нищожна. Първо, изискването за предоставяне на обезпечение в толкова кратък срок е практически невъзможно за потребителя, което води до нищожност на договора. Второ, налагането на такава неустойка, когато липсват данни за претърпени реални вреди от страна на кредитора, излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Това противоречи на добрите нрави. ВКС изисква неустойката да не води до неоснователно обогатяване. Допълнително, кумулирането на такава неустойка с мораторна лихва (лихви за забава) е недопустимо, тъй като и двете целят обезщетяване на вреди от забава. Съгласно ЗПК, при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Всяка клауза, която заобикаля или нарушава изискванията на ЗПК, е нищожна.

3. Нарушение на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

Ищецът твърди, че договорът е сключен от разстояние, но не са спазени процедурите по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ за предоставяне на преддоговорна информация и валидно съгласие на потребителя. Липсата на квалифициран електронен подпис или неспазването на процедурите за удостоверяване на авторството на електронните документи води до липса на "формална доказателствена сила". Това също е основание за нищожност на договора.

Когато не са спазени изискванията за оповестяване на ГПР и когато чрез договори за поръчителство със свързани дружества се цели скрито оскъпяване на кредита. Неспазването 3 на изискванията за пълно и точно оповестяване на Годишния процент на разходите (ГПР) води до нищожност на договора за потребителски кредит. Това произтича пряко от чл. 22 ЗПК, който предвижда недействителност на договора, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разликата между посочения в договора ГПР и действителния такъв, изчислен с включване на всички разходи за потребителя, представлява съществен порок, който възпрепятства информирания избор на потребителя.

Договорите за поръчителство, сключени със свързани с кредитора дружества, като инструмент за скрито оскъпяване на кредита и заобикаляне на закона. В решенията си, съдът приема, че когато възнаграждението за поръчителство не е включено в ГПР, това представлява нарушение на чл. 19 ЗПК, тъй като то е разход по кредита за потребителя.

Налагането на поръчителство чрез свързано дружество, когато алтернативните възможности за обезпечение са нереалистични, се разглежда от съдилищата като действие, противоречащо на добрите нрави. Съдът приема, че "свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност". Когато кредиторът, в качеството си на икономически по-силна страна, налага такива "допълнителни условия", които привидно дават право на избор, но на практика принуждават потребителя към определено скъпоструващо обезпечение, това накърнява принципа на добросъвестност.

4. Последици от нищожността и неоснователно обогатяване. С протоколно опредление, имлицирано в протокол от 06.06.2025 г. (Рег.№ 15617/07.06.2025), съдът е ДОПУСНАЛ изменение на иска, като е намалил претендираната сума на 39.00 лв.

Предвид нищожността на Договора за потребителски кредит, съгласно ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита.

Отпуснатата главница е 1700.00 лв.. Ищецът е платил общо 1739.00 лв.. От тези 1739.00 лв., 1700.00 лв. са погасена главница, 6.58 лв. са погасена лихва, а 32.42 лв. са погасена неустойка. Следователно, сумата, която ищецът е платил в повече, е 1739.00 лв. (общо платени суми) - 1700.00 лв. (чиста главница) = 39.00 лв. надплатена сума. Тези 39.00 лв. представляват недължимо платени суми (лихва и неустойка), които подлежат на връщане на основание неоснователно обогатяване. Ищецът прави изменение на иска и претендира сумата от 39.00 лв..

Разноски по главния иск за прогласяване нищожност на Договора за потребителски кредит:

Исковете са уважени изцяло ,ищецът е ползвал безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). В такива случаи, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатското възнаграждение се присъжда в полза на адвоката, който е предоставил помощта. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда в размер на 250 лв. с вкл. ДДС, като се вземат предвид подробно мотивите в постановеното Решение от 4

25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.