Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7082 от 21.11.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13537/2023
Вид
Решение № 7082
Подписан
21.11.2025
В сила
21.11.2025
Състав
Татяна Димитрова, Радина Калинова Калева, Румяна Милчева Найденова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 7082 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100513537 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 20098433/25.07.2023 г., постановено по гр. д. № 7917/2020 г. на Софийски районен съд, 143-ти състав, е признато за установено, в правоотношенията между „Вици 111“ ЕООД и „Ту Доор“ ООД, че съществува вземане на „Вици 111“ ЕООД и „Ту Доор“ ООД дължи сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на 16.07.2019 г. по ч. гр. д. № 10437/2019г. по описа на Софийски районен съд, а именно сумата от 4000 лева – главница по договор за преотстъпване на търговско помещение и оборудване, сключен на 18.7.2017 г., считано от 01.08.2017 г., като сбор от дължими суми за периода от 01.05.2018 г. до 31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.02.2019 г. до пълното изплащане на вземането.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца следните суми: 80 лева за заплатена държавна такса пред заповедния съд по ч. гр. д. № 10437/2019 г. по описа на Софийски районен съд; 450 лева за заплатено адвокатско възнаграждение пред заповедния съд по ч. гр. д. № 10437/2019 г. по описа на Софийски районен съд; 900 лева за заплатена държавна такса по гр. д. № 7917/2020 г. по описа на СРС и за заплатено адвокатско възнаграждение по същото дело и 400 лева за заплатен депозит за вещо лице.

1

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Ту Доор“ АД, подадена чрез процесуалния му представител адв.

В. К., в която са изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Застъпена е теза за неправилност на изводите на районния съд относно недоказаната истинност на преписите от електронни документи и изключването им от доказателствената съвкупност, като според въззивника не е следвало доказателствената тежест относно истинността на електронните документи да бъде възлагана на ищеца, доколкото последният има интерес да не ангажира доказателства в тази посока. В тази връзка намира, че електронните съобщения съдържат изявления относно констатираните недостатъци както на търговското помещение, така и на оборудването, които ищецът не е довел до знанието на ответника, макар да са от съществено значение, които обуславят сключването на процесния договор. Според въззивника въпросните изявления представляват уведомление от страна на купувача за скрити недостатъци на закупената вещ и изключвайки същите от доказателствената съвкупност, районният съд е достигнал до неправилен извод за неспазване на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 324 ТЗ. Предвид изложеното в заключение е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.

В законоустановения срок от насрещната страна „Вици 111“ чрез адв. В.

К. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който е взето становище за неоснователност на същата. Въззиваемият излага, че в подписаното от страните приложение № 1 с опис на вещите липсват каквито и да било възражения от страна на ответника. Сочи, че годността по предназначение или евентуално захабяване на процесните движими вещи може да се установи при обикновен оглед, какъвто по делото се е доказало, че е правен, като в срока по чл. 193, ал. 2 ЗЗД липсват доказателства за направени рекламации относно скрити недостатъци. Ето защо според въззиваемия правилно районният съд е изключил като доказателство представеното от ответника приложение.

Намира, че следва да бъдат отчетени и изявленията на пълномощника на ответника, направени в съдебно заседание от 30.09.2020 г., в което е заявил, че болшинството от вещите са бракувани и така са заличени в счетоводството на дружеството, доколкото от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ) се е установило, че ответникът не е завел нито една движима вещ в счетоводството си.

По отношение на приложените преписи от електронни съобщения въззиваемият излага, че ответникът не е доказал, че това са оригинални електронни документи, на кои точно дати са изпратени, какъв е електронният адрес на ищеца, на него ли са изпращани, прочетени ли са от управителя на ищцовото дружество и по какъв начин го задължават. Сочи също, че датите и получателите на препращаните документи се разминават, както и съществената информация в съдържанието им, поради което намира, че правилно районният съд не ги е обсъждал при формиране на фактическите констатации по делото.

В заключение въззиваемият посочва, че ответникът, въпреки оспорванията си, не е успял до обори доказателствената тежест на нито един 2 представен от ищеца документ, нито е успял да обясни защо е изплащал редовно в продължение на осем месеца дължимата по договора сума, и едва на деветия месец от договора немотивирано е преустановил плащанията.

Предвид изложените съображения е отправена молба до настоящата инстанция за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност съдът намира следното:

Ищецът твърди, че на 18.07.2017 г. между него и ответника е сключен договор за преотстъпване на търговско помещение и оборудване, считано от 01.08.2017 г., като съгласно чл. 3, т. 3.2, б. „Г“ от същия ответникът се е задължил да плаща на ищеца до 15-то число на всеки следващ месец, считано от септември, 2017 г., в продължение на следващите 12 месеца по 1000 лева месечно, т. е. сумите са дължими за периода от 15.09.2017 г. до 15.08.2018 г.

Поддържа, че към момента на подаване на исковата молба ответникът не е заплатил дължимите вноски за периода от 01.05.2018 г. до 31.08.2018 г. в общ размер на 4000 лева, въпреки получената на 28.11.2018 г. покана за доброволно изпълнение на задължението. Ето защо иска от съда да бъде признато за установено в отношенията между него и ответника, че последният му дължи процесната сума, ведно със законната лихва върху нея от 21.02.2019 г.

За правилното решаване на спора между страните на първо място следва да бъде изследвана правната природа на сключения договор за преотстъпване на търговско помещение и оборудване от 18.07.2017 г., чието сключване не се оспорва от ответника. В чл. 1 е уговорен предметът на договора, а именно, че „Вици 111“ преотстъпва търговско помещение с цялото налично оборудване, а фирма „Ту Доор“ заплаща на „Вици 111“ договорената сума в стойностите и сроковете, описани в 3.2. В чл. 2 е предвидено, че преотстъпването е валидно от 01.08.2017 г. и след изплащане на дължимите суми към фирма „Вици 111“ става окончателно, а в чл. 3 – че договорът влиза в сила след подписване на договор за наем между фирма „Ту Доор“ ЕООД и собствениците на съответните помещения.

Задълженията на страните по договора са уговорени в чл. 3 от същия, като в чл. 3.1, б. „В“ е предвидено, че следва да предаде на ответника търговско оборудване, счетоводна система и обзавеждане съгласно „Приложение 1“, което представлява неразделна част от договора. От своя страна съгласно чл. 3.2, б. „Б“, „В“ и „Г“, ответникът се е задължил да заплати 3 на ищеца следните суми за наличното оборудване и обзавеждане, и за освобождаване на помещенията: до 20.07.2017 г. – 15000 лева и до 15-то число на всеки следващ месец, считано от месец септември, 2017 г., в продължение на следващите 12 месеца, по 1000 лева, а именно за периода от 15.09.2017 г. до 15.08.2018 г., включително.

Анализирайки уговорките на страните, се налага изводът, че страните са постигнали договореност ответникът да сключи договор за наем със собственика на процесните търговски помещения, като със същия договор са сключили и договор за търговска продажба на изплащане, отнасяща се до процесното оборудване. Исковата сума се касае само до дължимите вноски по договора за търговска продажба на изплащане, произтичащи от процесния договор, с оглед на което следва да се приеме, че районният съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 335, ал. 1 ТЗ, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в общ размер на 4000 лева, представляваща сбор от незаплатени вноски по договор за преотстъпване на търговско помещение и оборудване от 18.07.2017 г. за периода от 01.05.2018 г. до 31.08.2018 г.

За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на главно и пълно доказване елементите на съответния фактически състав на спорното право, а именно: 1) че между страните са били налице облигационни правоотношения по валидно сключен договор за продажба на изплащане; 2) че е изпълнил задължението си да предаде вещта на купувача, както и 3) че е настъпила изискуемост на задължението на ответника да заплати уговорените вноски.

При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си. С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че процесното търговско оборудване е било негодно за употреба – масите и столовете били мухлясали, а електроуредите били бракувани, с оглед на което същото не могло да бъде използвано. Така заявеното по своята правна природа представлява възражение за недостатъци на вещта, поради което в тежест на ответника е да докаже същите. Останалите оплаквания, релевирани с отговора на исковата молба, относно предназначението на процесните помещения, касае инкорпорираната в договора уговорка ответникът да сключи договор за наем със собственика на помещенията, с оглед на което са неотносими към въпроса относно дължимостта на сумата по договора за търговска продажба на изплащане, какъвто е предметът на настоящия спор.

Както бе посочено, по делото е безспорно, че между страните на 18.07.2017 г. е сключен договор за преотстъпване на търговско помещение и оборудване, с начална дата 01.08.2017 г., което обстоятелство се установява и от представения по делото договор. Бе изяснено и, че съгласно чл. 3.2, б. „Г“ от договора, ответникът се е задължил да заплаща на ищеца до 15-то число на всеки следващ месец, считано от месец септември, 2017 г., в продължение на следващите дванадесет месеца по 1000 лева месечно, като вноските са дължими за периода 15.09.2017 г. – 15.08.2018 г.

Не се спори между страните, че процесното търговско оборудване е предадено, макар по делото да не е представен приемно-предавателен 4 протокол за това. Търговското оборудване е описано в Приложение № 1, което съгласно чл. 3.1, б. „В“ от договора е неизменна част от същия. Тук е мястото да се посочи, че въпросното приложение е подписано от представител на ответното дружество, като в него липсват каквито и да било възражения по отношение на процесните вещи. Отделно от това, следва да се посочи, че от показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел В.А. се установява, че преди подписване на процесния договор, представител на ответника е посетил помещението, обект на договора и е бил запознат с неговото състояние и това на оборудването в него.