Определение № 1999 от 22.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1999 гр. София, 22.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20248002103589 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от Р. Р. Г., в качеството й на частен съдебен изпълнител с рег. № *** на КЧСИ, действаща чрез адвокат Н. Л. Х. и адвокат Г. Г. Г., двамата от Софийска адвокатска колегия, против въззивно решение № 206 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 1826 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 279/24.04.2023 г., постановено по гр. д. № 701/2022 г. по описа на СОС, ГО, като вместо това е отхвърлен предявеният от Р. Р. Г. срещу Община Божурище иск за заплащане на сумата 42 820.86 лева, представляваща неоснователно получена от взискателя след проведена публична продан на недвижим имот по изп. дело № 20189250400265 по описа на ЧСИ Р. Г. - Ч. и внесена без основание от обявения за купувач А. Ш. Ш., поради липса на право на собственост на длъжника „У. И. К.“ ЕАД върху имота, предмет на публичната продан, както и сумата 14 166.57 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода 12.07.2019 г. - 17.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.10.2022 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение следва да бъде отменено поради недопустимост, неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че 1 обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване поради неговата вероятна недопустимост и очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Според касатора обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по незаявен от жалбоподателя довод при излагане на своите мотиви като се е позовал на деликтното поведение на ЧСИ и на база на този довод е отменил решението на първоинстанционния съд, излизайки извън очертаните от въззивната жалба рамки, произнасяйки се свръхпетитум. За обосноваване на становището за недопустимост на въззивното съдебно решение касаторът се позовава на съдебна практика, изразена в решение № 50139/11.04.2024 г. по т. дело №1414/2022 г., ВКС, първо т. о.

На следващо място, касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и при наличие на объркани, нелогични и взаимно изключващи се разсъждения при позоваването на задължителната съдебна практика по Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.

Извън изложеното касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Налице ли е суброгация по реда на чл. 74 от ЗЗД, когато правният интерес на третото лице да изпълни чуждо задължение се състои в избягването на опасността да бъде ангажирана отговорността на това трето лице във вътрешните му отношения с кредитора?

Като основание касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 5 от 04.07.2016 г. на ВКС IV г. о. по гр. дело № 2723/2015 г., както и определение № 4120 от 18.12.2023 г. на ВКС, III г.о., по к. гр. д. № 1440/2023 г.

2. В хипотезата на иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД необходимо ли е наличие на пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването?

Като основание по този въпрос касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.

3. На следващо място в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 касаторът сочи група от въпроси, които основава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

3.1. При продажба на публична продан на имот, който не е бил собствен на длъжника, при което продажбата не е произвела прехвърлителен ефект, счита ли се разпределената на взискателя сума от продажбата на чуждия имот за основателно получена само поради факта, че изпълнителното основание на взискателя не е отменено или обезсилено?

2

3.2. В какво съотношение се намират деликтната отговорност на съдебния изпълнител и отговорността на взискателя, получил цената от публичната продан на недвижим имот, който не е бил собствен на длъжника по изпълнението, и по какъв начин се уреждат вътрешните отношения между съдебния изпълнител, репарирал вредите със собствени средства и получилия цената от проданта взискател?

3.3. Наличието на основание за деликтна отговорност на съдебния изпълнител към едно лице (страна или участник в изпълнителното производство) изключва ли автоматично регресния иск на съдебния изпълнител към друго лице (страна или участник в изпълнителното производство), което се е обогатило неоснователно за сметка на съдебния изпълнител?

3.4. Разпоредбата на чл. 499 ГПК, която предвижда възможност на купувача от публична продан да иска връщане на платената от него цена при евикция, изключва ли директен иск срещу взискателя на основание чл. 59, ал.

1 от ЗЗД за връщане на получената по разпределение сума от публична продан на недвижим имот, когато се установи с официални документи, че длъжникът не е бил собственик на имота към момента на налагане на възбраната, без купувачът да е съдебно отстранен от имота с влязло в сила съдебно решение?

3.5. Разпоредбата на чл. 499 ГПК изключва ли евентуалната евикция при публична продан на имот, когато след възлагане на имота се установят обстоятелства, които водят до извода, че длъжникът не е бил собственик на имота към момента на налагане на възбраната, без купувачът да е съдебно отстранен от имота с влязло в сила съдебно решение?

По така постъпилата касационна жалба Община Божурище като насрещна страна по спора е депозирала писмен отговор, в който жалбата се оспорва по наведени в него съображения.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че от фактическа страна се установява, че въз основа на възлагателно писмо от 21.06.2018 г. на Община Божурище, в качеството й на взискател, ЧСИ Р. Г. е образувала изпълнително производство за събиране на публични вземания по реда на ГПК срещу длъжника „У. И. К.“ ЕАД с присъединен взискател В. Г., като въз основа на това дело е възбранен и изнесен на публична продан недвижим имот - ливада с площ 11 501 кв. м., находяща се в с. Х., община Б., представляваща имот № *** по картата на 3 землището. Съдът е констатирал, че с постановление за възлагане от 17.01.2019 г. за купувач на имота е обявен А. Ш. срещу заплащане на сумата 60 111 лв., която сума е внесена от него по специалната сметка на ЧСИ, а с протокол за извършено разпределение от 11.04.2019 г. постъпилата сума е разпределена между взискателите по делото Община Божурище, на която с платежно нареждане от 28.03.2019 г. е преведена сумата 42 820,86 лв., и В. Г., на която е платена сума в размер на 9 374,66 лв. Според въззивния съд покъсно е установено, че към датата на публичната продан имотът вече не е принадлежал на длъжника, тъй като по партидата на описания имот на 26.01.2017 г. /т.е. две години по-рано/ вече е вписан акт - Постановление за възлагане от 02.12.2016 г. по изп. дело № 96/2012 г. по описа на ЧСИ Н., влязло в сила на 21.12.2016 г., по силата на което правото на собственост върху недвижимия имот е придобито от трето лице - купувач, в лицето на „Т.

Г. Б.“ ЕООД, като длъжник в това изпълнително производство отново е било „У. И. К.“ ЕАД. По фактите съдът е установил още, че с постановление от 08.07.2019 г. ищцата е указала на взискателите Община Божурище и В. Г. да възстановят получените от тях при разпределението суми с оглед връщането им на купувача А. Ш.; че с цел избягване на съдебни спорове с обявения за купувач А. Ш., който би могъл да ангажира деликтната отговорност на ЧСИ по реда на чл. 441 ГПК вр. чл. 74 ЗЧСИ, ищцата се е съгласила да възстанови на последния със свои средства платената от него цена при публичната продан въз основа на договор за спогодба от 15.10.2019 г.; че Община Божурище е получила сумата 42 820,86 лв., преведена от купувача по изпълнителното дело А. Ш. по специалната сметка на ищцата ЧСИ Г. – Ч.; че след плащането ЧСИ е депозирала покана за доброволно плащане, получена от общината на 12.07.2019 г., но последната отказала да върне сумата поради липсата на влязло в сила съдебно решение за евикция, от една страна, а от друга - поради липсата на неоснователно обогатяване, тъй като ЧСИ Г. е изпълнила свое лично задължение, основано на деликтната й отговорност.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че нормата на чл. 483 ГПК изисква от съдебния изпълнител неговата увереност, че недвижимият имот е бил собственост на длъжника към момента на налагане на възбраната, която увереност се основава на проверка, че при налагане на възбраната съдебният изпълнител няма задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника, а същата е дължима с пристъпване към опис на възбранения имот; че публичната продан е едностранен акт на принудително изпълнение с характеристиката на принудителна продажба; че процесуалноправната същност на публичната продан, произтичаща от регламентираната в ГПК поредица от процесуални действия, насочени към индивидуализация на имота, предмет на принудителното изпълнение, определя и отговорностите на съдебния изпълнител при нарушаването им. Съдът е посочил, че върху дължимата първоначална служебна проверка налице ли е годна вещ като обект на собственост (фактически и правно), се надгражда проверката по чл. 483 ГПК 4 за принадлежността на вещното право и неговите тежести. Според въззивния съд неправилни и незаконосъобразни са изводите на първа инстанция, че ЧСИ Г. се е суброгирала в правата на удовлетворения кредитор /купувача/ срещу взискателя, в лицето на Община Божурище, доколкото тя не е изпълнила едно чуждо задължение, а свое собствено, основано на деликтното й поведение при провеждане на публичната продан - неизвършване на надлежна проверка кой е собственик на имота, върху който се насочва принудително изпълнение и то както към датата на налагане на възбраната, така и към провеждането на публичната продан и възлагането на имота в полза на купувача, като всички тези действия са реализирани две години след като ЧСИ Н. вече е провел публична продан на същия имот срещу същия длъжник и го е възложил на трето лице-купувач. Въззивният съд е изложил съображения, че неизпълнението за проверка на собствеността влече последиците, предвидени в 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД като превеждането на сумите от осребреното имущество (платената цена) на лица, които нямат право да ги получат, уврежда купувача, който в случая е единственият правоимащ да ги получи обратно. Съдът е посочил, че тъй като публичната продан не е договор и уредбата за едностранно разваляне поради неизпълнение в чл. 87, ал. 3 ЗЗД не е приложима, аналогични на евикцията последици законодателно са уредени в чл. 499 ГПК, като при липса на транслативен ефект купувачът има вземане за цената и разноските си срещу лицата, в полза на които сумите са били разпоредени, тъй като вземането по своята правна природа е кондикционно и не произтича от деликт. Въззивният съд е приел, че ако обаче се установи допуснато от съдебния изпълнител процесуално нарушение при разпореждането на сумата, налице е неправомерно засягане на имуществото на купувача и вреда за него, но на друго основание. Съдът е акцентирал, че в случая фактическият състав на увреждането е завършен именно с превеждането на все още наличната по сметката на ЧСИ сума в полза на лица, които нямат право да я получат и възниква възможността да бъде потърсено пълно обезщетение за всички вреди от съдебния изпълнител при условията на професионалната отговорност по чл. 74 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД или алтернативно да се предяви иск по чл. 499 ГПК срещу взискателите. Според съда, налице е паралелен процесуален ред, който е предоставен на избора на увредения купувач и хипотеза на неистинска солидарност, при която изпълнението на единия от длъжниците - ЧСИ или мнимия взискател погасява задължението на другия. Съдът е отбелязал, че общината не е мним взискател, тъй като нейното вземане е реално и дължимо /с основание публични вземания за данъци и такси/.