Решение № 233 от 11.12.2024, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 233 гр. Велико Търново, 10.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА

ГАЛИНА КОСЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ГАЛИНА КОСЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500371 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 215/ 10.05.2024г. п о гр. д. №183/2023г. ОС- Плевен е осъдил на основание чл.17, ал.7 ЗКСД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД О. О. О. /O. O. OJO/, гражданин на Великобритания, роден на 10.12.1987г., ЛН:**********, да заплати на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, със седалище гр.София, ЕИК000694959, като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ сумата 70 832,48 лв. /седемдесет хиляди осемстотин тридесет и два лева четиридесет и осем ст./, представляваща чистата сума по договор за студентски кредит, сключен на 11.03.2015г., след приспадане на извършени от кредитополучателя плащания, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба- 08.03.2023г. до окончателното й изплащане, като за разликата над сумата от 70 832,48 лв. до предявения размер от 82 144,86 лв. за главница е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Със същото решение съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД, със седалище гр.София, ЕИК 000694959, като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/, срещу О.

О. О. /O. O. OJO/, гражданин на Великобритания, роден на 10.12.1987 г., ЛН:

**********, искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 1

ЗЗД за следните суми: 21 610,82лв.- редовна лихва, от която сумата 6067,01лв.- възнаградителна лихва за периода от 05.02.2022г. до 07.09.2023г., 15 543,21лв.- отложена възнаградителна лихва за периода от 11.03.2015г. до 05.02.2022г.; 338,04лв.- обезщетение за забава за периода от 05.03.2022г. до 07.09.2023г.

Присъдени са и разноски.

Въззивна жалба против решението в законният срок е подадена от ОББ АД, чрез юристконсулт Л., в частта в която исковете са отхвърлени. Излагат се съображения за неправилни изводи на първоинстанционният съд, че липсата на двустранно подписан погасителен план обосновава правен извод за нарушение на чл. 6, т. 9 от Типовия договор. Сочи се, че в чл. 4.8 от договора за кредит еднозначно и ясно са посочени сроковете за погасяване на кредитаот 05.03.2022г. до 05.02.2032г., начина на погасяване- на равни анюитетни месечни вноски. Неоснователно съдът отхвърлил доводите на ищеца, че погасителният план е следвало да се изготви след изтичане на гратисния период. Неправилно приел, че кредитополучателя не е бил запознат предварително със сроковете и начина на погасяване на задълженията по кредита- договора е бил подписан от кредитополучателя на всяка страница и съдържал сроковете и начина на погасяване на задълженията- т.е погасителен план е инкорпориран в Договора за кредит.

Претендирано е решението да се отмени в обжалваната част, да се уважат изцяло предявените искове и да се присъдят разноски.

Апелативен съд- Велико Търново, като взе предвид данните по делото и възраженията във въззивната жалба, намира за установено следното:

За да постанови съдебният си акт ОС- Плевен е изложил съображения, че при сключването на процесния договор за студентски кредит страните не са подписали погасителен план като неразделна част от същия, изготвените едностранно от банката- ищец два погасителни плана, с различен размер на вноските, не са подписани от кредитополучателя- ответник, поради което не г о обвързват и нямат действие спрямо него. Счел е, че: в договора не е определен размера на анюитетните месечни вноски, които кредитополучателят дължи след изтичането на гратисния период, за времето от 05.03.2022г. до 05.02.2032г., но въпреки липсата на двустранно подписан погасителен план, след изтичането на гратисния период е направил общо девет вноски в периода 07.03.2022г. до 07.10.2022г., с които банката е погасила частично отсрочената възнаградителна лихва през гратисния период, без основание за това, доколкото в договора не е предвиден такъв начин на погасяване задължението по кредита. В заключение ОС- Плевен е приел, че процесният договор за студентски кредит между страните е недействителен на основание чл.17, ал.6 ЗКСД, тъй като не са спазени изискванията на чл.18, ал.3 от същия закон, както и изискванията на чл.6, т.9 от типовия договор по 10 чл.7 ЗКСД, а при наличието на основание за нищожност на целия договор, не следва да бъдат обсъждани възраженията за нищожност на отделни клаузи.

2

При установена недействителност на договора за студентски кредит, на основание чл.17, ал.7 ЗКСД кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходиответникът е заплатил сума в общ размер на 11 331,58 лв., от която със сумата от 19,20 лв. е платена таксата за обслужване на банковата му сметка, поради което остатъчната сума от 11 312,38 лв. следва да се приспадне от главницата на усвоения кредит, при което остава непогасена главница в размер на 70 832,48 лв. /82 144,86 – 11 312,38 = 70 832,48/.

Въззивната инстанция не споделя изводите на ОС- Плевен, че целият договор за студентски кредит е недействителен, съгласно чл.17 ал.6 ЗКСД, тъй като при сключването м у страните не са подписали погасителен план като неразделна част от същия и кредитополучателят няма яснота за размера и падежите на анюитетните месечни вноски, дължими след изтичане на гратисния период.

Договорът е изготвен в писмена форма, освен на български език и на английски език- езика на държавата, чийто гражданин е кредитополучателят, при спазване на предвидените в типовия договор по чл.7 ЗКСД изисквания за задължителните реквизити и параметри, посочени по ясен и разбираем за потребителя начин. Действително, страните не са подписали погасителен план, но въззивната инстанция счита, че с оглед съдържанието на договора, предвид това, че кредитополучателят е ясно информиран за срока и начина на издължаване на отпуснатия му кредит: с начало 11.03.2015г. и край 05.02.2032г., на 120 равни анюитетни вноски, с падеж на 5-то число от съответния месец /чл.4.8/, лихвата е фиксирана за целия период на 7 % годишно /чл.3.1/ и не са дължими такси, комисионни и други разходи по управление на кредита /чл.3.3/, за гратисния период върху усвоената сума се начислява лихва в размер на 7 % годишно и при погасяване на кредита кредитополучателя ползва гратисен период до 05.02.2022г. /чл.4.2/, размерът на дължимите от него вноски е определяем, а именно в размер на 1/120 част от дължимите съгласно чл.24, ал.1 суми по кредита, формирани от реално усвоената главница, възнаградителната лихва от 7 % върху нея и отложената възнаградителна лихва за гратисния период.

В подкрепа на становището на съда, че въпреки липсата на подписан от кредитополучателя погасителен план договорът достатъчно ясно за него е уредил начина на издължаване на отпуснатия му кредит, падежите и размера на отделните месечни вноски, е обстоятелството, че той е започнал да погасява задълженията си- след изтичането на гратисния период е заплащал вноските до м. декември 2022г.

По делото не се спори нито усвояването на кредита, нито преустановеното плащане по него. Сключеният между страните договор е такъв за банков кредит по чл. 430 и сл. ТЗ. Спазена е предвидената от закона (чл. 430, ал. 3 от ТЗ и чл. 17 от ЗКСД) писмена форма за действителност и са уговорени всички съществени клаузи- размер на кредита и валута, в която се 3 предоставя, срок на издължаване, възнаградителна лихва на кредитора, съответно размер на наказателната лихва, санкционираща длъжника лихва при просрочие на уговореното от страните месечно издължаване на кредита, която има неустоечен характер.

Предвид гореизложеното въззивната инстанция счита, че с изключение клаузата на чл.4.4, в останалата си част договорът за студентски кредит е действителен. Същият е изготвен в писмена форма, на български и английски език, по ясен и разбираем начин са посочени всчики параметри на договора, спазени са изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл.7.

Клаузата на чл.4.4 от договора обаче е нищожна и не поражда валидно действие за страните при условията на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като противоречи на закона и конкретно на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.143, т.19

ЗЗП. Капитализирането на лихвата противоречи на императивните разпоредби на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, които предвиждат, че общият размер на задължението на кредитополучателя след изтичане на гратисния период включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства, и лихвата, дължима за срока на договора, като същата не може да надхвърля 7%. Чрез капитализирането както на възнаградителната лихва през гратисния период, така и чрез последващото капитализиране на тази лихва към главницата, се надвишава императивно установения максимален лихвен процент, представляващ възнаграждението на Банката по конкретния кредит, който тя се е съгласила да получи със сключването на типовия договор. В качеството си на търговец, предоставящ именно такива услуги, Банката е имала възможността да прецени икономическата полза от кредитиране при конкретно зададените параметри.

Съгласно чл.20, ал.2 ЗКСД уговорка за по-висока лихва от определената максимална в ал.1 на същия член е нищожна. Освен противоречието с цитираните норми на ЗКСД, предвиденото в чл.4.4 начисляване на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита и капитализирането й към главницата, води до анатоцизъм, т.е. до формиране на сложна лихва чрез преобразуване на лихви в главница, която също е лихвоносна. ВТАС споделя практиката на ВКС, че уговорката в договор за кредит или допълнително споразумение към него за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени /изтекли/ задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 33Д. Не на последно място, според съда в настоящия му състав клаузата на чл.4.4 е нищожна и като неравноправна, договорена в противоречие с императивната разпоредба на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част към датата на сключването му.

Видно от заключението на в.л. М. /табл.4/, което съдът цени само в тази част, длъжникът е внесъл сумата 11 331,58 лева- всеки месец от м. март 2022г. до м. октомври 2022г. вкл. е постъпвала сума в размер на 1 300 лева, а през м.

4 април 2022г. сумата е била 1857,19 лева, като по сметката е била налична към 07.03.2022г. и сумата 374,39 лева. Безспорно е, че към датата на предявяване на иска 09.03.2023г. са настъпили обективните предпоставки на чл.6.2 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на дължимите 4 месечни вноски, считано от 05.12.2022г. /закл. на в.л. М. от 16.02.2024г. табл.6/. В хода на производството- на 07.09.2023г., волеизявлението на Банката в този смисъл е породило своето действие с връчването на искова молба на назначения на ответника особен представител, което представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник (в т. см.

Решение № 198/18.01.2019г. на ВКС по т. д. № 193/2018г., I т. о., ТК).

Поради нищожността на клаузата на чл.4.4 от процесния договор, тя не следва да се взема предвид при изчисляване размерите на вземането за възнаградителна лихва за гратисния период и на вземането за главница, което съответно рефлектира и върху вземането за възнаградителна лихва, дължима до датата на предсрочна изискуемост /в ИМ е посочена дата 09.03.2023г., а не 07.09.2023г., поради което съдът следва да съобрази претенцията на ищеца/.

Относно размерите на дължимите суми въззивната инстанция кредитира заключението на в.л. В. В. от 02.04.2024г.- вариант 1, прието като доказателство по делото и неоспорено от страните: