Решение № 4045 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4045 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-21 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Свилен Станчев при участието на секретаря Снежана Ат. Апостолова в присъствието на прокурора Ц. К. В. като разгледа докладваното от Свилен Станчев Гражданско дело № 20221100108768 по описа за 2022 година прецени:

Делото е образувано по предявен от С. Б. Х. срещу Прокуратурата на Р. България гр. София осъдителен иск, квалифициран от ищцата с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за твърдяно от ищцата нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в гр. дело № 780- II/1998 г. на ВОП София, впоследствие ДП № II-048/1999 г. на ВОП София.

Ищцата С. Б. Х. излага, че е пострадал от престъпленията, които са били предмет на следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на ВОП София, понастоящем ДП № II-048/1999 г. на ВОП София. Деянията, предмет на разследване, били свързани с извършена за периода 1984-1989 г. принудителна смяна на имената на турското население в България, което било съпроводено с действия на физическо и психическо насилие. Съпругът на ищцата Ш.Ш. Х. (починал в хода на разследването) бил задържан и лишен от свобода: от 07.03.1985 г. до 04.04.1986 г. в затвора и „лагера“ на остров Белене; от 04.04.1986 г. до 30.06.1986 г. в затвора в гр. Бобов дол; и от 17.09.1986 г. до 24.06.1988 г. в затвора Бобов дол. Ищцата твърди, че престоят на нейния съпруг в посочените места бил при „деградиращи“ условия: липса на условия за живот и лична хигиена, липса на здравни грижи и медицинска помощ, лоша храна, принудителен тежък физически труд без заплащане, препятстване на свиждания с близки. Били причинени вреди и на ищцата и нейните деца. Ищцата била принудена сама да се грижи за децата си и да посреща своите и техните нужди. След освобождаването му съпругът на 1 ищцата бил под наблюдение в населеното място, в което живеел, със забрана да го напуска.

Ищцата твърди, че през 1989 г. тя и семейството и били принудени от властите да напуснат страната и да се установят в Турция. Имуществото им в България било разграбено и унищожено. Ищцата и семейството и изживявали много тежък период по устройване в чужда държава, придружено с търсене на работа, жилище, признаване на образование и квалификации, грижа за здравето и за децата.

За описаните деяния по време на т.нар. „възродителен процес“ било образувано следствено дело № 1/1991 г.на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на Военноокръжна прокуратура гр. София, понастоящем ДП № II-48/1999 г. на ВОП София. Основните следствени действия били извършени през 1991-1994 г., след което два пъти делото била внасяне с обвинителен акт, при което били образувани съответно НОХД № 1/1994 г. на ВС – ВК и НОХД № 1/1998 г. на ВКС). И двата пъти съдът е връщал делото на прокурора за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Ищцата твърди, че дълго време след започването на разследването, пострадалите нямали никаква информация за хода на делото и техните права. През 1996-1997 г. направили няколко искания до Главния прокурор, които останали без отговор. Ищцата била разпитана като свидетел и са и били разяснени правата на пострадало лице през 2001 г.

Съпругът на ищцата не бил призоваван за разпит и не са му разяснявали правата приживе, защото действията по призоваване и разпит на пострадалите започнали през 2001 г., след неговата смърт през 1991 г. Други членове на семейството им не били разпитвани.

След измененията в НПК, по искания на пострадали, включително искане на ищцата на 19.03.2018 г., съдът е определял мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване и приключване на досъдебното производство, които не били изпълнени от ВОП София.

С постановление от 04.10.2018 г., в изпълнение на определение № 3730 от 03.09.2018 г. на СГС, делото било спряно.Срещу това постановление постъпила жалба. С определения от 13.11.2018 г. по НЧД № 5047/2018 г. и НЧД № 5053/2018 г. съдът прекратил производствата по жалбата и върнал преписката на прокуратурата с указание за съобщаване и връчване на постановлението на всички пострадали. Със спирането на досъдебното производство, според становището на ищцата, прокурорът забавял разглеждането на делото. Неоправдано забавяне отново било констатирано от съда с определения от 30.11.2021 г. по ЧНД № 2932/2021 г. и ЧНД № 2966/2021 г. на СГС, който определил нов 2-месечен срок на прокурора за ускоряване на досъдебното производство във връзка със съобщаването на постановлението за спиране. В исковата молба пълномощникът на ищцата оспорва мотивите на прокурора за спиране на делото с довод, че към датата на постановлението не е била изпращана молба за правна помощ, на каквато се позовава прокурорът в постановлението за спиране. Такава била изпратена чрез ВКП в Министерството на правосъдието. На това основание се релевира твърдение за целенасочено бавене на делото. Въпреки че ищцата била представила адрес по делото, не била уведомена за постановлението за спиране, а другите и молби във връзка с правната квалификация на деянията и 2 привличане на други лица към отговорност са останали без отговор.

Общата продължителност на разследването била повече от 30 години и по него били обвинени само пет лица. Делото било прекратено с постановление от 31.05.2022 г., след смъртта на обвиняемия Г.А.. Според пълномощника на ищцата, тази продължителност била прекомерна, без разумно оправдание, и по същество представлявала отказ от правосъдие. С това било нарушено правото на ищцата по чл. 6 § 1 от ЕКПЧОС на разглеждане на делото в разумен срок. Според пълномощника на ищцата отговорност за неоправданото забавяне на разследването носи ответникът, чиито органи използвали всички възможни механизми за да бави делото, като: спирането на наказателното производство без наличие на основание за това; непредприемане на действия за уведомяването на пострадалите за спирането, с което бил възпрепятстван съдебният контрол над спирането; несъобразяване с определените от съда мерки за ускоряване на производството.

Забавянето задълбочило у ищцата усещането за липса на справедливост и не оправдало очакванията и за установяване на виновниците и наказването им за причинените на нея и съпруга и страдания по време на т.нар. „възродителен процес“. Забавянето осуетило и възможността ищцата да получи обезщетение от виновните лица за нарушаването на основни права на идентичност, свобода и сигурност, човешко достойнство, личен и семеен живот. Забавянето на делото и последващото му прекратяване без наказване на виновните лица и възмездяване на пострадалите причинили на ищцата силни душевни страдания. Освен забавяне на делото, органите на прокуратурата и разследващите органи ограничавали достъпа на ищцата до материалите по делото, с което я препятствали своевременно да предяви граждански иск за причинените вреди и ефективно да го докаже.

На основание изложените обстоятелства, в исковата молба е направено искане до съда да осъди ответника Прокуратура на Р. България да заплати на ищцата С. Б. Х. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, ведно със законна лихва върху тази сума от 17.08.2019 г. до окончателното изплащане.

Ответникът Прокуратура на Р. България оспорва основателността на иска със следните възражения:

- възражение за недоказаност на неимуществените вреди и причинната връзка между твърдените вреди и продължителността на досъдебното производство;

- възражение за ритмичност при работата по досъдебното производство и липса на бездействие от органите на прокуратурата, което да е в причинна връзка с продължителността на разследването;

- възражение за фактическа и правна сложност на делото;

- възражение за причинено забавяне поради необходимост от събиране на доказателства в Р. Турция;

- възражение за завишеност на размера на претендираното обезщетение.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото 3 доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:

Не се спори по делото, че ищцата С. Б. Х. – понастоящем 70 годишна, е туркиня по народност, родена и живееща в България и българска гражданка.

Не се спори и че спрямо ищцата, нейния съпруг Ш.Ш. Х. и нейните деца са били приложени предприетите през 1984 г. мерки за принудителна промяна на турско-арабските имена с български и опит за премахване у българските турци на съзнанието за принадлежност към турската етническа общност.

Съпругът на ищцата Ш.Ш. Х. (с принудително сменени имена Ш.Ш.Х.) бил задържан от органите на милицията в края на 1984 г., според показанията на свидетелката Н. М. М. (л.294). В началото на 1985 г. спрямо съпруга на ищцата били приложени принудителни административни мерки по чл. 39 ал.

1 т. 1 от Закона за народната милиция (отм.) – принудително установяване в друго населено място. Първоначално съпругът на ищцата бил принудително установен в гр. Белене, Плевенски окръг за срок от три години, със заповед № I-219 от 25.02.1985 г. (л. 31-32). Това наложило чести и продължителни пътувания на ищцата (тогава 32 годишна) и децата й до Белене, според показанията на свидетелката М. (л.294). Впоследствие съпругът на ищцата Ш.

Х. бил принудително установен на същото основание в мина Бобов дол, Кюстендилски окръг за срок от три години със заповед № I-511 от 06.08.1986 г. (л. 39) и в гр. Бобов дол със заповед № I-651 от 19.09.1986 г. (л. 42).

Принудителната административна мярка е била прекратена със заповед I-465 от 30.06.1988 г. През 1989 г. ищцата, заедно със семейството си била принудително изселена в Р. Турция – според показанията на свидетелката Н.

М., през Югославия (л. 294). С решение на комисия при Народното събрание от 01.06.1990 г. била обявена политичедска и гражданска реабилитация на лишени от свобода във връзка с „възродителния процес“, между които и съпруга на ищцата. Съпругът на ищцата починал през 1991 г.

През 1991 г. било образувано следстевно дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, по което били привлечени като обвиняеми лицата Т.Х.Ж. (л. 201-205), Д.И.С. (л. 195-200), Г.И.А. (л. 206211), П.Т.М. (л. 211) и П.П.К. (л. 217-221) за проповядване и подбуждане към национална вражда и омраза - престъпление по чл. 162 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 и чл. 26 НК. Впоследствие обвиненията са изменени и са повдигнати обвинения в престъпление по чл. 387 ал. 2 вр. ал. 1 НК. Обвинителен акт от Прокуратурата на въоръжените сили срещу привлечените към наказателна отговорност лица е бил внЕ. първоначално на 09.07.1993 г. и по него било образувано НОХД № 1/1994 г. на Върховния съд – Военна колегия. С разпореждане на съдията докладчик съдебното производство било прекратено и делото било върнато на прокурора с указания за отстраняване на процесуални нарушения. В частност съдът е указал поименно посочване на имената на принудително задържани и въдворени лица на остров Белене и други места, срок на задържането и основанията за това. През 1998 г. бил внЕ. нов обвинителен акт от Прокуратурата на въоръжените сили срещу Д.И.С., Т.Х.Ж. и Г.И.А., по който било образувано НОХД № 1/98 г. на ВКС – ВК. С разпореждане от 28.04.1998 г. делото отново е било върнато на прокуратурата за доразследване. Междувременно, обвиняемият Т.Х.Ж. починал на 4

05.08.1998 г., а обвиняемият Д.И.С. починал на 07.12.1999 г. и наказателното производство срещу тях е било прекратено. Делото било препратено в Софийска военноокръжна прокуратура, където било образувано като следствено дело № II-048/99 г. на СВОП.

От съдържанието на писмо № 2903 от 14.07.2003 г. от зам.главния прокурор и писмо № 321 от 01.07.2005 г. от Инспектората при Министерството на правосъдието се установява, че са били установени адресите на общо 446 пострадали от възродителния процес. Към датата на писмото от Инспектората били разпитани 312 свидетели – лице с принудително сменени имена и въдворени в ТВО Белене, а не били разпитани 134 лица в Р. Турция, за чиито разпити възложената делегация била върната неизпълнена от Р. Турция. Забавянето на производството се обяснява в писмата с „практически неизпълними“ указания в актовете на Върховния касационен съд.