Решение № 253 от 30.12.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Първомай, 30.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100670 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Д. И. Д. срещу „София Комерс Кредит Груп“ АД за заплащане на сумата от 121,77 лв. (след извършено увеличение на иска от 21,77 лв. на 121,77 лв.), представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 10.07.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Д. И. Д. твърди, че на 24.11.2023 г. сключил с ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД договор за паричен заем, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 300 лв. главница. Посочено е, че се задължил да възстанови в полза на ответника сума в размер на 347,76 лв., разпределена на шест месечни вноски от по 57,96 лв. всяка. Съгласно параграф 6 от договора ищецът се задължил да предостави на кредитора обезпечение чрез поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени от кредитора условия. При непредоставяне на някое от посочените обезпечения в тридневен срок от сключване на договора или при неупражняване правото на отказ от договора ищецът дължал на ответното дружество неустойка в размер на 166,86 лв., платима на шест равни части в размер от по 27,81 лв. всяка на падежните дати заедно със съответната погасителна вноска, като общият размер на плащанията на всеки отделен падеж възлизал на 85,77 лв. или общо задължението било в размер на 514,62 лв. В договора били посочени фиксиран лихвен процент от 52,68 % и годишен процент на разходите от 67,46 %. Сочи се, че ищецът изпълнявал задължението си по договора, като направил плащания в общ размер на 421,77 лв. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК поради неточно посочване на ГПР, както изисквал чл. 19, ал. 1 ЗПК. Освен 1 това, било налице нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост, тъй като неустойката била в размер над половината от стойността на главницата, поради което служела единствено за допълнителен неоснователен доход на ответното дружество. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК задължението му следвало да възлиза единствено на размера на главницата от 300 лв., а ответното дружество се обогатило неоснователно със сумата от 121,77 лв. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният осъдителен иск за връщането й.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните бил сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.11.2023 г. Посочва, че договорът напълно съответствал на повелителната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не се заобикаляла и забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че неустойката водела до неоснователно обогатяване. Не следвало да се смесват неустойката и възнаградителната лихва. Счита, че преценката за съответствието на договорната лихва с императивните норми следвало да се извърши по правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като договорът за кредит отговарял на нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следвало да се прилага разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Възразява срещу част от представените с исковата молба доказателства за извършени плащания, тъй като касаели друг договор за кредит. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Д. И. Д. и ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.11.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 300 лв. Уговорен е фиксиран годишен лихвен % в размер на 52,68 % и годишен процент на разходите в размер на 67,46 %.

Общата дължима сума възлиза на 347,76 лв., като следвало да се погаси на шест месечни вноски в размер на 57,96 лв. всяка. Съгласно § 6 в тридневен срок от сключване на договора потребителят се задължавал да осигури на кредитора едно от следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати, или поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер, надвишаващ 50 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1,5 минимални работни заплати. Клаузата на § 7 предвижда, че в случай, че потребителят не представи в срок някое от обезпеченията и не упражни правото си на отказ от договора, страните приемали, че за кредитора настъпвали вреди от намаляване на кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и се съгласявали, че потребителят следва да заплати на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 166,86 лв., платима на падежа на плащане на погасителните вноски.

Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищеца, като от представената от ответника справка се установява, че по договора ищецът е извършил плащания в общ размер на 421,77 лв.

2

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 514,62 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 300 лв., при лихва в размер на 47,76 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 67,46 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен 3 опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.

Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума по договора в размер на 300 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по договора общо сумата от 421,77 лв., то разликата от 121,77 лв. се явява получена без основание от ответника. По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 121,77 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.07.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.