Определение № 2942 от 15.11.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2942 гр. София, 14.11.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско дело № 20241000502993 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 във връзка с чл. 402, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 9.10.2024 г. на „Холандски магазин за цветя Сливен“ ЕООД срещу определението от 30.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2770/2024 г. на Софийския градски съд, І-28 състав, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за отмяна на обезпечението, допуснатото с определение от 8.03.2024 г. чрез налагане на запор върху операциите със средствата /вземанията/ по посочена банкова сметка на жалбоподателя в „ОББ“ АД по реда на чл. 73, ал. 3 ЗМИП.

В жалбата се твърди, че СГС неправилно е приел за неприложима разпоредбата на чл.

390, ал. 3 ГПК, като не е съобразил, че мярката по чл. 73, ал. 3 ЗМИП обезпечава бъдещо държавно вземане съгласно постановките на ТР № 6/8.06.2015 г. на ВКС – ОСНК, като обявява за приложими правилата на ГПК за обезпечителното производство, предвиждащи максимален срок от 1 месец за предявяване на обезпечения бъдещ иск. Твърди се и, че с определението от 8.03.2024 г. била допусната недопустима обезпечителна мярка /запор на операциите по сметката/, която излизала извън искането на СГС, а ответникът е представил достатъчно писмени доказателства, които изключвали съмнението за пране на пари. Сочи се, че след прекратяването на преписката от СГП и изпращането й по компетентност на ОП – Сливен, то компетентен съд да разгледа искането за отмяна на обезпечението е съдът по местонахождение на ОП – Сливен.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да уважи искането за отмяна на обезпечението.

Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, чрез СГП – молител в производството – редовно уведомена не взема становище по частната жалба.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба намира за установено следното:

С определение № 3409/8.03.2024 г. по частно гр. дело № 2770/2024 г. на СГС по искане от 8.03.2024 г. на прокурор при СГП и на осн. чл. 73, ал. 3 от Закона за мерките срещу изпиране на пари (ЗМИП) е допусната обезпечителната мярка „запор върху операциите със средствата /вземанията/“ по посочена банкова сметка в „ОББ“ АД на „Холандски магазин за цветя Сливен“ ЕООД. Определението е било връчено на СГП на 11.03.2024 г., когато е получена и 1 обезпечителната заповед.

В искането на СГП, по което е образувано обезпечителното производство, е посочено, че е направено във връзка със съмнение за изпиране на пари чрез организирана престъпна група, като в искането са описани редица подробно описани банкови операции чрез посочени банкови сметки с посочени титуляри между различни дружества. Посочено е, че по случая е образувано досъдебно производство по пр. пр. № 7439/2024 г. на СГП. Искането е направено във връзка с постъпила информация по чл. 73, ал. 2 ЗМИП с рег. № ФР-102770/7.03.2024 г. на ДАНС – САД „Финансово разузнаване“ и издадената заповед с рег. № ФР-9-13/5.03.2024 г. на директора на САД „ФР“ – ДАНС, с която на осн. чл. 73, ал. 1 ЗМИП е спряна за срок от 5 работни дни, считано от 6.03.2024 г., операцията – теглена в брой на средства в размер на 1 018 000 лв. от посочена сметка в „ОББ“ АД на ответното дружество.

Определението от 8.03.2024 г. на СГС е потвърдено с определение № 2013/8.08.2024 г. по ч.гр.д. № 1838/2024 г. на САС, по повод частна жалба на ответника „Холандски магазин за цветя Сливен“ ЕООД.

С молба от 25.04.2024 г. ответникът е поискал отмяна на обезпечението, като се е позовал на изтекъл срок по чл. 390, ал. 3 ГПК и на несъществуване на причината, поради която е допуснато обезпечението.

Във връзка с връчения препис от тази молба от СГП е постъпило писмо с вх. № 52866/9.05.2024 г., с което молбата се препраща на Окръжна прокуратура Сливен, на която по компетентност е препратено досъдебното производство, което е преобразувано в пр. пр.

№ 488/2024 г. на ОП Сливен.

С определение от 7.06.2024 г. на СГС искането за отмяна на обезпечението е оставено без уважение, като е приета за неприложима разпоредбата на чл. 390, ал. 3 ГПК предвид целите на наложената мярка. Определението е влязло в сила на 25.06.2024 г. като необжалвано.

С процесната молба с вх. № 93295/27.08.2024 г. ответникът отново е поискал отмяна на обезпечението на две основания – по чл. 390, ал. 3 и чл. 402 ГПК. Посочил е, че към частната жалба по ч.гр.д. № 1838/2024 г. на САС били представени доказателства за произхода на средствата по процесната банкова сметка, постъпленията по които не били свързани с посочените лица в искането на СГП. Посочено е, че досъдебното производство пред СГП е било прекратено и изпратено на ОП Сливен, като по него нямало повдигнато обвинение към управителя на ответното дружество – същото е удостоверено и в приложени удостоверение от 19.08.2024 г. на ОП Сливен и удостоверение от 20.08.2024 г. на СГП.

Препис от искането е връчен на 9.09.2024 г. на СГП, от която е постъпило становище с вх.

№ 97653/11.09.2024 г. В становището е посочено, че по образуваното в ОП Сливен досъдебно производство по сл. д. № 33/2024 г. е за престъпление по чл. 253, ал. 1 НК, което е висящо и по него няма привлечени обвиняеми – според приложеното писмо от 10.09.2024 г. на ОП Сливен.

С обжалваното определение от 30.09.2024 г. СГС е оставил без уважение искането за отмяна на обезпечителната мярка, наложена с определение от 8.03.2024 г. Прието е, че не е отпаднала причината за налагане на обезпечението, тъй като наказателното производство, по повод на което е допуснато, продължава да е висящо, а следователно – не било отпаднало съмнението за изпиране на пари. Приет е за неприложим и срокът по чл. 390, ал. 1 ГПК.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

За да се прецени основателността на процесното искане за отмяна на наложеното обезпечение следва накратко да се анализират спецификите на обезпечителното производство, в рамките на което то е допуснато. Това очертава и изходната позиция, която 2 настоящият съдебен състав многократно застъпвал и в други свои съдебни актове по същата тема[1].

1. Производството е започнало по искане на прокурор за налагане на обезпечителни мерки по реда на чл. 73 от Закона за мерките срещу изпиране на пари (ДВ, бр. 27/27.03.2018 г., изм. и доп.). Според ал. 1 на чл. 73 в случаите по чл. 72, 88 и 89, когато уведомлението е относно съмнение за изпиране на пари и/или съмнение за средства с престъпен произход, директорът на дирекция „Финансово разузнаване“ на ДАНС може да спре с писмена заповед определена операция или сделка за срок до 5 работни дни, считано от деня, следващ деня на издаването на заповедта, с цел извършване на анализ, потвърждаване на съмнението и разкриване на резултатите от извършения анализ на компетентните органи. Според ал. 2 след извършване на анализа по ал. 1 в срок до три работни дни, считано от деня, следващ деня на издаването на заповедта, дирекция „Финансово разузнаване“ на ДАНС уведомява прокуратурата за спирането на операцията или сделката по ал. 1, като предоставя необходимата информация при запазване анонимността на лицето, извършило уведомяването по чл. 72, 88 и 89. Според ал. 3 прокурорът може да направи искане пред съответния съд за налагане на запор или възбрана.

2. При действието на предходния ЗМИП от 1998 г. (отм.) е прието ТР № 6/8.06.2015 г. на ВКС – ОСНК, според което първоинстанционните определения, с които се налагат обезпечителни мерки – запор и възбрана по реда на чл. 12, ал. 3 от ЗМИП, подлежат на обжалване по реда на чл. 396 от ГПК, като в производството по налагане и контрол на обезпечителните мерки се произнасят съдебни състави, които разглеждат граждански дела /т.

1 и т. 1.2 от диспозитива/. В мотивите на същото е прието, че поради липсата на специална регламентация на процедурни правила в ЗМИП за налагането на обезпечителните мерки и за въззивния контрол на постановените определения, следва да се прилагат процесуалните правила на чл. 389 – чл. 403 от ГПК. Макар това ТР да е прието по повод на отменен закон и поради това правното му действие да се счита за формално отпаднало, то предвид еднаквостта на уредбата на чл. 12 ЗМИП /отм./ и тази на чл. 73 ЗМИП – 2018 г. постановките му са принципно приложими и към новия закон. Отделен е въпросът за неговата правилност.

3. Изяснено е в мотивите към т. 1 на същото ТР, че целите на мерките по ЗМИП, вкл. обезпечителните, са да се разкрие, проследи и предотврати движението на парични суми, придобити по неправомерен начин и така да се обезпечи финансовата сигурност на държавите – членки на ЕС посредством засягане на имуществените права на лица, които нямат качеството на обвиняеми, като е предвидена засилена защита на обществения интерес при съразмерно ограничаване на имуществените права на лицето. Прието е, че обезпечителната нужда по ЗМИП има предимно охранително-превантивен характер с цел недопускане на изпиране на пари чрез осъществяване на сделка или операция или наличието на пари с престъпен произход и не е обвързана с образувано наказателно производство. Посочено е, че тези мерки се налагат по реда на ГПК, но основанията за вземането им следва да бъдат само от кръга на тези по ЗМИП и ГПК, а не на НПК.

Същевременно, вътрешнопротиворечиво е прието, че мерките са такива за обезпечаване на евентуално бъдещо държавно вземане, без да е изяснено какво точно и от кой закон произтича, в дисонанс с прогласената по-горе цел на тези мерки, и какъв е неговия характер /публичен или частен/, за да е приложим ГПК, който по принцип не се прилага за публичноправни отношения.

4. Вземайки предвид разясненията в цитираното ТР и изхождайки от цялостната правна уредба за обезпечителните мерки по чл. 73, ал. 3 ЗМИП следва да се приеме следното:

На първо място, следва да се отговори на въпроса кое е материалното право, осъществяването на което се обезпечава чрез тези мерки. От същото ТР разбираме, че то е различно от обезпеченото вземане по чл. 72 НПК /глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата по НК/, от това по чл. 73 НПК /деликтното вземане на увредения 3 от престъплението/, както и от това по чл. 73а НПК /вземането на държавата или пострадалия за разноски по наказателното дело/. Това обезпечено вземане не може да бъде и евентуално бъдещо вземане на държавата за т.нар. „гражданска конфискация“, уредена в ЗОНПИ, тъй като както бъдещият иск, така и вече предявеният иск по този закон се обезпечават само по реда и при предпоставките на този специален закон, като правата на държавата се упражняват само от компетентния по този закон държавен орган – КОНПИ, а не от друг орган, вкл. прокурора – вж. глава 12 ЗОНПИ. Самият ЗМИП също не предвижда отделен граждански иск в полза на държавата за някакво вземане, който да може да бъде обезпечаван. Той въобще не урежда вземане или санкция спрямо което и да било лице, изразяваща се в отнемане на имущество във връзка с установено или предполагаемо изпиране на пари – това е задача на други закони /НК, ЗАНН или ЗОНПИ/. При това положение се поставя въпроса – какво точно материално вземане се обезпечава по реда на чл. 73, ал. 3 ЗМИП и от кой закон произтича.

Систематичното тълкуване на чл. 73, ал. 3 ЗМИП във връзка с предходните алинеи сочи, че предмет на запора или възбраната по ал. 3 може да бъде само имуществото, което е предмет на временно спряната по реда на ал. 1 операция или сделка, а една от целите на обезпечителните мерки е продължаване действието на наложеното спиране – видно от изр. 2 на ал. 1 на чл. 73 ЗМИП. Проблематично е обаче доколко целта на мярката е само продължаване действието на вече наложеното спиране по ал. 1, тъй като това би противоречало на изричното й означаване като „запор“ или „възбрана“, сочещо на обезпечителния й характер спрямо някакво друго притезание. Това друго притезание следва да се търси с оглед наказателноправната уредба на престъплението „изпиране на пари“, съдържаща се в чл. 253 – чл. 253б НК, тъй като целта на ЗМИП е да предотврати именно това престъпление, а извън наказателноправната регламентация това деяние няма друго правно значение. Същата предвижда за подобно престъпление, вкл. за приготовлението, подбудителството или сдружаването с такава цел, да се налагат наказания лишаване от свобода и глоба. Глобата не може да се обезпечава по този ред, а само по реда на чл. 72 НПК – така изрично ТР № 6/8.06.2015 г. на ВКС – ОСНК. Освен тези наказания обаче е предвидено, че предметът на престъплението или имуществото, в което е трансформиран, се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност /чл. 253, ал. 6 НК/, респ, че имуществото, предназначено за изпиране на пари, се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчуждено, се присъжда неговата равностойност /чл. 253а, ал. 3 НК/. Предвиденото в тези разпоредби притезание не се обхваща формално от предвидените в чл. 72 НПК конфискация или отнемане на вещи в полза на държавата /спрямо последното има по-широк обхват – отнася се не само до вещи/. Същевременно, подобно притезание държавата притежава само спрямо конкретното физическо лице, което е признато за виновно в извършването на посоченото престъпление, а следователно – на отнемане по този ред подлежи само принадлежащо на същото лице имущество. Отнемане на имущество или присъждане на равностойността спрямо друго лице, което не е обвиняем, не може да се постанови в наказателното производство – арг. от чл. 53 НК.

Разпечатката съдържа 36 от 76 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1e07414f-4dfb-4406-86b9-97c063a5fbf9