Решение № 508 от 20.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 508 гр. София, 20.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Милена Панева

Надежда Трифонова при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Камелия Николова като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200753 по описа за 2025 година

Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Добрич и жалба на защитника на подсъдимия А. срещу решение № 75 от 03.07.3025 г. по в.н.о.х.д. № 93/2025 г. на Варненския апелативен съд.

С протеста е оспорена справедливостта на определеното при въззивната намеса наказание, като се настоява, че то не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 НК. Поискана е отмяна на оспореното съдебно решение и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед утвърждаване на определеното от първостепенния съд наказание доживотен затвор.

В жалбата на защитника на подсъдимия са изложени аргументи, предназначени да обосноват наличието на всяко от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, съпътствано с искане за смекчаване на наложеното наказание до абсолютния минимум за престъпленията по чл. 116, ал. 1 НК или за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура аргументирано изразява несъгласие с подадения протест.

Противопоставя се и на уважаването на касационната жалба, излагайки конкретни съображения.

Защитникът на подсъдимия пледира за отхвърляне на протеста и за уважаване на подадената от него касационна жалба .

Подсъдимият в своя защита настоява, че фактите по делото обосновават прилагане на чл. 119 НК или на чл. 118 НК. В последната си дума отново моли да бъде променена 1 правната квалификация на извършеното от него престъпление към по-лека.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда от 16.01.2025 г., постановена по НОХД № 215/2024 г., състав на Добричкия окръжен съд е признал подсъдимия Т. С. А. за виновен в това, че на 03.08.2023 г., в с. З., общ. Т., ул. „П.“ № 23 умишлено умъртвил баща си С. А. Ю., като убийството е извършено с особена жестокост и при условията на домашно насилие, поради което и на осн. чл. 116, ал.

1, т.т. 3, 6 и 6а вр. чл. 115 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим. Зачетено и приспаднато е времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража, както и периодът, в който по отношение на него е бил прилаган домашен арест. На осн. чл. 40, ал. 4 НК съдът е постановил при изтърпяване на наказанието спрямо А. да се прилагат съответните медицински грижи. Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето му разноски.

При упражнен по жалба на защитника на подсъдимия инстанционен контрол и с решение № 75 от 03.07.2025 г. по ВНОХД № 93/2025 г. на Варненския апелативен съд присъдата е изменена, като наказанието доживотен затвор е заменено с лишаване от свобода за срок от осемнадесет години, смекчен е и първоначалният режим за неговото изтърпяване в строг. В останалата й част присъдата е потвърдена.

Както протестът, така и жалбата срещу въззивния акт са неоснователни.

Фактическата картина на инкриминираните събития е изведена след извършен от предходните инстанции обективен и точен анализ на доказателствата. Изводите им в това отношение са формирани не при пренебрегване на установени чрез обясненията на подсъдимия факти, а при добре обоснован отказ да се доверят на източника на тези факти.

Съблюдавайки изискването на чл. 14, ал. 1 НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, съдилищата са съпоставили твърденията на подсъдимия с останалите информационни източници по делото – свидетелски показания, експертни заключения и протокол за освидетелстване на Т. А.. По този начин е проверена възможността подсъдимият да е бил нападнат физически от своя баща по начина, който е описал, а именно чрез нанасяне на повалил го на терена юмручен удар в лявото слепоочие, нанасяне на юмручен удар в сърдечната област, скачане с крака върху гърдите му и замахване с нож от страна на жертвата, наранило едната му ръка. Съобразена е липсата на находки на порезно нараняване по някоя от ръцете на Т. А., както и следи от физическо въздействие в областта на гръдния му кош и главата му, включително в слепоочните му области, които да потвърдят настояването за упражнено над самия него физическо насилие от жертвата. Единствените наранявания по организма му са тези по гърба на дясната му длан и пръстите на дясната му ръка, добре съответстващи като естество и локализация да са били получени по механизма на нанасяне със същата ръка и с голяма сила на серия юмручни удари, следи от каквито са установени по лицето и главата на жертвата. Находките от тези наранявания могат да обяснят и наличието на следи от кръв на подсъдимия върху металната част на ножа, с който е извършено убийството. Заслужаващ подкрепа, поради обективното негово съответствие с доказателствата, е съдебният извод, че наличието на епителни клетки от починалия върху дръжката на ножа, с който са нанесени фаталните за живота му наранявания, е обяснимо с факта, че този нож е бил част от домакинското оборудване на дома му и с него той е боравел в ежедневието си.

За да отхвърлят възможността поведението на подсъдимия да е било следствие от предприето срещу него нападение от жертвата, съдилищата правилно са отчели и доказателствата за предшестващите отношения между двамата, съответно фактът, установен чрез редица свидетелски показания, обсъдени и аргументирано кредитирани с доверие, че приживе Ю. е живял в условия на системен тормоз – психически и физически от страна на подсъдимия, очевидци на който са ставали жители на селото, възприемали непосредствено не само вербалните агресивни изблици на А., но и негови прояви на физическо насилие над 2 баща му. Съобразени обективно са гласните доказателства, че приживе Ю. е бил добър, кротък, смирен човек, неспособен да се самозащити срещу сина си, от когото е изпитвал страх. Съобразен е и факта, че преди смъртта си С. Ю. нееднократно е търсел институционална защита срещу подсъдимия, като престъплението е извършено в условията на действие на издадена от съда заповед за временната му защита в рамките на образувано по негово искане производство по Закона за защита от домашно насилие.

Неукорима от процесуална гледна точка е преценката на въззивния съд, че решаването на въпросите относно деянието не би могло успешно да се постигне чрез обясненията на подсъдимия и като се има предвид явния конфликт, в който са твърденията му, че в процесната сутрин се е намирал в критично здравно състояние и е изпитвал страх за живота си поради физически прояви на заболяванията, от които е страдал – от една страна и реализираното от него поведение спрямо баща му по нанасяне на тежък побой с ръце и на поредица от девет прободни наранявания с нож в областта на шията – от друга страна.

Поради всичко това отричането на възможността инкриминираните събития да са протекли по описания от подсъдимия начин не е основано на произволна преценка на доказателствата, пренебрегваща неговите обяснения, а представлява съдебен извод, формиран при спазване на всички процесуални правила, гарантиращи достоверността му.

Искането на подсъдимия за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление с квалифициране на поведението му по чл. 118 НК или по чл. 119 НК не може да бъде удовлетворено в никоя от насоките му, първо, защото не съответства на установените факти по делото. Тези факти не дават основание да се обсъжда формиране на умисъла на подсъдимия в състояние на силна психична възбуда, предизвикана по начина, указан в чл.

118 НК първо поради отсъствие на изискваното от този законов текст провокиращо неправомерно поведение на жертвата. От друга страна, твърдението на подсъдимия, че след като, уплашен за живота си, е успял да вземе ножа от ръцете на своя баща и по-нататък не помни какво се е случило, е опровергано от съдебно-психиатричната и психологична експертиза. Тази експертиза не е установила по времето на престъплението той да се е намирал в особено психично състояние с характеристиките на това, което има предвид посочената разпоредба, съответно, съзнанието му да е било овладяно от чувства дотолкова, че възможностите му за рационално мислене, за вземане на правилни решения и за ръководене на постъпките да е била ограничена по начина, който има предвид разпоредбата на чл. 118 НК.

Немислимо от правна страна е квалифициране на деянието на подсъдимия и като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Преди всичко, както вече бе посочено, липсват фактологически основания за обмисляне на такава възможност. Въззиввият съд не е установил доказателства за това подсъдимият да е бил провокиран чрез предприето от жертвата нападение срещу него, което да е изисквало незабавна реакция по неутрализирането му, защото е създавало непосредствена опасност за здравето или за живота на А.. Всъщност, основания да се възприеме тази правна квалификация не се съдържат и в обясненията на подсъдимия, защото от момента, в който според твърденията му, той е отнел ножа от ръцете на жертвата, за него нападението би трябвало да е било прекъснато, съответно, опасността от увреждане би трябвало да е била елиминирана и от тук-нататък отбрана не би трябвало да е било нужна. Съответно, в момента, когато подсъдимият е нанесъл поредицата от прободно-порезни наранявания в областта на шията на жертвата не са съществували условията на неизбежна отбрана, дори фактическата картина на събитието на престъплението да бе доказано тази, която е описал подсъдимия.

Правно немислимо е прилагането на квалификацията по чл. 119 НК към деянието на подсъдимия и по друга причина. Това деяние е извършено чрез нанасяне на множество удари с различни средства в жизнено важни области от организма – главата и шията. Касае се за удари, нанесени с голяма сила и интензивност, като за една част от тях е било ползвано средство с висок увреждащ здравето и живота потенциал, каквото средство е представлявал ползваният от подсъдимия кухненски нож с дължина на острието 10 см. Според СППЕ в 3 момента на нанасянето на тези удари са липсвали ограничения пред субективните възможности на подсъдимия да осмисли особената жестокост, с която действа спрямо жертвата. Целта на такова поведение очевидно не е била отблъсване на нападение в собствена защита, а представлява единствено израз на отношението на подсъдимия към С.

Ю..

Касационната проверка не потвърждава и претенциите за явна несправедливост на определеното чрез въззивната намеса наказание, било то поради негова прекомерна завишеност или поради необоснованото му смекчаване.

Поначало всяко престъпно посегателство е израз ако не на трайно формирано, то поне на моментно незачитане на установения в страната правов ред и на морала в обществото, като с всяко престъпление се пристъпват правни и морални норми, насочени към регулиране на живота в общност. Затова констатацията на прокурора, че деянието на подсъдимия е израз на неуважение към установения в страната правов ред и морала не насочва към особености на извършеното, отличаващи го от обичайните случаи на убийство с конкретната квалификация и не определя радикално различно ниво на обществената му опасност спрямо тези случаи, за да бъде преценено престъплението като отговарящо на изискването на чл. 38а, ал. 2 НК за изключителна тежест.

Несъстоятелни са и аргументите на прокурора, свързани с обекта на посегателство.