Решение № 137 от 14.02.2025, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Сливен, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, IV СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя В. Петрова - Светиева при участието на секретаря Пенка М. Стоянова като разгледа докладваното от Петя В. Петрова - Светиева Гражданско дело № 20242230101754 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл.

415, ал. 1 във вр. чл. 417 от ГПК за установяване съществуване на вземане, за които кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, връчена на длъжника, който в предоставения му срок е депозирал възражение.

С исковата си молба ищцовото дружество "Ти Би Ай Банк" ЕАД, предявявайки искови претенции срещу ответника твърди, че последният дължи на ищцовото дружество главница в размер на 4554,91 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 7001189478/10.04.2020 година, ведно със законна лихва за период от 28.08.2023 година до изплащане на вземането, сумата 188,37 лева, представляваща договорна лихва за период от 15.11.2022 година до 27.03.2023 година, сумата 228,90 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.11.2022 година до 15.08.2023 година, сумата 99,44 лева, представляваща държавна такса и сумата 100,00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, въз основа, на което има издадена заповед № 2030/26.09.2023 1 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 от ГПК и изпълнителен лист от 26.09.2023 година по ЧГД № 3757 по описа на РС – Сливен за 2023 година.

На 10.04.2020 година „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД е сключило Договор за потребителски кредит № 7001189478 с ответника М. К. Ж.. На основание сключения договор ищцовото дружество е предоставило сума в размер на 6473,82 лева, който средства по кредита, видно от представеното Заявление за рефинансиране на задължение от 10.04.2020 година са послужили изцяло за рефинансиране на стари задължения на ответницата към ищеца. Конкретно, съгласно Заявлението за рефинансиране 6473,82 лева са послужили за рефинансиране на задължения на ответницата по Договор за потребителски кредит № 7000938878. Съгласно чл. 7.2.1. от Договора, средствата по кредита се превеждат от Кредитора в 3 работни дни, считано от датата на сключване на договора, по посочената в чл. 11,2 банкова сметка. Кредитът се счита усвоен в деня, в който средствата са преведени по тази сметка.

Уговореният между страните лихвен процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент е в размер на 45,53 %. Лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и не се променя, поради което е приложимо изискването на чл. 11, ал. 9а ЗПК за представяне на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.

Договорът не е сключен при Общи условия. Общата дължима сума а потребителя е разсрочена на 53 погасителни месечни вноски – 52 по 285,26 лева, ведно с последна изравнителна в размер на 285,22 лева, като първата погасителна вноска е на 15/07/2020 година, а последната – на 15/11/2024 година. Твърди се, че така предоставената сума, кредитополучателят има задължение да върне на месечни вноски, всяка включваща два компонента: главница и договорна лихва.

Годишният процент на разходите по договора, съгласно чл. 10 от Договора е 49,36 %, а общата дължима сума по Договора е в размер на 15118,74 лева. В същия член е упоменато, че при просрочие от страна на Потребителя, дължимата от него сума ще се увеличи с дължимите лихви и допълнителни разходи по чл. 15 от Договора.

Твърди се, че длъжникът е допуснала просрочие, като не е заплатила в срок своите задължения по три поредни вноски с падеж 15.11.2022 година, 2

15.12.2023 година и 15.01.2023 година, поради което заявителят е изпратил Уведомление за предсрочна изискуемост, с която обявява процесния договор за предсрочно изискуем, като видно от представената обратна разписка, уведомлението е получено лично от ответницата на 27.03.2023 година, считано от която дата договорът е предсрочно изискуем.

Към дата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК (25/08/2023) задължението на длъжника към „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД по Договора е било в размер на 4554,91 лева.

Отделно от това, към тази дата ответницата дължи и 188,37 лева договорна лихва за периода от 15.11.2022 година до 27.03.2023 година и сумата 228,90 лева обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 15.11.2022 година до 15.018.2023 година.

След входиране на заявлението по чл. 417 от ГПК ответницата е извършила доброволни плащания с общ размер на 400,00 лева, с които е погасила изцяло задължението си за обезщетение за забава (в първоначален размер по извлечение 228,90 лева) и са останали 17,27 лева неплатен остатък от задължението й за договорна лихва (в първоначален размер по извлечение 188,37 лева).

От съда се иска да постанови решение, с което бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество главница в размер на 4554,91 лева по Договор за потребителски кредит № 7001189478/10.04.2020 година, ведно със законна лихва за период от 28.08.2023 година до изплащане на вземането, сумата 17,27 лева, представляваща договорна лихва за период от 15.11.2022 година до 27.03.2023 година въз основа, на което има издадена заповед № 2030/26.09.2023 година за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 26.09.2023 година по ЧГД № 3757 по описа на РС – Сливен за 2023 година.

Претендират се разноски, както в заповедното производство, така и в исковото производство.

В законоустановения срок от ответника е депозиран отговор, с който се излага, че предявения иск е допустим, но неоснователен и недоказан.

Сочи се, че на 10.04.2020 година ответницата е сключила с ищцовото дружество Договор за потребителски кредит № 7001189478, по силата на кой го е получила в собственост сумата от 6473.82 лева при годишен лихвен 3 процент от 45.53 % и ГПР в размер на 49.36 %. Така общото крайно задължение по Договора възлиза на 15118.74 лева, която сума е била разсрочена на 53 погасителни месечни всяка в размер на 285.26 лева.

Прави възражение за нищожност на договора и сочи, че в същият не е конкретизирано кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите (ГПР), каква е неговата структура и как се формира същият, което е в разрез с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка, съгласно чл.11. ал. 1, т. 14 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита следва да включва всички други разходи, произтичащи от договора за кредит. Както разходите на кредитора, така и печалбата му би следвало да се включат в посочения по договора годишен процент на разходите от 49.36%, като намира процесния договор за недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК. В конкретния случай липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, тъй като не става ясно кои компоненти са включени в него и как се формира посоченият ГПР в размер на 49.36%. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11. ал. 1. т. 10 от

ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР, което не е налице в конкретния случай. Годишният процент на разходите в размер от 49.36% е несъразмерно висок спрямо средния процент на годишните потребителски кредити, който възлиза на 16.34% (по официална статистика на БНБ, достъпна на сайта на банката), което е в нарушение на императивните разпоредби на Закона за защита на потребителите.

От съдържанието на чл. 9 от договора не става ясно, дали лихвеният процент по кредита действително е фиксиран или референтен. В чл. 9 от договора е възпроизведен текстът на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а именно:

„Лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази 4 информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Този текст не изключвал приложението на референтен лихвен процент. В чл. 9. 1 от договора е записано, че годишният лихвен процент е в размер от 45.53%, но не е определен изрично като фиксиран.

Извежда извод, че лихвеният процент също както ГПР е посочен само като процентна стойност, без да са посочени условията за прилагането му, без да е посочено дали е фиксиран за целия срок на договора, /така решение № 331/15.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 195/2023 г., решение № 280/06.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3171/2022 г./.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите, тъй като в договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 45.53%. Така уговорения лихвен процент противоречи на добрите нрави и в този смисъл клаузата на чл. 9.1 от договора се явява нищожна ограничителят на свободата на волята на страните са добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения. Налице е трайно установена практика на ВКС относно добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като ограничение на свободата на според която съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва.

При размер на законна лихва от 10.00 % към датата на сключване на договора, респективно трикратен размер от 30.00%, в настоящият случай лихвата по процесния договор в размер на 45.53% годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата от договора, с която е уговорен ГЛП в размер на 45.53% накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Нищожността на тази клауза на процесния договор обуславя 5 недействителността на целия договор, тъй като в случая не са налице предпоставките по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за запазване действителността на останалите части от договора. Аргумент в подкрепа на този извод представлява характерът на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените погоре клаузи на процесния договор обуславя неговата цялостна недействителност.

Определената с договора лихва противоречи на добрите нрави и по конкретно на общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации.

Възразявайки сочи, че по този начин се създават условия за неоснователно обогатяване на ответника и доколкото тази клауза на договора не може да бъде заместена по право от повелителни норми на закона и не може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, при положение че договорът е възмезден и включването на клауза за договаряне на лихвен процент по кредита е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10, договорът следва да се прогласи за изначално недействителен. В чл. 26 ал 4 от ЗЗД е посочено, че нищожността на отделни клаузи от договора не влече нищожност на целия договор, ако те могат да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или ако може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.