Решение № 1257 от 30.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1257 гр. София, 30.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000501472 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 260765/05.02.2021 г., постановено по гр. дело № 3433/2020 г. по описа на СГС, І ГО, 6 състав, частично е уважен предявеният деликтен иск с правно основание чл.

2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на сумата от 64999 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 111999 лв.), представляваща остатъкът от дължимото заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780- II/1998 г. по описа на ВОПСофия, а към момента в ДП II-48/1999 г. по описа на ВОП-София), за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до предявяване на исковата молба - 31.03.2020 г., ведно със законната лихва от 31.03.2017 г. до окончателното й заплащане.

С т. нар. Допълнително решение № 261728/15.03.2021 г. (по своето правно естество то представлява Определение) първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за допълване на постановеното по делото решение - за вписване в съдебния акт на банковата сметка на ищеца, по която следва да бъде удовлетворено предявеното парично притезание.

Ищецът е предявил въззивна жалба срещу постановеното първоначално решение в частта, в която е отхвърлен предявеният деликтен иск над сумата от 64999 лв. до пълния му предявен размер от 111999 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени 1 вреди, както и срещу т. нар. Допълнително решение. Въззивникът счита, че при определяне размера на заместващото обезщетение за претърпените болки и страдания от продължилото в неразумен срок и все още висящо досъдебно наказателно производство първоинстанционният съд не е съобразил изцяло критериите за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД, както и практиката на ЕСПЧ за определяне по 1500 евро, респ. по 2000 евро на година в сходни случаи; неотчитане в достатъчна степен на обстоятелствата на престъпните деяния, предмет на процесното наказателно производство, представляващи „залогът от делото” за ищеца; факта на изтеклата абсолютната давност по отношение на последния останал жив обвиняем, макар и ищецът да е предприемал множество действие за ускоряване на процеса; изключително забавеното досъдебно наказателно производство обуславя и неустановяването на виновните лица за прилагането на престъпните методи за насилствена асимилация над етническите турци в Република България през време на установения комунистически режим, поради което фактически никога няма да бъде потърсена наказателна отговорност от длъжностните лица, заемащи висши държавни постове, осъществили тези престъпни деяния; предубедеността на прокурора, водил разследването, целенасоченото бавене на делото с всички възможни правни средства и несъобразяването с актовете на другите институции.

Въззиваемият-ответник не е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, предявена от ищеца, но в проведеното пред САС на 09.11.2021 г. о. с. з. неговият процесуален представител изразява становище за нейната неоснователност.

Срещу първоначалното първоинстанционно решение е подадена и въззивна жалба от ответника в частта, в която предявеният деликтен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причиняване на твърдените неимуществени вреди е уважен - до размера от 64999 лв. Въззивникът поддържа, че исковата претенция не следва да се подвежда под правната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като тя представлява обективно право едва от 15.12.2012 г., т.е. не предвиждала ретроактивно действие; не било изяснено точно кое процесуално действие след 2012 г. не е извършено в разумен срок от органите на Прокуратурата на Република България; в процеса на доказване не бил установен фактът, че забавянето се дължи единствено на действия/бездействия на тези органи, респ. че не са доказани по несъмнен начин твърдените болки и страдания, както и че вследствие на неточното прилагане на критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД решаващият съд е присъдил прекомерно високо размер на претендираното заместващо обезщетение.

Поддържа заявения в първоинстанционното производство довод за недопустимост на иска над размера от 100000 лв., до който е бил заявен при предявяване на частичния иск в размер на 5001 лв., изцяло уважен с влязлото в сила на 31.07.2019 г. Решение № 224657/04.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 157 с-в.

Въззиваемият-ищец е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който излага подробни правни съображения за нейната неоснователност.

Ищецът е обжалвал и Допълнителното решение, считайки, че в съдържанието на съдебното решение трябва да се отрази и посочената по делото от ищеца банкова сметка. За 2 да не бъде излишно обременявано последващото изложение, тук е мястото да се изясни, че непосочването на банкова сметка, на която да се изплати претендираното парично притезание, не обуславя редовността на исковата молба (арг. чл. 129, ал. 2 ГПК, която препраща само към чл. 127, ал. 1 ГПК, но не и към чл. 127, ал. 4 ГПК), а още по-малко предмета, по отношение на който съдът ще формира своята правосъдна воля със сила на пресъдено нещо. Следователно, тази въззивна жалба е неоснователна. Но за да се приложи изрично правната норма, уредена в чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, въззивният съд в диспозитива на своето решение ще удостовери посочената от ищеца банкова сметка, по която ответникът ще следва да удовлетвори дължимото парично притезание.

Въззивните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което те се явяват допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I-6 състав, е бил сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на досъдебното наказателно производство в разумен срок (с внасяне на обвинителен акт срещу обвиняемите в съда, респ. с неговото прекратяване на наказателното производство), трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е заинтересовано лице по досъдебното производство, което е образувано за разследване на извършено престъпление, т.е. да е пострадал - от разследваното престъпно деяние да е била накърнена неговата правна сфера (да са му причинени имуществени или неимуществени вреди); 2) чрез своето бездействие органите на досъдебното производство и прокуратурата да са забавили хода на делото, вследствие на което да са накърнени субективни права и законни интереси (вкл. и правни очаквания) на пострадалия от разследването на престъпното деяние; 3) пострадалият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от продължилото в неразумен срок досъдебно производство, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между бездействието на прокурорските органи и причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за провеждане на досъдебното наказателно производство е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

3

Всички материални предпоставки, обуславящи възникването на обективната деликтна отговорност на държавата - чрез своя субституент (Прокуратурата на Република България), са установени със сила на пресъдено нещо - с влязлото в сила на 31.07.2019 г.

Решение № 224657/04.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29947/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 157 с-в, с което е уважен изцяло частично предявеният срещу ответника деликтен иск. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК.

Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират не само по отношение на юридическите факти, на които се основава установеното със СПН субективно право, неговият вид и размер, но и по отношение на правната норма, в чийто хипотезис са включени тези юридически факти и чието правило за поведение, уредено в нейната диспозиция, е приложено (по отношение на т. нар. правна квалификация), поради което е недопустимо в настоящото исково производство - за разглеждане основателността на претенцията за заплащане остатъка от вече признатото със СПН парично субективно право (по отношение на неговите правопораждащи юридически факти), съдът да подведе твърдените факти под диспозицията на друга правна норма, в какъвто смисъл са поддържаните и пред настоящата съдебна инстанция правни доводи на ответника.

Но само защото българският съд трябва да се произнесе по всички съществени доводи на страните за допустимост и неправилност на обжалваното решение, трябва да се изясни, че, макар и разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ да е част от обективното право на Република България от 15.12.2012 г., това обстоятелство не обуславя недопустимостта на предявения регресен иск, тъй като обективната отговорност на Българската държава за причинен вредоносен резултат на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица е закрепена на конституционно равнище - още през 1991 г., с правната норма, уредена в чл. 7 КРБ (в сила от 1991 г.). Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ (нова) само пояснява, че тези деликтни искове ще се разглеждат по реда на ЗОДОВ - за ангажиране на обективната отговорност на държавата (чрез нейния процесуален субституент, какъвто в случая се явява ПРБ). От друга страна, за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие значителния период на бездействие от органи на ПРБ по процесното досъдебно производство, вкл. и преди 15.12.2012 г. ищецът може да се позове пряко на нормативното правило, уредена в чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

Неоснователно се явява и правното съждение на процесуалния представител на ответника, поддържано и във въззивната жалба, а именно че в частта, в която деликтният иск е предявен над сумата от 100000 лв., той е недопустим, респ. постановеното в тази част решение като недопустимо подлежи на обезсилване. Както законосъобразно СГС е изяснил, за разликата от 100000 лв. (представляваща първоначално заявената глобална сума при предявяване на уважения с влязло в сила решение частичен иск) до пълния му предявен размер от 111999 лв. ищецът въвежда нови обстоятелства - продължаващи страдания (чувство на неудовлетвореност и безпомощност, че виновните за извършените гонения на 4 български граждани от турски произход, респ. с мюсюлманско вероизповедание от тоталитарния комунистически режим няма да получат справедливо наказание поради развитието в неразумни срокове досъдебно производство) след предявяването на частичния иск до завеждане на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство. Следователно, въведени са нови факти, които обуславят допустимостта на иск и над първоначално претендираната сума - по частичния иск (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 3 ГПК). Нещо повече, съдът, който разглежда последиците от вредоносното деяние на орган на държавна власт, по необходимост трябва да съобрази фактите, настъпили по време на процеса, вкл. и търпените негативни емоции от висящността и към настоящия момент на досъдебно производство - в изключително неразумен срок (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК).