Решение № 316 от 24.10.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. Карлово, 24.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Гергана Кр. Бабикова като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20225320100536 по описа за 2022 година

Производството е по иск с правно основание чл. 23 във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.

Ищцата - М. П. С. твърди, че на 13.03.2017г. сключила договор за потребителски кредит № 487573 с „Ф.Б.” ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем било в размер на 700.00 лева, а общата сума която следва да върне било в размер на 703.85 лева, платима пет дни след сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент било в размер на 0.550% или лихва в размер на 3.85 лева, а годишният процент разходи (ГПР) било в размер на 49.240%. Също така в договора било уговорено, че изпълнението на задължението й ще бъде обезпечено от „Ф.Б.“.

В изпълнение на горното, на същия ден сключила договор за гаранция с „Ф.Б.“, по силата на който се задължила да изплати възнаграждение в общ размер на 59.15 лева. Твърди, че погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 763.00 лева. Последната била изплатена на „Ф.Б.” ЕООД.

Във връзка с изложеното, на първо място счита, че гореописаните договори са нищожни (недействителни) на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като противоречат на законоустановените императивни правила. Смята, че процесиите договори били нищожни на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Настоящият случай касаел сключването на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на договорите били използвани изключително средства за комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите 1 следвало да бъде спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., както и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).

Счита, че в настоящия случай тази процедура не било спазена, тъй като доставчиците „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“ не са изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на потребителя М. С. изискуемата преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от тях.

Също така смята, че всички разменени между доставчиците и потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни документи, които обаче се явяват неподписани такива, тъй като не било спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор (например чрез квалифициран електронен подпис), респективно същите нямат т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответното дружество приело за сключени процесиите договори с М. С. в нарушение на предвидените императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.

Смята, че било нарушено изискването процесиите договори да са написани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият размер на кредита. За действителността на договора било необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата и кога следва да бъде изплатена. В случая било налице единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем - 700.00 лева. Също така липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.

Твърди, че Договорът за потребителски кредит било нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от ГПР от 49.240%, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от 0.550%, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не били включени всички останали такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство), индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от 2 посочения. Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.

В договора за потребителски кредит било налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на 635.29% за конкретния договор) било над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не била посочена и общата сума, дължима от ищцата. В т. 5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“ в полза на „Ф.Б.“ ЕООД. Твърди, че на същия ден се задължила да заплати на „Ф.Б.“ възнаграждение в общ размер на 59.15 лева, която сума впоследствие било изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „Ф.Б.“ ЕООД. Сключеното с „Ф.Б.“ съглашение не отговаряло на принципното значение и цел на договора за поръчителство. Смисълът на последния се изразявал в гарантиране на изпълнението на задължението на длъжника към кредитора. Предвид обстоятелството, че сключила договор за поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което заплатила такса, равняваща се на близо половината от размера на отпуснатия кредит, без да било налице неизпълнение на задълженията от нейна страна, можело да се направи единственият обоснован извод, че сключеният договор за поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заема, а има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити. В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от точно определено лице - „Ф.Б.“, в полза на „Ф.Б.“ ЕООД, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.

Счита, че замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, било тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при какви условия. Въпреки това на длъжника се вменявали задължение да сключи договор за поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Счита, че тази клауза било изцяло неравноправна и нищожна, тъй като същата била във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от ЗЗП - не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в 3 правата на страните. Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в съвкупност с договора за гаранция (поръчителство) не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тази клауза не било индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. От начина, по който е формулирана процесната клауза и особено от изречение трето „Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита“ ставало ясно, че в случая се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между М. С., „Ф.Б.“ ЕООД и „Ф.Б.“. Целта на включване в правоотношението на третото свързано с ответника лице „Ф.Б.“ било заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител“.

Впоследствие обаче тези такси се заплащали на заемодателя „Ф.Б.“ ЕООД.

Одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът бил уговорен и се предоставял само и единствено при поръчителство на точно определено трето свързано лице. Тази клауза е уговорена още при сключването на договора с „Ф.Б.“ ЕООД, без да бъде предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител и било абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването му.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Ф.Б.“ ЕООД не било включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф.Б.“ договор за възлагане на поръчителство, което по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Получаването на сумата по кредита било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от страна на кредитополучателя, за което се дължи възнаграждение в общ размер на 59.15 лева. Това обстоятелство безспорно било известно на „Ф.Б.“ ЕООД, предвид това, че сключването на договора за поръчителство било предвидено в самия договор за потребителски кредит. Сумата в размер на 59.15 лева била част от общо дължимата сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата представлява възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф.Б.“, същата била заплатена от ищцата на „Ф.Б.“ ЕООД (което не я било прехвърлило впоследствие на „Ф.Б.“) като част от дължимите суми по самия кредит.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Поради това, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. „Ф.Б.“ ЕООД е нарушило императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за поръчител от 59.15 лева в размера на ГПР. При условие, че същата е законосъобразно посочена, действителният ГПР щеше да възлиза на 635.29%.