Определение № 1348 от 20.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1348 гр. София, 20.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Частно касационно гражданско дело № 20258003100501 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 вр. с чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД срещу определение № 3215 от 12.12.2024 г. по ч. гр. дело № 3348/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 12 състав, с което е отменено определение № 17081 от 28.10.2024 г. по гр. д. № 7461/2024 г. на СГС и вместо него е постановено ново определение, с което е допуснато обезпечение на предявен от Г. Д.

Ч., Р. А. Ч. и В. А. Ч., конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на исковия процес първоначален ищец – А. М. Ч., срещу „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД (болницата), осъдителен иск с цена 163 800 лв. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 800 лв. и на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка: последователен запор върху банковите сметки на горепосочената болница – ответник в посочените в молба от 28.10.2024 г. търговски банки, възпроизведени в обжалваното определение, до размера на сумата 163 800 лв., на основание чл. 389 вр. с чл.

391, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново определение, с което молбата за допускане на обезпечение да бъде оставена без уважение. Твърди, че обезпечението на предявените искове е допуснато при отсъствието на законоустановените предпоставки за това в чл. 391, ал. 1 ГПК, измежду които 1 са наличието на редовна искова молба и на обезпечителна нужда за молителя. Поддържа, че депозираната по делото искова молба е нередовна, тъй като от фактическите твърдения в нея не може да се направи извод дали служител на ответната болница, при изпълнение на служебните си задължения, е увредил първоначалния ищец. Поради това намира, че не може да бъде направен извод за вероятна основателност на предявените искове. Същевременно счита, че не съществува опасност от невъзможност или затрудняване при осъществяване правата на ищеца по бъдещото решение, поради което отсъства обезпечителна нужда.

Поддържа, че доколкото сочената обезпечителна мярка – запор върху банкови сметки на ответника може да му причини значителни вреди, а и да затрудни осъществяваната от него дейност по здравеопазване, като го доведе до невъзможност да изпълнява задълженията си по чл. 6, ал. 1 Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) – спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, то тя се явява недопустима, когато е насочена лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ. Аргумент за недопустимостта на обезпечителен запор и възбрана върху имущество на лечебно заведение – търговско дружество извежда от нормата на чл. 54 ЗЛЗ, забраняваща налагане на запор и възбрана върху имущество на лечебно заведение, за което е открито производство по несъстоятелност. Жалбоподателят твърди също, че е недопустимо налагането на обезпечителен запор при липса на данни от какъв източник са средствата по запорираните банкови сметки, с оглед забраната в чл. 393, ал. 2 и чл. 520, ал. 1 ГПК да се допуска обезпечение и принудително изпълнение върху средства на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и върху средства, постъпили от държавния бюджет. Навежда и обстоятелствата, че е болница с над 10-годишна история и има внесен капитал в размер на 500 000 лв., които разколебават наличието на обезпечителна нужда за ищците, доколкото лечебното заведение на би се укрило, не би прекратило дейността си и не би се разпоредило с имуществото си, тъй като за него би било невъзможно да осъществява лечебна дейност поради наложения мораториум в РБ за регистриране на нови лечебни заведения.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Допустимо ли е по иск за парично вземане срещу лечебно заведение по смисъла на ЗЛЗ, осъществяващо специфична дейност по здравеопазване и имащо задължение според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ да спазва утвърдените медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, налагането на обезпечение чрез обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на лечебното заведение? Следва ли да се изследва въпросът за произхода на средствата по банковите сметки – обект на обезпечителния запор с оглед забраната в чл. 393, ал. 1 ГПК да се запорират вземания на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса?. Поддържа, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото поради липса на практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и поради съществуващите неясноти относно начина, по който следва да 2 бъде тълкувана действащата законова уредба по него.

Ответниците по частната жалба - Г. Д. Ч., Р. А. Ч. и В. А. Ч. подават писмен отговор в срок, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност. Молят, в случай, че бъде допуснат исканият касационен контрол, атакуваното въззивно определение да бъде потвърдено като правилно.

Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, с което е допуснато обезпечение по висящ исков процес, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. с чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК.

Първоинстанционният СГС е сезиран с искова молба, в която първоначалният ищец А. М.

Ч. е изложил твърдения, че с болницата – ответник са имали сключен договор за предоставяне на услуги, незаплатени от НЗОК от 02.05.2024 г., по който ищецът е заплатил сумата 3 200 лв. за двадесетдневен болничен престой, включващ рехабилитационни и санитарни процедури, консултация със социален работник и психолог при подобрени битови условия. На 20.05.2024 г., при излизане от стая 218, придружаващият ищеца рехабилитатор, го оставил сам в коридора без надзор и подкрепа, след което ищецът изпитал слабост, изгубил цялостен контрол върху двигателните си функции, започнал да вика за помощ и паднал назад, при което ударил силно гръбнака и тила си. Ч. поддържа, че в резултат на падането, си счупил няколко прешлена на гръбначния стълб и получил мозъчно сътресение, в което състояние бил носен в сгънато положение, с увиснала глава, от придружаващия го рехабилитатор, без взети мерки за неговото обездвижване. Впоследствие ищецът бил откаран във ВМА, където претърпява операция – декомпресация, стабилизация на гръбначния стълб с употребата на 8 винта и 2 планки от титан. Поради това твърди, че е претърпял имуществени вреди, в размер на 7 000 лв. – стойността на самата операция и в размер на 3 600 лв. – разходи за рехабилитатор и санитар през периода: 26.05.2024 г. – 26.06.2024 г., както и неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., за които предявява кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД. Изложил е и твърдения, че с оглед настъпилия инцидент е налице пълно неизпълнение на сключения договор от 02.05.2024 г., поради което претендира възстановяване на внесената по него сума от 3 200 лв., за която също предявява осъдителен иск. По така предявените кумулативно съединени искове ищецът Ч. е поискал допускане на обезпечение чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в посочени търговски банки в молба от 28.10.2024 г..

Първоинстанционният СГС е намерил молбата с правно основание чл. 389 ГПК за допустима. Съобразил е, че ответната болница не е лечебно заведение по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, което е установил при справка в търговския регистър, доколкото едноличен собственик на капитала му е друго търговско дружество, поради което е счел, че е неприложима забраната на чл. 393, ал. 1 ГПК. Посочил е, че предявените искове са подкрепени от писмени доказателства, поради което са вероятно основателни, но не е осъществена друга от кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на исканото обезпечение по смисъла на чл. 391, ал. 1 ГПК – обезпечителна нужда. Приел е, че последната отсъства, тъй като ответното търговско дружество е с капитал в пъти 3 надхвърлящ размера на ищцовата искова претенция, поради което не може да бъде направен извод, че при благоприятно за ищците решение ще бъде затруднено неговото изпълнение. С тези аргументи, СГС е отхвърлил искането за допускане на обезпечение по висящото исково производство.

С атакуваното въззивно определение, САС е приел, че са осъществени всички кумулативни предпоставки за допускане на исканото обезпечение, регламентирани в чл. 391, ал. 1 ГПК, вкл. обезпечителна нужда, каквато съществува и в хипотеза на финансова обезпеченост на ответника. Споделяйки извода на първоинстанционния съд за неприложимост на забраната на чл. 393, ал. 1 ГПК, доколкото ответната болница не е лечебно заведение по смисъла на чл.

5, ал. 1 ЗЛЗ, само които са изключени от обхвата на обезпечителното производство, въззивният съд е намерил, че обезпечителната нужда не се преценява с оглед финансовото състояние на ответника, а се предполага, ако са осъществени останалите предпоставки за допускане на обезпечението, посочени в чл. 391, ал. 1 ГПК, и при липсата на забрани от императивен характер. Като е счел за налични всички предпоставки по чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение на предявените осъдителни искове е отменил като неправилно първоинстанционното определение на СГС и вместо него е допуснал исканото обезпечение, чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответната болница в посочените в молбата от 28.10.2024 г. търговски банки, до размера на сумата 163 800 лв. – сборът от цената на всеки от съединените искове по делото.

По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение:

Изведеният по-горе правен въпрос: Допустимо ли е по иск за парично вземане срещу лечебно заведение по смисъла на ЗЛЗ, осъществяващо специфична дейност по здравеопазване и имащо задължение според чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ да спазва утвърдените медицински стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, налагането на обезпечение чрез обезпечителна мярка – запор върху банковите сметки на лечебното заведение? Следва ли да се изследва въпросът за произхода на средствата по банковите сметки – обект на обезпечителния запор с оглед забраната в чл.

393, ал. 1 ГПК да се запорират вземания на лечебни заведения от Националната здравноосигурителна каса?, е от обуславящо значение за изхода на настоящото обезпечително производство, т.е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на искания касационен контрол. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по правния въпрос липсва практика на ВКС, формирана е противоречива практика на апелативните и окръжни съдилища, а и нормата на чл. 393 ГПК в частта й досежно допустимостта на обепечение на иск за парично вземане срещу лечебно заведение се нуждае от тълкуване. Следователно следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По горепосочения правен въпрос, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд дава следния отговор: