Решение № 5629 от 03.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5629 гр. София, 03.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Надежда Св. Масова в присъствието на прокурора М. Д. М. като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20221100109409 по описа за 2022 година

Предявен e иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждането на ответника Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца У. И. Ю. сумата от 120 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г., преобразувано в сл. дело №780-II/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП- София, за периода от образуване на делото през м. януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск - 08.09.2022 г.

Ищецът твърди, че е законен наследник на И. И.А., чийто наследодател се явява пострадал от действията на българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. извършени по време на т.нар. „възродителен процес“, като на 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г. баща му е бил задържан и отведен на остров Белене и затворен в килия, впоследствие преместен в с. Мраморен, обл. Враца, където не е имал възможност да напуска селото. Твърди, че през 1989 г. баща му е бил принуден да напусне България и да се установи в Турция, след което е починал на 06.05.1992 г. Излага, че за извършените през този период репресии от страна на държавата е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II 048/1999 по описа на ВОП - София, което не е приключено и до настоящия момент. След смъртта на баща му, на основание чл. 74, ал. 2 ГПК правата на пострадало лице са преминали върху неговите наследници, какъвто се явява и ищецът. Последният твърди, че макар и да не е бил лично задържан и лишен от свобода, на самостоятелно основание също се явявал пострадал, тъй като в резултат на задържането на баща му години наред са били засегнати правата му на личен и семеен живот, наред насилническата асимилация. По воденото досъдебно производство не е получавал никаква информация, нито отговори на запитванията му, не е могъл да се запознае с материалите по делото по предлог, че то било секретно.

Единственият акт, който му е бил връчен е постановлението от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното производство и постановлението от 31.05.2022 г. за прекратяване на делото.

Поддържа, че в резултат на необоснованото забавяне на делото от 32 години е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години делото не може да 1 бъде приключено, страх от възможността обвиняемите да останат ненаказани, липсата на възмездие за виновните извършители, загуба на доверие в институциите.

Претендира законна лихва, считано три години назад от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата, като към началния момент, от който завява лихвата за забава, счита, че вече е било налице нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС и увреждането е било настъпило, от който момент се дължи и заплащането на обезщетение, макар и забавеното производство да не е било приключило.

Ответникът Прокуратура на Република България в писмения отговор по реда на чл.

131 ГПК оспорва исковите претенции по основание и размер. Твърди, че не са налице доказателства за това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Оспорва, че по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ продължителността на наказателното производство е резултат от разследване, характеризиращо се с изключително висока степен на фактическа и правна сложност. В периодите след внасяне на обвинителния акт в съда до връщането му на Прокуратурата, ответникът счита, че не носи отговорност, тъй като друг орган е бил отговорен за своевременното разглеждане на делото. Липсвали и ангажирани доказателства за търпените от ищеца неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане на делото в разумен срок.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Видно от Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. (л. 30 от делото) е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание за обявяване на политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които и наследодателя на ищцата с имена - Искрен С.С.. Идентичността на имената се установява от представено удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община Момчилград, с изх.№225/01.08.2022 г., според което името И. И.А. е идентично с Искрен С.С..

Според представеното на л. 33 удостоверение изх. № р17206/24.03.1994 г. на МВР, Искрен С.С. е бил въдворен по политически причини в ТПО Белене за времето от 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г., а за периода от 20.03.1986 г. до 16.06.1988 г. е бил изселен в с. Мраморен по политически причини.

Със заповед №1-285/25.02.1985 г. И. И.А. е принудително установен в Белене за срок от 3 години, за това, че се противопоставя на мероприятията, провеждани за национално осъзнаване на турчеещите се българи като оказва отрицателно влияние върху лицата, с които контактува.

Не се спори, а и според приложените по делото доказателства се установява, че е образувано сл.д. №1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу Т.Х.Ж. и о.з.ген. полк. Д. И. С., за престъпление по чл. 162 от НК.

На 20.07.1993 г. е внЕ. обвинителен акт срещу о.з. ген.полковник Д.С., Т.Ж. и Г.А. като по внЕ.ия обвинителен акт е образувано НОХД №1/1994 г. по описа на Военна колегия на Върховен съд.

Безпротиворечиво е и обстоятелството, че образуваното на 30.01.1991 г., сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие е преобразувано в сл. дело №78-II/1998 на СВОП, а понастоящем е с №II-048/1999 по описа на ВОП и същото е придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на приключване на съдебнто дирене пред настоящата инстанция горепосоченото производство няма данни да е приключило и следва да се приеме, че е все още в своята досъдебна фаза.

Видно от представеното към исковата молба удостоверение за наследници от 2

01.08.2022 г. (л. 122 от делото) ищцата У. И. Ю. е законен наследник – дъщеря на починалия на 06.05.1992 г. И. И.А..

С искане от 19.03.2018 г. (л. 59) ищцата като наследник на баща си, заедно с още 22 лица е поискала от Военно-окръжен съд определянето на мерки за ускоряване на производството.

С молба с вх. №3/2001 от 19.08.2022 г. (л. 123) ищцата е заявила пред Военно-окръжна прокуратура – София, че желае да на основание чл. 75, ал. 3 от ГПК да участва като пострадала в досъдебната фаза ДП № II-048/1999 г., пострадала в лично качество и като наследник на И. И.А..

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.

Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV г. о. на ВКС и решение № 210 ОТ 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС).

Съдът намира, че ищцата, като лице, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период - на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта (изрично в този смисъл решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., ІV г. о. на ВКС и посочената в него съдебна практика). Следва да се има предвид че според чл. 74, ал. 1 НПК пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението, а разпоредбата на ал. 2 от същия член предвижда, че при смърт на лицето това право преминава върху неговите наследници. Следователно, след смъртта на 06.05.1992 г. на И.

И.А., което е било в началото на досъдебното производство и към този момент не би могло да се приеме, че то е с прекомерна продължителност, ищцата е придобила правото на пострадал по смисъл на чл. 74, ал. 2, вр. ал. 1 НПК и на самостоятелно основание се дължи обезщетение за причинените й вреди поради допуснатото впоследствие от Прокуратурата нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧОС.

С оглед изключително дългия период от време, в който инициираното наказателно производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът намира за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на прокуратурата на внЕ.ия обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 32 години наказателно производство, както с оглед предмета на производството (за престъпление по чл.

387, ал. 2 НПК), така и поради поведението на страните и на техните процесуални или 3 законни представители или поради поведението на останалите участници в процеса.

По въпроса за прекомерната продължителност на процесното наказателно производство е формирана трайна и безпротиворечива съдебна практика на Върховен касационен съд (решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., ІV Г. О. на ВКС и цитираните в него множество решения на други състави на ВКС). Приема се, че каквато и да е била фактическата и правна сложност на делото, не би могло да се приеме, че тя може да бъде основание за забавяне на досъдебното производство в един толкова значителен времеви период. Предвид това следва да се приеме, че ищцата, като наследник на своя баща, който е потърпевш от т.нар. „възродителен процес“, е активно материално легитимирана да получи обезщетение от нарушаване от Прокуратурата на правото на разглеждане на делото в разумен срок.

Въпреки че ищцата не е ангажирала гласни или други доказателства за установяване на неимуществените си вреди, според горепосочената съдебна практика съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни.