Решение № 4868 от 16.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4868 гр. София, 16.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Виктория Недева при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100509869 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 14.06.2023г., постановено по гр.д. № 35844/2022г. на СРС, ГО, 156 състав, са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу Е. И. К. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ за заплащане на следните суми: 1 323, 53 лева – стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 1, находящ се в гр. София, бул. *******, за периода от м.05.2018г. до м.04.2020г.; за 296, 57 лева - обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 22.06.2022г.; за 24, 64 лева – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.06.2019г. до м.04.2020г. и за 6, 25 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.07.2019г. до 22.06.2022г.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и 1 за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че приетите по делото писмени доказателства установяват по несъмнен начин, че ответницата има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния топлоснабден имот. Излага, че имотът е бил придобит от И.К. с нотариален акт за собственост на жилище в сграда, построена върху земя на кооперация от 1961г. Впоследствие същото жилище е било декларирано по реда на ЗМДТ от В.Г. К., която се е легитимирала като съсобственик с ответницата Е. К. въз основа на наследствено правоприемство. Сочи, че от представеното удостоверение за наследници е видно, че В. К. е починала и нейн единствен законен наследник е ответницата по делото. С оглед изложеното се поддържат твърдения, че по реда на пълното и главно доказване е установена пасивната материално-правна легитимация на ответницата, която отговоря за стойността на доставената в имота топлинна енергия в качеството й на клиент на дружеството. Във въззивната жалба се изтъква, че е ирелевантно дали представените доказателства се отнасят за етаж 1 или за етаж 2, тъй като водещ белег, обвързващ клиентите с ищцовото дружеството, е абонатния номер, респективно номер на инсталацията. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.

Насрещната страна Е. И. К. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че по делото не са ангажирани доказателства от ищцовото дружество относно твърдяното наследствено правоприемство, поради което не може да се направи извод, че ответницата е собственик на процесния имот.

Освен това от всички представени по делото документи е видно, че топлоснабденият имот се намира на ет. 2 в жилищната сграда, а не на етаж 1, както е посочено в исковата молба. При липса на данни за идентичност между имота, по отношение на който е открита партида при ищцовото дружество, и този, по отношение на който се твърди да е собственост на ответницата, е направен извод за неоснователност на предявените искове. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като

2 прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По наведените във въззивната жалба оплаквания приема следното:

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.

Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди. По така очертания правен спор настоящият съдебен състав приема следното:

Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

3

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.

Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.

Обстоятелството дали и кога е открита партида при ищцовото дружество е 4 ирелевантно, доколкото в разглеждания случай същата има само счетоводно значение и не може да дерогира законовата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.

Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.

Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

В настоящия случай ищцовото дружество поддържа във въззивното производство като правопораждащ претенцията му юридически факт единствено твърдението за съществуване между страните на презюмиран договор /сключен със самия факт на придобиване на собствеността върху топлоснабдявания имот/, поради което въззивният съд следва да се произнесе по обосноваността на изводите на СРС относно този факт.

В конкретния случай по делото е приета като доказателство декларация по чл. 26 от ЗМДТ за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България от 27.03.1998г., в която В.Г. К. е декларирала, че е придобила по наследство в съсобственост с Е. И. К. следния недвижим имот – ап. № 1, находящ се в гр. София, бул. „*******. Като основание за придобиване е посочено „покупка и наследство“ въз основа на нотариален акт от 10.02.1961г., с предишен собственик И.К.К..

Данъчната декларация не е предвиден в закона способ нито за придобиване, нито за доказване правото на собственост върху недвижим имот /в този смисъл решение № 972 от 06.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 5 г., IV ГО/. Декларирането на един имот като собствен или съсобствен пред данъчните власти има само административно-правно значение, но няма гражданскоправни последици и не поражда последици относно възникването или прекратяването на правото на собственост върху същия. Декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, респективно по чл. 26 от ЗМДТ представлява частен свидетелстващ документ, който съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице за определени факти, в т.ч. и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху недвижим имот. Декларацията, депозирана пред данъчната администрация по чл. 14 от ЗМДТ, би могла евентуално да се цени в съвкупност с други представени доказателства за собственост, както и по реда на чл. 175 от ГПК като извънсъдебно признание на факт от страната. В случая обаче декларацията не е подадена лично от ответницата, а от трето за спора лице – В. К., поради което не може да се направи извод, че обективираните в документа волеизявления обвързват ответника и следва да се ценят при условията на чл. 175 от ГПК. Не са представени други данни, които в съвкупност с данъчната декларация да установяват по реда на пълното и главно доказване твърдяното титулярство в правото на собственост върху процесния имот. Друг извод не следва от обстоятелството, че деклараторът В. К. е наследодател на Е. К., което се установява от представеното по делото удостоверение за наследници.