Решение № 6197 от 04.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6197 гр. София, 04.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Петя Попова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20231100504743 по описа за 2023 година

Производството е по реда чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 14581 от 14.12.2022 г. по описа на СРС, 84-ти състав по гр. д. № 39181/2021 г. е изменил на основание чл. 150 СК размера на дължимата месечна издръжка от Ж. В. А., определена с решение от 04.07.2012г., постановено по гр.д. № 7032/2012 г., СРС, 84-ти състав, влязло в сила на 04.07.2012 г., в полза на Г. Ж. А., родена на ******* г., действаща чрез своята майка и законен представител В. П. И., ЕГН **********, /към датата на исковата молба/, като на осн. чл. 150 вр. чл. 143, ал. 2 СК е увеличил размера на дължимата от ответника месечна издръжка в полза на Г. Ж. А. и е осъдил ответника да заплаща месечна издръжка в размер на 300,00 лв., считано от 05.07.2021 г., до настъпване на законно основание за изменение или прекратяване на издръжката.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът по исковете, който чрез процесуален представител депозира въззивна жалба. Поддържа се, че районният съд в нарушение на материалния закон не е определил обща сума за издръжка, която впоследствие да бъде разпределена между родителите с оглед възможностите им да заплащат такава.

Поддържа, че решението на районния съд е противоречиво. Твърди се, че въззивникът е в невъзможност да осигури собствената си издръжка, тъй като единственият му доход е от пенсия за военна инвалидност в размер на 345 лева. Твърди се, че въззивникът е във влошено психично състояние, което го възпрепятства да встъпи в трудово правоотношение с оглед реализиране на доходи. Отправя искане към съда да отмени атакуваното решение и да отхвърли предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата Г. Ж. А., родена на ******* г., действаща лично и със съгласието на своята майка В. П. И. чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Излага подробни съображения за неоснователност и неотносимост на доводите на въззивника. Отправя се 1 искане към съда въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно.

На 24.11.2023 г. са постъпили писмени бележки от въззивника А.. Въззивникът своевременно не е направил искане по чл. 149, ал. 3 ГПК, нито съдът е предоставил срок за писмена защита на страните, поради което същите не следва да бъдат обсъждани.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

Предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка въззивният съд намира постановеното решение за валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и съдържание.

Настоящата инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като не се констатират процесуални пречки за разглеждане на депозираната искова молба, а районният съд се е произнесъл съобразно искането, с което е бил сезиран.

По отношение правилността въззивният съд намира следното:

Районният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 150 СК, за основателността на който следва да се установи трайно изменение на нуждите на издържаното лице и/или промяна във възможностите на задълженото лице. При определяне размера на увеличената издръжка съдът следва да съобрази, както увеличените нужди на детето, така и възможностите на задължения родител да покрие тези нужди. Искът за увеличение на присъдената месечна издръжка може да се основава едновременно и на увеличени нужди на детето, и на възможностите на родителя му.

В процесния случай категорично се установява по делото, че нуждите на детето Г. са нараснали, което обстоятелство не се оспорва от въззивника, доколкото доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба, касаят конкретната възможност на ответника да заплаща издръжка. Независимо от това, въззивният съд намира за необходимо да обсъди обстоятелствата, касаещи промяната на нуждите на издържаното лице, тъй като същите са пряко свързани с размера на необходимата издръжка, респективно начина, по който същата следва да бъде разпределена между родителите.

В тази насока правилно районният съд е съобразил, че от определяне на предходния размер на издръжката с Решение от 04.07.2012 г., постановено по гр.д. № 7032/2012 г., СРС, 84-ти състав, влязло в сила на 04.07.2012 г. към дата на устните състезания е изминал период от близо 10 години на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК съдът зачита така изтеклия период от време, който е релевантен за спора факт. Потребностите на въззиваемата – ищца, която към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е на 15 г., значително са нараснали с оглед така изминалия период и предвид нейното възрастово израстване. С увеличаване възрастта на децата се увеличава и кръгът от обществени отношения, в които те участват, поради което нарастват и потребностите от средства за базисните им нужди (храна, облекло, лечение, транспорт), за образование (доколкото ищцата е ученик) и за социално-културно развитие. Предвид изложеното въззивният съд намира за правилни изводите на контролираната инстанция, че са настъпили трайни и необратими промени в обстоятелствата, при които е формиран размерът на издръжката, което налага нейното изменение.

Пред въззивния съд са приети нови доказателства – справка от Териториална 2 дирекция на НАП-гр. София и справка от НОИ относно доходите на въззивника и на майката на въззиваемия. Установява се, че средномесечният доход на майката на въззиваемата през последната година е в размер на 2909 лева. Въззивникът А. за периода м.05.2022 г.-м.05.2023 г. не е реализирал доходи. Единственият му установен доход е лична пенсия за военна инвалидност в размер на 345,80 лева, за който пред районния съд е прието удостоверение с изх. № 1029-21-12878 от 25.11.2022 г.. Неоснователно въззивникът твърди, че районният съд не е изследвал степента на тази инвалидност, доколкото ответникът нито е навел доводи и възражения, че същата е в такъв процент, влияещ върху работоспособността му, нито е представил доказателства в тази насока. Доказателства в тази насока не се представят и пред въззивния съд, поради което твърдението, че степента на инвалидност е 80 % не е доказано. Въпреки това не може да се отрече, че въззивникът е с намалена работоспособност, за което свидетелства основанието за получаване на пенсия. Съгласно чл.

85 от КСО право на пенсия за военна инвалидност имат лицата, които са загубили работоспособността си поради това, че са заболели или са пострадали през време или по повод на наборна военна служба или службата в запаса или в резерва, както и лицата, пострадали при оказване съдействие на въоръжените сили. С оглед основанието за получаване на пенсия въззивният съд приема, че въззивникът е с намалена работоспособност.

Пред въззивния съд се събраха доказателства и касателно психическото здраве на въззивика. От приетата по делото епикриза от Държавна психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“, гр. Раднево, се установява, че въззивникът А. е с диагноза „Параноидна шизофрения. Непрекъснато протичане. Обостряне. Параноидно-халюцинаторен синдром.

Вредна употреба на алкохол.“ Отбелязано е, че през последния месец от престоя в болницата въззивникът е бил спокоен, с подредено поведение. Изписан в подобрено психично състояние с дадена препоръка за поддържаща терапия.

Въззивният съд с оглед така събраните доказателства за доходите и състоянието на въззивника намира, че същият, въпреки че е в трудоспособна възраст – на 49 години е с намалена работоспособност, което оказва пряко влияние върху възможността му да реализира доход. Същият е диагностициран с психиатрично заболяване, което следва да бъде съобразено. В тази връзка въззивният съд съобрази обстоятелството, че видно от епикризата през последния месец от престоя му в болницата въззивникът е бил спокоен, с подредено поведение, приемал е медикаментите редовно и не е проявявал агресия, в каквото именно състояние е бил изписан. Т.е. психичното му състояние се повлиява от конкретна медикаментозна терапия, каквато му е предписана и за която са необходими конкретни финансови средства, за да може въззивникът да поддържа светлия период на заболяването си. Предвид състоянието, в което е бил изписан, въззивният съд приема, че при спазване на поддържащата терапия въззивникът разполага с възможност да полага труд, респективно да реализира конкретен доход. Възраженията в обратната насока на въззивника относно невъзможността да бъде нает на работа поради тежкото му психично състояние остават недоказани – доказателства в тази насока не са представени. Недоказано се явява и твърдението, че същият отново е настанен за лечение в психиатрична болница.

На следващо място, следва да се отчете фактът, че към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд минималната работна заплата за страната е в размер на 780 лева, т.е. минималният размер на издръжката за дете, дължима от единия родител, е в размер на 195 лева съгласно чл. 142, ал. 2 СК. Въззивният съд взе предвид и настъпилите в страната инфлационни процеси от началото на 2022 г., продължаващи и през 2023 г.

(съгласно публично достъпната информация на електронна страница на Национален статистически институт https://www.nsi.bg/), които негативни последици не следва да се поемат изцяло от родителя, който полага непосредствените грижи за детето – в случая майката.

3

При така събраните доказателства в хода на производството въззивният съд намира, че определеният размер на дължимата издръжка от 300 лева е прекомерно завишен с оглед възможностите на въззивника. При определяне конкретния размер въззивният съд отчита, че и двамата родители дължат издръжка за детето си, независимо при кого живее то.

Съгласно чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от СК всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето, като родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.

Съгласно т. 5 от ППВС № 5 от 16.11.1960 г. възможността на лицето, което дължи издръжка, е основание за даване на издръжка и показател за размера . Възможността е винаги обективна и конкретна, като тя се определя от доходите, имуществото и квалификацията на задълженото лице. В процесния случай ръководейки се от законните критерии и установените трайно нараснали потребности на детето Г., въззивната инстанция приема, че за месечната издръжка на детето Г. Ж. А., която е на 15-годишна възраст, с обичайни нужди, са необходимо общо 400 лева - с оглед на изискването с издръжката да се осигурят условия на живот, каквито детето би имало, ако родителите живееха заедно. По делото се установява, че въззивникът е с намалена работоспособност и получава доход в размер на 345,80 лева, реализиран от пенсия, дължима му поради призната военна инвалидност.

Същият е и с психично заболяване, при което е необходима поддържането на медикаментозна терапия. При така събраните доказателства и установени възможности на въззивника настоящият съдебен състав намира, че бащата не разполага с минимално необходимите материални възможности да заплаща определената от районния съд месечна издръжка в размер на 300 лева, като от определената обща сума за издръжка бащата следва да поеме сума в размер на 195 лева. С оглед конкретните възможности на въззивника настоящият съдебен състав приема, че издръжка определена в минимален размер отговоря на възможностите на задълженото лице.