Решение № 3738 от 11.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3738 гр. София, 07.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100512345 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.08.2022 год., постановено по гр.дело №30827/2021 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, „К.Ф.“ ЕООД е осъдено да заплати на С. С. А. по иск с правно основание чл. 177 КТ сумата от 705.88 лв., представляваща възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за м.май 2021 год. /брутен размер; 547.75 лв. – нетен размер/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.06.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 65.68 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 714.15 лв.; отхвърлени са предявените от С. С. А. срещу „К.Ф.“ ЕООД искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3 690 лв. /1 886.67 евро/, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м.март 2021 год. и 49.21 лв. /25.16 евро/, представляваща лихва за забава за периода от 16.04.2021 год. до 01.06.2021 год., сумата от 2 426.41 лв. /1 240.60 евро/, представляваща неизплатена част от дължимо трудово възнаграждение за м.април 2021 год. и 11.46 лв. /5.86 евро/, представляваща лихва за забава за периода от 16.05.2021 год. до 01.06.2021 год., сумата от 89.23 лв. /45.62 евро/, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м.май 2021 год. и сумата от 5.36 лв. /2.74 евро/, представляваща лихва за забава за периода от 06.05.2021 год. до 01.06.2021 год. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 909.27 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове с правно 1 основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца С. С. А.. Жалбоподателят поддържа, че бил узнал за предлаганото от ответника работно място от обява в интернет за шофьори международни превози на товари, с месечно трудово възнаграждение над 3 500 лв.

Ответникът не бил оспорил това обстоятелство, а като доказателство в първоинстанционното производство били представени обяви за работа от страна на ищеца, от които било видно, че ответникът предлагал работа за международни шофьори/международни превози с месечно трудово възнаграждение от 4 000 – 5 000 лв.

Ищецът бил изпълнявал задълженията си, като от трудовия договор и другите доказателства по делото било видно, че страните били договорили оферираното в обявата плащане на изминат километър. Ответникът не бил заплатил остатъка от дължимите суми, което се установявало от преводите по сметка за предходните месеци, с основание трудово възнаграждение/заплата и командировка. Не следвало да бъде кредитирано заключението по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като вещото лице не било взело предвид две банкови удостоверения, писмен отчет на ищеца за съответния месец, с приложени ЧМР за периода и платежни документи, въз основа на изминатите километри, с изрично вписано основание за превода „заплата“ и посочване на месеца, за който се отнася. Установено било, че трудовият договор бил подписан от лице без представителна власт /без управленски функции/, поради което и същият бил недействителен. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „К.Ф.“ ЕООД счита че, решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че писмената форма на трудовия договор била такава за действителност – чл. 62, ал. 1 КТ, поради което и изключена била възможността страните да изразят волята си по друг начин. В случая между страните било договорено, че брутното месечно трудово възнаграждение на ищеца е в размер на 1 000 лв.

Доказано било по делото, че дължимото трудово възнаграждение за м.март и април 2021 год. било изплатено на ищеца. Сочените от последния документи – отчет, ЧМР, били ирелевантни за предмета на спора, свързан с дължимостта на претендираните трудови възнаграждения. В тежест на ищеца било да установи, чу претендираното от него трудово възнаграждение действително е било уговорено с работодателя. Следвало да се има предвид, че по делото било безспорно възникването на трудово правоотношение между страните на 14.07.2020 год., което било действително. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-почерковата експертиза, че именно управителят на дружеството бил надлежно упълномощил лицето, което било подписало трудовия договор, като било напълно възможно делегирането на работодателската власт и отправяне на волеизявленията на работодателя посредством представител /Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС, ОСГК/. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията 2 на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ .

Акцесорната претенция за обезщетение за забава върху главницата, представляваща неизплатено трудовото възнаграждение, е квалифицирана от СРС по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 245, ал. 2 КТ. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.

В разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 14.07.2020 год. между страните е възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шофьор, товарен автомобил“, с уговорено брутно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лв., платимо до 15-то число на следващия месец, както и че това правоотношение е съществувало през процесния период.

Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се посочи, че в гражданското право, част от което е трудовото, всяко правоспособно лице може да бъде представлявано от друго дееспособно лице по волята на представлявания, освен когато законът изрично 3 забранява това /напр. при сключване на брак, извършване на завещание и др./. При доброволното /договорното/ представителство пълномощието трябва да бъде извършено предварително във формата, която се изисква за сделката или за правните действия в упражнение на представителната власт, но както отсъствието на овластяване, така и неспазването на предписаната от закона форма може да бъдат санирани след извършване на сделката или правните действия чрез потвърждаване в изискуемата за пълномощието форма.

За сключването и прекратяването на трудово правоотношение законът изисква писмена форма за валидност – чл. 62, ал. 1 КТ, такава е и изискуемата форма за валидност на пълномощието от работодателя. Съответно работодателят или негов надлежен представител могат винаги да потвърдят с писмен акт /дори с предявяването на иска или с отговора на исковата молба/ както овластяването, така и сключената сделка и/или извършените правни действия без представителна или с ненадлежно учредена представителна власт – виж Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГК и Решение № 33 от 28.02.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1284/2012 год., ІV г. о., ГК. В разглеждания случай няма съмнение, че по отношение на лицето, подписало трудовия договор от името на работодателя – Н.П.П.., е била учредена надлежно представителна власт със Заповед №01 от 01.07.2020 год.

Безспорно е също така, че ищецът е полагал труд през м.март и м.април 2021 год., като на 05.05.2021 год. е депозирал молба да ползване на отпуск, считано от 07.05.2021 год., който му бил разрешен от работодателя.

Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че за м.март 2021 год. и за м.април 2021 год. на ищеца било начислено брутното трудово възнаграждение в размер на по 1 000 лв., съответно нетен размер за получаване от по 775.98 лв. За м.май 2021 год. ищецът нямал отработени дни, като му било начислено възнаграждение за платен годишен отпуск за 12 дни в размер на 705.88 лв. – брутен размер и 547.75 лв. – нетен размер /за което нямало данни да е било изплатено/. На 13.04.2021 год. работодателят превел по банков път на ищеца сумата от 3 415 лв., включваща трудовото му възнаграждение за м.март 2021 год., а на 18.05.2021 год. – сумата от 776 лв., представляваща дължимото трудово възнаграждение за м.април 2021 год. Установено е също така, че за периода от 01.01.2021 год. до 25.05.2021 год. пропорционално на отработеното време на ищеца се полагат 8 дни платен годишен отпуск /от общо 20 дни – виж чл. 155, ал. 4 КТ и чл. 7.1 от процесния трудов договор/, а работодателят му е начислил възнаграждение за 12 дни – от 05.05.2021 год. до 25.05.2021 год.

Спорният между страните въпрос е свързан с това дали за работодателя съществува задължение за неизплатен остатък от трудови възнаграждения, дължими за процесния период.

Както вече бе посочено, съгласно чл. 62, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва в писмена форма, като това изискване за писмена форма е въведено като условие да валидност на договора. В разпоредбата на чл. 118 КТ е въведена забрана за едностранно изменение на 4 трудовото правоотношение от страна на работника или работодателя с единствено изключение – едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на работника от страна на работодателя /ал. 3/. В съответствие с чл. 9 ЗЗД, всяко друго изменение на уговорките в трудовия договор, в т.ч. мястото на работа, длъжността, времетраенето на договора, размера на отпуска, трудовото възнаграждение и начина и периодичността на плащането му, продължителността на работното време и пр. може да бъде осъществено само по взаимно, изразено писмено, съгласие на страните по трудовото правоотношение – виж чл. 119 КТ.

Разпечатката съдържа 30 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1e4fce1b-fdd8-4563-b8d2-fb22be23d568