Решение № 3077 от 17.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3077 гр. Пловдив, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Даниела Й. Тошева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20255330100947 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от И. Н. С. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сума в размер от 600 лева за допълнителна услуга „Фаст“ по сключения между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/ ***г.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за потребителски кредит № ***/ ***г., по силата на който му е предоставена сума в размер от 1000 лв., която е следвало да върне на 30 месечни вноски, ведно с договорената възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги. Сочи, че отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00%, а ГПР е 48, 93%. Поддържа се, че за предоставена допълнителна услуга „Фаст“ е следвало да заплати на кредитора сума в размер от 600 лв. Поддържа се, че по своето същество услугата „Фаст“ включват действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за пакета от допълнителни услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Изтъква се, че ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Излага твърдения, че 1 договорът за кредит е недействителен, поради което и на основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено главницата. Въпреки това, ответникът- кредитор неоснователно претендира от ищцата – потребител последната да заплати по договора за кредит процесната сума от 600 лв. – възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“. Предвид изложеното, моли се предявеният иск да бъде уважен и да бъде признато за установено в отношенията между страните, че сумата от 600 лв. е недължима.

Претендират се сторените в процеса разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България“ ЕООД и допълнение към него от 05.03.2025г. От една страна в отговора и допълнението към него е посочено, че ответникът признава предявения „установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за закупена допълнителна услуга „Фаст“ по Договор за потребителски кредит № ***/ ***г. е нищожна“. Предвид това, моли се за постановяване на решение при признание на иска. Същевременно, в цитирания отговор на исковата молба и допълнението към него от 05.03.2025г. се оспорват твърденията на ищеца, че кредитното правоотношение е недействително. Изтъква се и че в договора за кредит ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна инфорамация и той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити.

Претендират се разноски. Моли се дори и при уважаване на претенцията на ищцата, в нейна полза да не бъдат присъждани разноски. Излагат се доводи в насока злоупотреба с права.

По допустимостта на предявения иск: изложеното от ответника в отговора на исковата молба и допълнението към него от 05.03.2025г. е твърде неясно, поради което и съдът приема, че не е налице признание на иска. Във връзка с това, следва да се посочи и че с отговора на исковата молба ищецът признава искова претенция за обявяване нищожност на клаузата за предоставяне на допълнителната услуга „Фаст“ от процесния договор за кредит. Такъв иск обаче не е предявен в настоящото производство. В настоящия процес е предявен единствено отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 600 лв. по процесния договор за кредит. След като ищцата поддържа, че кредиторът – ответник изисква от нея заплащане на посочената сума, то за потребителя винаги ще съществува интерес да отрече дължимостта на вземането с аргумент, че договорът е недействителен и че сумата не се дължи, тъй като кредиторът иска да бъде възмезден за негова присъща дейност свързана с усвояване и управление на кредита. В тази връзка е отразеното и в § 83 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, съобразно което Директива 93/13 предоставя на потребителя право да се обърне към съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и последната да се остави без приложение — право, чиято ефективност трябва да се съблюдава. Чл. 7 от Директива 93/13 изрично повелява, че държавите - членки осигуряват, че в интерес на потребителите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

Прилагането на гореизложените съображения към настоящия казус налага разбирането, че предявяването на иск за недължимост на процесната сума, осигурява на потребителят достатъчно ефективна защита срещу всяка една бъдеща претенция на кредитора във връзка проценото вземане в размер от 600 лева за допълнителна услуга „Фаст“ по сключения между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/ ***г.

2

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Профи Кредит България” ЕООД (като заемодател) и ищцата И. Н. С. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № ***/ ***г, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1000 лв. / л. 43/. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 48, 93%, а задължението следва да се погаси на тридесет месечни вноски до 01.08.2026г. В раздел V- ти от процесния договор за кредит ясно е посочено, че се предоставя допълнителни услуги по избран пакети „Фаст“. Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочената услуга „Фаст“ вече е остойностена като за нея потребителят следва да заплати сумата от 600 лева. В раздел VI- ти („Параметри“) първоначално за потребителя е определена обща сума за връщане по договора за кредит в размер от 1581, 93 лв., а след включване на възнаграждението по пакета за „услуга Фаст“ сумата се увеличава на 2181, 93 лв.

С отговора на исковата молба се признава и с доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че възнаграждението за услугата „Фаст“ (в размер от 600 лв.) не е включено при формиране на приложимия към договора ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и И. Н. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в размер от 600 лв. за услугата „Фаст“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит ( л. 43 от делото ) - в раздел V- ти изрично е маркирана посочената услуга „Фаст“, а в раздел V I - ти вече е посочено и каква е нейната стойност. В тази връзка, съдът счита за нужно да акцентира върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел VI- ти от договора, един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина (1581, 93 лв.), а след това отразява като „общо задължение“ сумата от 2181, 93 лв. Предвид това и доколкото са налице две различни величини посочени като общо дължима от потребителя сума по договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит. Предвид това и на осн. чл. 23 ЗПК се дължи връщане единствено на чистата стойност на усвоения финансов ресурс, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Тоест, след като договорът за кредит е недействителен на посоченото основание, кредиторът не би могъл да претендира от 3 ищцата и заплащането на сумата от 600 лв. за допълнителна услуга „Фаст“ по сключения между страните договор за кредит. Само на това основание, предявеният от ищцата отрицателен установителен иск следва да бъде уважен.

Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от 600 лв. за услуга „Фаст“ ( раздел VI- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ), не е индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителна услуга не е по избор на длъжника. Следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите по пакет услуги „Фаст“ (съобразно чл. 15 от приложимите към договора общи условия- л.

9 гръб от делото), касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя и самото отпускане на кредита, са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел V I - ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ) и на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК е нищожна. Тоест, кредиторът не би могъл да изисква от потребителя заплащането на сумата от 600 лв. за услугата „Фаст“, предвид констатираната порочност на тази клауза от договора.

Налице е и порочност на договора, касаеща начина на формиране на приложимия към него ГПР, което също води до пълната му недействителност, а оттам и до недължимост на всички други вземания, освен това за главница. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 93%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставяt услугите по пакет „Фаст“, то стойността mu е с характер на възнаграждение и е следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР (стойността на услугите e сигурен разход за потребителя). В тази връзка, обстоятелството, че стойността на услугите не се включва при формиране на приложимия към договора ГПР е факт, който се признава от ответника с отговора на 4 исковата молба и който е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване с доклада по делото.