Решение № 3909 от 14.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3909 гр. София, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100504515 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е с въззивна жалба, подадена от „Р.Л.Б.“ ЕООД с ЕИК: ****, срещу решение № 1462/25.02.2022 г., постановено по гр.д. № 50306/2021 г. по описа на СРС, ГО, 42-ри състав, с което на основание чл. 439 ГПК е признато за установено, че Г. С.

С. с ЕГН: ********** не дължи чрез способите за принудително изпълнение поради настъпила погасителна давност сумите от 3 171.54 евро – част от незаплатено задължение по запис на заповед от 30.08.2006 г., ведно със законната лихва върху тази парична сума, както и 124.06 лева – съдебноделоводни разноски, за които парични суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 2046/2010 г. по описа на РС – Варна, ГО, 21-ви състав. С атакуваното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 630.00 лева – причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 05.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.

В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Сочи, че липсва правен интерес за предявяване на претенцията, тъй като взискателят е поискал прекратяване на изпълнителното производство срещу длъжника след извършеното възражение за настъпила погасителна давност. По отношение на длъжника в изпълнителното производство не са били предприемани изпълнителни действия, поради което ищецът не е бил ощетен незаконосъобразно. Критикува се 1 изводът на съда, че за ищеца са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в заплатен в изпълнителното производство адвокатски хонорар. Не са направени доказателствени искания. Моли за отмяна на атакувания съдебен акт в цялост и постановяване на друг, с който исковете да бъдат отхвърлени изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. С.

С., в който се излагат съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че първостепенният акт е правилен и законосъобразен и като такъв иска да бъде потвърден в цялост. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г.

ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г. о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.

Въззивният съд намира първоистанционното решение за правилно по следните причини:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр.

2 чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че ищецът Г. С. С. с ЕГН: ********** не дължи на „Р.Л.Б.“ ЕООД с ЕИК: **** като погасени по давност следните суми, които е осъден да заплати на ответника съгласно издадените по ч.гр.д. № 2046/2010 г. по описа на РС-Варна, 21-ви състав заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист както следва: главница в размер на 3 171.54 евро, представляваща част от неизплатено задължение по запис на заповед, издаден на 30.08.2006 г. и предявен за плащане на 20.03.2009 г. с нотариална покана и констативен протокол № 139, том I, рег. № 1604/2009 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 15.02.2010 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 124.06 лева – заплатена по делото държавна такса. Ищецът претендира на основание чл. 49 ЗЗД и сумата от 630.00 лева, представляваща нанесени му вследствие на причинено увреждане имуществени вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в заплатено от него адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 16.11.2020 г. по изп.дело № 20198080400051 и изп. дело № 20188080400612 на ЧСИ З.Д. с рег. № 808, поради неоснователното му образуване от „Р.Л.Б.“ ЕООД.

От фактическа страна по делото не е спорно, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на 25.08.2010 г. по ч.гр.д. 12163/2010 г. по описа на РС-Варна, 30-ти състав, с който в полза на "Р.Л.Б.“ ООД с ЕИК:****, по подлежаща за изпълнение от 10.08.2010 г. заповед по реда на чл. 417 ГПК, е образувано изп. дело № 20107110401136 при ЧСИ Д.П.-Я. с рег. № 711. С определение, постановено на 15.05.2012 г. по ч.гр.д. № 12163/2010 г. на ВРС, 30-ти състав, цитираната заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и издаденият изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. № 12163/2010 г., са обезсилени за сумата от 1 033.26 евро, поради което и с постановление от 31.05.2017 г. на ЧСИ Д.П.Я. изп.дело 20107110401136 е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК.

Също така не се спори, че въз основа на изпълнителен лист от 17.02.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 2046/2010 г. по описа на РС-Варна, 21 състав в полза на "Р.Л.Б.“ ООД с ЕИК:****, по подлежаща на изпълнение заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, е образувано изп. дело № 20198080400051 по описа на ЧСИ З.Д., per. № 808 в КЧСИ с длъжници Г. С. С. и „А.ф.“ ЕООД. Безспорно между страните е обстоятелството, че по изпълнително дело № 20198080400051 не са извършвани никакви изпълнителни действия. Към изпълнително дело № 20198080400051 е присъединен и изпълнителен лист, издаден на 25.08.2010 г. по ч.гр.д.

№ 12163/2010 г., по който вземанията са погасени по давност.

С молба с вх. № 2960/01.02.2021 г., подадена по изп. дело № 20198080400051 и по изп.дело № 20188080400612, длъжникът Г. С. С. е поискал производството по делото да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК за вземанията, инкорпорирани в изпълнителен лист от 25.08.2010 г.

3

Представено е и съобщение за образувано изпълнително дело с изх.

№2629/07.02.2019 г., от което се установява, че Г. С. е уведомен, че общият размер на задължението по изпълнителното дело № 20198080400051 и по изп.дело № 20188080400612 възлиза в сума в размер от 17 982.10 лева.

Приет е по делото изпълнителен лист от 17.02.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 2046/2010 г. по описа на РС-Варна, 21 състав в полза на "Р.Л.Б.“ ООД с ЕИК:****, по подлежаща на изпълнение заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, с който е образувано изп. дело № 20198080400051 по описа на ЧСИ З.Д., per. № 808 в КЧСИ с длъжници Г. С. С. и „А.ф.“ ЕООД. С цитирания изпълнителен лист длъжниците са осъдени солидарно да заплатят сумата от 3 171.54 евро по запис на заповед от 30.08.2006 г. на "Р.Л.Б.“ ООД с ЕИК:****.

Приложен по делото е и договор от 16.11.2020 г. за правна защита и съдействие, според който М. Д. приема да оказва правна защита и съдействие на Г. С. С. по изп.дело № 20198080400051 и по изп. дело № 20188080400612 по отношение вземанията на „Р.Л.Б.“ ЕООД при уговорено възнаграждение в размер от 630.00 лева със срок на плащане до 31.03.2021 г., ведно с разписка от 02.03.2021 г., съгласно която М. Д. удостоверява, че е получил възнаграждението си в размер на 630.00 лева.

Основният довод във въззивната жалба се изразява в това, че липсва правен интерес за длъжника да оспорва чрез иск изпълнението, тъй като във висящия изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист не са били предприемани никакви изпълнителни действия срещу него. Поради това, съдебното производство пред СРС е лишено от предмет. Нещо повече, твърди се, че за ищеца не са настъпили имуществени вреди по цитираните изпълнителни дела, тъй като не са били поискани и извършвани изпълнителни действия, нито длъжникът бил обременен с такси и разноски при прекратяването на изпълнителното производство.

По повод на горното, настоящият въззивен състав напълно споделя формиралата се съдебна практика, намерила отражение в Определение от 24.11.2016 г., постановено по ч. т. д. № 1660/2016 г. на Върховен касационен съд, I, т. о., Определение № 410 от 20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3172/2018 г. на Върховен касационен съд, IV-то гр. отделение и други, според която е допустим заведен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК, независимо от липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането към момента на предявяването му или при наличието на такова, по което не са извършвани изпълнителни действия. Това е така, доколкото правната сфера на въззивника С. се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора и бивш взискател по процесното изпълнително дело "Р.Л.Б." ЕООД изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, длъжникът има интерес да установи, с оглед упражняване 4 на други свои права. Дори и да не са предприемани способи за принудително изпълнение спрямо длъжника, това не означава, че за същия липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 439 ГПК. По тези причини, безспорен се явява интересът на Г. С. от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, въз основа на издадените срещу него изпълнителен лист от 25.08.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 12163/2010 г. по описа на РС-Варна, 30 състав и изпълнителен лист от 17.02.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 2046/2010 г. по описа на РС-Варна, 21 състав.

Предвид възприетото в практиката на ВКС, цитирана по-горе, следва да се приеме, че за С. съществува правен интерес от водене на делото и същото не е лишено от предмет, въпреки липсата на висящ изпълнителен процес относно вземането, доколкото с постановление от 31.05.2017 г. на ЧСИ Д.П.-Я. изп.дело № 20107110401136 е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК, образувано въз основа на изпълнителния лист от 25.08.2010 г.

От правна страна, правилното разрешение на правния спор по делото се обуславя от отговора на следния въпрос – изтекла ли е погасителната давност за вземанията на "Р.Л.Б." ЕООД срещу Г. С. С. по издадения изпълнителен лист от 17.02.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 2046/2010 г. по описа на РС-Варна, 21 състав.

Както основателно сочи и СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.).