Решение № 10106 от 27.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10106 гр. София, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА

ПЕТКОВА при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско дело № 20261110100870 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 235 ГПК.

Делото е образувано по искова молба на Т. А. Б., подадена чрез адв. М. Д. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, с която са предявени при условията на обективно съединяване искове, както следва: главен установителен иск за признаване на установено спрямо ответника, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ******* от 25.07.2024 г. е нищожен поради противоречието му със закона, а при условията на евентуалност в случай, че главният иск бъде отхвърлен, са предявени евентуални установителни искове за признаване на установено спрямо ответника, че разпоредбата на чл. 11 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ******* от 25.07.2024 г., клаузата, установяваща размера на годишния процент на разходите /ГПР/, както и клаузата на чл. 5 от договора са нищожни поради противоречието им със закона, както и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 25, 56 евро /50 лв./ – частичен иск от цялото му дължимо вземане от 670 лв, изплатено от ищеца при липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че на 25.07.2024 г. между Т. А. Б. в качеството му на кредитополучател и „СИТИ КЕШ“ ООД– в качеството му на кредитодател е сключен договор за потребителски кредит № *******, по силата на които кредитодателят предоставил на кредитополучателя в заем сумата 1 500 лв. Кредитополучателят се е задължил да върне сума в размер на 1 625, 64 лв. в срок от 14 седмици, на 14 погасителни седмични вноски. Посочен бил ГПР в размер на 65, 62 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 50 %. В чл. 5 от сключения договор заемателят се задължил да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на предвидени от кредитора условия. В чл.

11, ал. 1 от договора страните се съгласили, че при непредоставяне на обезпечение на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 544, 36 лв., в който случай задължението му по договора щяло да бъде в размер на 2 170 лв. Ищецът погасил изцяло 1 задълженията си по сключения договор. В исковата молба се твърди, че договорът е нищожен. Твърди се, че уговорената неустойка няма предвидените в закона обезпечителна и обезщетителна функция, освен това е насочена към неизпълнение на акцесорно задължение.

С уговорената неустойка се прехвърля риска от некредитоспособността на кредитополучателя на него и се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПКр/. Така формулирана неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Сочи още, че сключеният договор е недействителен и защото не отговаря на изискванията по чл. 11, сл. 1, т. 10 ЗПКр, а именно не е посочен ГПР. В договорът ГПР е посочен единствено като процент без да се посочва как е формиран и какво се включва в него, липсвала и ясна методика за формирането на ГПР, което противоречило на чл. 19, ал.1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПкр. Освен това неточното посочване на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика. Всъщност действителният ГПР при съобразяване на всички разходи по договора надхвърля максимално допустимия законоустановен размер. Всъщност посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния, който бил в пъти по-голям. Твърди, че неустойката е изначално недължима, защото кредитоподателят предвиждал неизпълними условия, а самата тя единствено цели по силната икономически страна да се обогати неоснователно. От недаденото обезпечение не произтичат вреди за кредитодателя, поради което и клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2 т. 6 ЗЗП и нищожна. Самата неустойка представлявала скрита печалба за кредитора и следвало да бъде включена при формиране на ГПР, а непосочването й е заблуждаваща търговска практика. Въз основа на изложените съображения счита, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПКр и се дължи само връщане на чистата стойност. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Сити Кеш“ ООД, подаден чрез редовно упълномощен процесуален представител адв Х. М., в който се поддържа, че производството е недопустимо, а исковете са неоснователни. Твърди, че производството е недопустимо, тъй като договорът вече не е действащ между страните, а задълженията по него са напълно погасени. Оспорва основателността на предявените искове. Твърди, че сключеният договор е валиден и отговаря на изискванията на закона. Още към момента на сключването му потребителят е бил наясно с всички съществени елементи на договора и е направил обоснован избор да го сключи. Клаузата за неустойка е действителна. Кредитополучателят е разполагал с възможност да се откаже от договора след сключването му, но не се възползвал от нея, като е счел, че условията на договора го удовлетворяват. Твърденията за неравноправност на клаузата също се считат за неоснователни. Ответникът сочи, че ищецът бил страна по множество договори с предвидена неустойка при непредставяне на обезпечение, като вероятно същите са сключени недобросъвестно с цел да се генерират съдебни разноски Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От заявените в исковата молба фактически твърдения се налага извод, че съдът е сезиран с обективно евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПКр, вр. с чл. 143, ал. 3, т. 5 ЗЗП, с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Основателността на установителния иск е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, че между страните има сключен договор за потребителски заем с твърдените клаузи. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е да докаже, че е сключен валиден договор, респективно не са налице визираните пороци.

2

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 25.07.2024г. между „Сити Кеш“ ООД и Т. Б. е сключен договор за потребителски кредит № *******, по силата на който ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца под формата на кредит сумата от 1 500 лв. при фиксиран лихвен процент /ГЛП/ – 50 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 65,62 %. Уговорено е разсрочено погасяване на задължението на 14 седмични погасителни вноски, първите две от които в размер на 14,58 лева, а останалите дванадесет - на стойност от 133,04 лева. Общата сума за плащане възлиза на 1 625,64 лева. В чл. 5, ал. 1 от процесната сделка се съдържа уговорка за обезпечаване на кредита с безусловна банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на посочените изисквания, което обезпечение следвало да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на договора. Съобразно чл. 11, ал. 1 при непредоставяне в срок на договореното обезпечение е дължима неустойка в размер на 544,36 лева, която следва да бъде заплатена на части съгласно посоченото в Приложение № 1 към договора.

Основен спорен въпрос между страните е действителността на договора за потребителски кредит, респективно дали ищецът притежава качеството потребител. В понятието „потребител“ се включва всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директива № 93/13/ЕИО, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Потребителската защита, предоставена с Директива 93/13/ЕИО, е приложима и досежно договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. Цитираната директива се прилага за всички договори извън изключенията, изброени в десето съображение, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, спрямо които се прилага, с оглед качеството на страните по договора – в зависимост от това дали действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях професионална или търговска дейност. Преценката се извършва към момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства по делото /в този смисъл Решение по д.

С-74/15 на СЕС, Решение по д. С-419/11 на СЕС/.

В подкрепа на твърденията за липса на потребителско качество е представено искане за сключване на договор № 9405445 от 19.07.2024 г. от Т. Б., в което като цел на кредита са посочени оборотни средства. В т. 6 се съдържат данни относно трудовата заетост на лицето – самоосигуряващо се лице, на длъжност „собственик“ при работодател – „у нас“. Като начин на усвояване на заемната сума е избрана възможността за получаването на паричните средства в брой. Като лице за контакт е отбелязано трето за производството лице – живеещо в условията на фактическо съжителство с ищеца. В приетия като писмено доказателство по делото договор за потребителски кредит № ******* от 25.07.2024 г. като кредитополучател е посочен ищецът като физическо лице, а в цялото съдържание на сделката е налице 3 препращане към разпоредбите на ЗПКр.

След съвкупния анализ на събраните в хода на производството писмени доказателства съдът намира, че на ищеца следва да се признае качеството потребител. За да се отрече качеството потребител, не е достатъчно кредитополучателят просто да е регистриран като търговец или да е в тесни професионални връзки с търговско дружество.

Качеството потребител е обективно и се определя посредством прилагането на функционален критерий – лицето да упражнява дейност, която се осъществява като професия, и сумите по кредита да са използвани именно за тази дейност, каквито данни липсват в разглежданата хипотеза. Липсва и житейска логика, ако кредитополучателят действаше в пределите на своята търговска дейност, да посочва като лице за контакт своя партньор. Поради тези съображения, настоящият състав намира, че договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Като твърдян порок на процесното съглашение е посочено неспазването на изискванията, регламентирани с чл. 11 ЗПК, в частност на реквизита относно годишния процент на разходите. По силата на чл. 10, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От данните по делото може да се изведе обоснован извод, че в процесната сделка не е посочен по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, тъй като липсват сведения относно начина на формиране на посочения процент на разходите, алгоритъма за изчисляване, както и какви компоненти са включени в тази величина. В раздел III от СЕФ е отбелязан единствено стойностният израз на ГПР, а в чл. 3, ал. 2 от въпросния договор е отбелязано, че ГПР включва единствено възнаградителната лихва. Посочен е ГЛП по кредита, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Същевременно, двете стойности са различни, от което се налага извод, че в ГПР са включени и други суми извън ГЛП, които не са посочени. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на кредитния продукт. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава 4 допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.