Определение № 2543 от 18.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2543 гр. София, 18.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20228002103546 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 787/01.06.2022 година, подадена от Г.

И. С. и касационна жалба с вх. № 12 241/02.06.2022 година, подадена от Прокуратурата на Република България, д в е т е против решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 263 005/12.05.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 16‑ти състав, постановено по гр. д. № 4000/2019 година в частта му, с която Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Г. И. С. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което С. е оправдан с влязла в сила присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. д. № 463/2012 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от 21.03.2016 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 30 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

1

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че определеното от въззивният съд обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не съответства на действително претърпените от С. неимуществени вреди, с което е нарушено правилото на чл. 52 от ЗЗД. Не били изложени мотиви относно причинно следствената връзка между обстоятелствата по делото и претърпените вреди, както и за значението на обстоятелствата за определяне на размера на обезщетението. Наред с това не било отчетено, че не са настъпили трайни последици и това, че С. е бил в активна възраст, което предполагало, че е по устойчив на стрес, а също така, че подлежи на бързо възстановяване. Не било отдадено необходимото значение на това, че производството било приключило в разумен срок, както и че показанията на разпитаните по делото свидетели трябвало да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК. Също така трябвало да се вземе предвид, че С. бил продължил да изпълнява функциите си и че не били доказани неимуществени вреди в размер по-висок от обичайните такива.

Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Г.

И. С. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален до сума съответстваща на действително претърпените вреди и на принципа на справедливостта регламентиран в чл. 52 от ЗЗД.. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба Г. И. С. е подал отговор на същата с вх. № 16 602/27.07.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в 2 оспорваната с нея част.

В подадената от Г. И. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. И. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 12 241/02.06.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Г. И. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 787/01.06.2022 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл.

284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че с оглед процесуалното поведение на Прокуратурата на Република България във въззивното производство, оставал спорен въпросът за размера на дължимото 3 обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконното обвинение, което Г. И. С. считал за занижено с първоинстанционното решение, а Прокуратурата на Република България за завишено. Въззивният съд приемал при съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните доказателства-основен източник на информация за неблагоприятните последици (и в разглеждания случай достатъчно конкретни), за които Г. И. С. търсел компенсация чрез парично обезщетение, и които последици имали обективно проявление, както и въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, че в резултат на незаконното обвинение психо-емоционалното и физическо състояние на Г. И. С. било засегнато. С оглед обичайните вреди, търпени от процесния незаконен акт, С. бил изпитвал притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, въпреки усещането си за характера на извършените от общината действия по повод събарянето на бл. 20, уронени били и честта и достойнството му, в това число било накърнено доброто му име и авторитет на публична личност-кмет и представител на политическа партия. Т. н. репутационни вреди от процесното обвинение обаче очевидно не били тежки в такава степен, че да имали за последица неизбирането му като кмет от ПП ГЕРБ още в годината на образуване на процесното наказателно производство. Нещо повече, Г. И. С. бил избран за кмет, издигнат от същата политическа партия, и на местните избори през 2015 година, независимо дали функционери на партията били искали разграничаване от действията му. Дори избирането му да било коствало допълнителни усилия от негова страна за спечелване доверието на гласоподавателите, или да било имало отлив на такива (включително с малцинствен произход, което не можело да се свърже с конкретното обвинение от неправомерно разпореждане със строителните отпадъци) отражението върху публичния образ и професионален авторитет на С. не било толкова тежко. На наказателното производство била дадена и изключително голяма гласност не само на местно, но и на национално ниво (при наличен международен интерес към случая „блок 20“ в Ямбол, за което били разказали свидетелите), като било установено, че именно представител на Прокуратурата на Република България бил разпространил информацията за образуването му, поради което в резултат от действията и на Прокуратурата било накърнено доброто име на С. пред неопределен кръг от хора. Като въззивният съд съобразявал, че за интерпретации на авторите на статии по 4 повод обвинението отговорността на Прокуратурата на Република България не можела да бъде ангажирана. В резултат от обвинението, в предмета на делото, на което както се установило Г. И. С. бил отдавал специално внимание (възприел го бил, с оглед собствената си оценка за сключването на договор за премахване на бл. 20, като „шок“), отражението върху психоемоционалното му състояние се изразявало и в затваряне в себе си и в ограничаване на социалните контакти, като ограничението било двупосочно, доколкото и част от познатите и приятелите му са се били дистанцирали от него, поради което обвинението се било отразило безспорно негативно и в социален план за Г. И. С.. Същият изпитвал вина за причиненото на семейството си по повод обвинението, без да била установена промяна в негативна посока в семеен план във връзка с конкретното обвинение.

Допълнително това обвинение срещу Г. И. С. в качеството му на кмет било довело и до неблагоприятни последици за изпълнение на задълженията му като кмет-понижила се била активността му и целеустремеността му за разрешаване на проблемите в общината, участието му в производството отнемало и от времето му за изпълнение на задълженията, той изпитвал безпокойство и за това, че обвинението се било отразявало негативно и на служителите в общината, появили се и били фактически проблеми при работата му със служители, изпитвали съмнения в правилността на решенията му. На следващо място, въпреки че хипертоничната болест, с която Г. И. С. бил диагностициран, не била причинена от конкретното обвинение, това обвинение, което С., съобразно събраните доказателства, отличавал от другите, повдигнати спрямо него, също било довело до влошаване на хипертоничната болест (при данни за хипертонични кризи още от 2010 година), и до прояви, свързани с нарушения на мозъчното кръвообращение, както и до влошаване на качеството му на живот като подложеното на наказателна репресия лице и до промяна на личностните му характеристики и свързани с това най‑общо когнитивни нарушения и проблеми в адаптацията.

За определянето на обезщетението за неимуществени вреди, което се присъждало глобално въззивният съд съобразявал и, че на Г. И. С. била определена най-леката мярка за неотклонение‑„подписка“, считано от октомври 2012 година до края на производството, но и, че за престъплението против стопанството, за което му било повдигнато обвинение, се предвиждало наказание лишаване от свобода от три години до дванадесет 5 години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК (лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност), т. е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на закона (чл. 93, т. 7 от НК). Следвало да се отбележи, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засягала по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това водело до увреждане и настъпване на врединеблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които били пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да било в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължала за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 от ЗЗД). За да определял по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на Г. И. С. (чл. 52 от ЗЗД), въззивният съд съобразявал конкретиката на случая-че наказателното производство било образувано срещу него на 15.06.2011 година, като той бил привлечен като обвиняем повече от година след това-на 04.10.2012 година, а производството било приключило окончателно с оправдателна присъда на 15.05.2014 година. В тази връзка въззивният съд приемал, както се поддържало и в исковата молба по отношение на продължителността на наказателното производство без да се твърдяло, че то е приключило в неразумен срок, че неправомерното наказателно преследване срещу Г. И. С. в конкретната хипотеза било продължило близо 3 години-около 2 години и 11 месеца. За този свой извод въззивният съд съобразявал, че засягането на личната сфера на едно лице настъпвало от момента, в който спрямо него се извършели действия във връзка с образувано срещу него наказателно производство, а не от формалното му привличане в качество на обвиняем по реда на НПК. Така съобразно показанията на свидетеля Т., на които въззивният съд в преобладаваща им част давал вяра като правдоподобни откъм обстановката, за която бил разказал, Г. И. С. бил знаел за образуваното срещу него наказателно производство още към 21.06.2011 година преди да били изисквани документи от общината във връзка с това производство през юли 2011 година, поради което въззивният формирал извода, че в разглеждания случай наказателната репресия спрямо С. била продължила близо 3 години.