Решение № 168 от 21.06.2019, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е №168 гр.Кюстендил, 21.06.2019г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА БРАТАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА

КОСТАДИНОВА

ВЕСЕЛИНА

ДЖОНЕВА при секретаря: Р. С., след като разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№142/2019г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава

Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивната жалба на Главна дирекция „***“ при МВР, със седалище и адрес на управление в град ***, бул.„***“ №*** със съдебен адрес:***, подадена чрез пълномощника гл.юрисконсулт Д.И.М. , против решение №801/19.11.2018г., постановено по гр.д.№2487/2018г. по описа на Кюстендилския районен съд, В ЧАСТТА, в която Главна дирекция „***“ при МВР е осъдена да заплати на ищеца П.М.К., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, сумата от ***, представляваща сбор на неплатено възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване (отиване и връщане) със служебен транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски операции, ведно с лихвите за забава в общ размер на *** лева, в това число: мораторна лихва в размер на 179.03 лева, начислена върху главница от *** лева за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г. и мораторна лихва от *** лева, начислена върху главница от *** лева за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г.

Във въззивната жалба се прави оплакване, че в обжалваните части решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. В подкрепа на това си разбиране, жалбоподателят изтъква, че, за да приеме дължимост на сумите в размер на 1 117.80 лева, РС-Кюстендил неправилно се е позовал на чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време и е приел за отработено времето на пътуване на ищеца със служебни автомобили при командироването му за участие в СПО в РДГП Елхово, доколкото тази Директива, част от вторичното законодателство на ЕС, няма пряко приложение в РБългария, тъй като страната ни не е приела закон, с който да я транспонира в българското законодателство. Сочи се, че в обжалваното решение първоинстанционният съд изрично е отбелязал липсата на нормативна уредба относно правата и задълженията на страните досежно времето за пътуване в период на командироване в изключително отдалечени обекти, но независимо от това е приел, че въпросното време следва да се счита за отработено. Този извод се окачествява като противоречащ на действащите общи и специални нормативни актове, които регламентират работата на служителите при сменен режим и реда за неговото отчитане, който от своя страна, се счита, че не попада в приложното поле на Директивата. Във въззивната жалба се твърди, че в атакуваното решение РС-Кюстендил е смесил понятията „периоди на дежурство“, „оперативна готовност“, „време на разположение“ и „време на пътуване при командировка“, като относно последните две е аргументирана тезата за липса на идентичност. Като неотносимо към казуса е окачествено позоваването на Директивата по отношение на понятието „дежурство“, като форма на организация на работното време, тъй като в случая ищецът не е полагал дежурства, а е работил на сменен режим по предварително утвърдени графици. Според жалбоподателя, неправилно КнРС е приел, че през времето, в което служителят е на път за достигане до мястото на командироване, същият е на разположение на работодателя, тъй като по време на разположение служителят следва да се намира в близост до работното си място и да е в готовност за изпълнение на служебни задължения, което в случая не е било налице. Въззивникът счита още, че в обжалваната част решението на КнРС е немотивирано, постановено в противоречие с фактите и доказателствата по делото, като не са обсъдени наведените от негова страна доводи и възражения и не са взети предвид уточненията на вещото лице, направени в съдебно заседание за начина на отчитане на отработените часове при сумирано изчисляване на работното време. Разбирането на съда, че времето за пътуване представлява положен извънреден труд е окачествено като противоречащо на материалния закон – НСОРЗ, доколкото при работа на сменен режим и сумирано отчитане на работното време, ако времето за пътуване се приема за отработено, то същото би следвало да се добавя към отработените часове за съответния отчетен период и същото би представлявало извънреден труд само ако след добавянето се надвишава съответната месечна/тримесечна норма, а в конкретния казус са били налице месеци, в които ищецът не я е отработил. Жалбоподателят счита, че в случая не е бил полаган извънреден труд, по смисъла на чл.143 ал.1 от КТ и чл.50а ал.1 от ЗДСл. Във въззивната жалба се твърди още и, че КнРС неправилно е приел, че времето за пътуване от една страна следва да се включи в сумираното работно време на ищеца, а от друга – че представлява извънреден труд. Поддържа се и необоснованост на извода на съда, че подлежащото на заплащане време за пътуване в една посока в различни направления е с продължителност от 8 часа, при положение, че в същото и в други решения на същия съдебен състав е прието, че времето за път е различно в зависимост от крайната цел.

Претендира се отмяна на решението на КнРС в обжалваните части и отхвърляне на така предявения срещу ГДГП-МВР иск за главница и лихви.

В случай, че въззивният съд счете, че КнРС правилно се е позовал на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г., се моли изменение на решението в обжалваните части, като искът за главница бъде отхвърлен за горницата над ** лева (за сума в размер на *** лева, от която *** лева – претенции за възнаграждение за времето за пътуване в командировки за участие в СПО, което време е част от неизпълнените месечни норми (конкретно посочени по време и продължителност) и *** лева – претенции за заплащане на времето за пътуване до ГПУ-Елхово и ГПУ – Болярово, които са с продължителност от 7 часа (вместо приетите от съда 8 часа) в едната посока), както и да бъде намален размерът на лихвите за забава с *** лева.

Претендира се присъждане на разноски за първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от иска, на такива за въззивното производство, а в случайна неоснователност на жалбата се моли разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна да бъдат редуцирани до минималния размер и с оглед ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – П.М.К., чрез пълномощника си адв.Д.З. ***, е подал отговор на същата. В отговора се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и за липса на пороци на атакувания съдебен акт, който се счита за валиден, допустим и правилен, постановен при спазване на процесуалните правила, при правило приложение на материалния закон. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение в обжалваните му части и присъждане на въззиваемия на сторените по делото разноски. Изтъква се, че по делото е било установено, че в процесния период ищецът е бил командирован за специализирани полицейски операции от РДГП-Кюстендил до РДГП-*** и обратно, като времето за отиване и връщане , когато не е бил назначаван за шофьор на служебен автомобил, не му е било заплатено. Сочи се, че по делото се е установило, че времето за пътуване е отнемало средно по 8 астрономически часа в едната посока, което време е дължим извънреден труд, който не е бил заплатен. Въззиваемият счита, че доколкото се касае за време за пътуване с оглед изпълнение на служебни задължения по охрана на държавната граница, неоснователно жалбоподателят се позовава на вътрешноведомствени нормативни актове, според които това време не следва да се зачита за отработено и не представлява извънреден труд, респ. същите не следва да се вземат предвид от съда, като противоречащи на закона. Аргумент за това разбиране се търси в нормата на чл.22 ал.1 т.11 от Наредба №8121з-776 от 29.07.2016г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, според която, считано от 02.08.2016г. отработеното време включва времето на пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани операции.

Въззиваемият се позовава на чл.48 от Конституцията на РБ, чл.124 от КТ и чл.2 от НКС. Според страната, КнРС правилно е приел, че периодът на придвижване до мястото на командироване също е част от работното време, за което се дължи възнаграждение, макар фактически действия по служба да не са били извършвани, тъй като през това време служителят се е намирал на разположение на работодателя.

Въззивната жалба като подадена в законноустановения срок срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт от лице, имащо право и интерес от обжалване и отговаряща на изискванията на закона се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

КнОС, след като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на КнРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му в обжалваните части, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав на КнОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и доколкото пред настоящата съдебна инстанция не са събирани доказателства, на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Окръжният съд споделя изцяло и правните изводи на първоинстанционния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към повдигнатия за разглеждане спор.

По оплакванията във въззивната жалба относно правилността на атакуваното решение, трябва да се отбележи следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от П.М.К. срещу Главна дирекция „***“ при МВР обективно кумулативно съединени осъдителни искове, сред които и иск с правно основание чл.179 ал.1 от ЗМВР за присъждане на сума в размер на *** лева, представляваща сбор на неплатено възнаграждение за неотчетено като отработено време за пътуване (отиване и връщане) със служебен транспорт, при командироване за участие в специализирани полицейски операции, както и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за присъждане на лихви за забава върху горната неизплатена сума в общ размер на *** лева, в това число: мораторна лихва в размер на *** лева, начислена върху главница от *** лева за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2015г. и мораторна лихва от *** лева, начислена върху главница от *** лева за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2016г.

Горните искови претенции са уважени изцяло, като въззивният съд дължи даване отговор на въпросите дали в отношенията между страните намира приложение разпоредбата на чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., съответно дали времето за пътуване със служебен транспорт при командироване за участие в специализирани операции представлява работно време, за което на ищеца, който не е престирал ефективно работна сила, се дължи заплащане на трудово възнаграждение.

Въззивната инстанция споделя изводите на

КнРС за основателност на предявения иск с правно основание чл.179 ал. 1 от ЗМВР и приема, че времето, през което служителите са на разположение на прекия си ръководител, пътувайки до място на командироване, без да престират ефективно и в пълен обем работна сила, не е почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар и не в пълен обем, е изпълнявал служебните си задължения. Според нормата на чл.179 ал.1 от ЗМВР, на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане на труд през нощта от 22.00ч. до 6.00ч., за полагане на труд на официални празници и за времето на разположение.

Разпечатката съдържа 29 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1e732b1d-03e7-44c4-af38-2e0eb5a4a946