Решение № 4365 от 18.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4365 гр. София, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Ели Й. Гигова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100507001 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20212121/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 28630/20 г. по описа на СРС, 73 състав, при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответниците Н. Т. А. и С. Г. И. са задължени да платят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД разделно по ½ от следните суми: на основание чл. 150, ал. 1 вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД 1543,58 лв., представляваща цената на топлинната енергия по договор за продажба на топлинна енергия на съсобствениците на топлоснабдения обект с адрес: гр.

София, ж. к. „*******, *******, за периода от м. 11.2016 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 71059/19 г. на СРС, II ГО, 73 състав, до изплащане на сумата, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 62,73 лв. – възнаграждение за услугата „дялово разпределение“ по отношение на топлоснабдения обект с адрес: гр. София, ж. к. „*******, *******, за периода от м. 11.2016 г. до м.

04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на 1 заявлението по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 71059/19 г. на СРС, I I ГО, 73 състав, до изплащане на сумата, като е отхвърлен частично иска по чл. 422, ал.

1 ГПК вр. чл. 150, ал. 1 вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД само за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 1543,58 лв. за периода от м. 07.2016 г. до м. 10.2016 г. и изцяло исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 312,21 лв., претендирана като обезщетение за забава за плащане на сумата по чл. 150, ал. 1 вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за периода от 15.09.2017 г. до 26.11.2019 г., и 11,19 лв., претендирана като обезщетение за забава за плащане на сумата по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за периода от 15.09.2017 г. до 26.11.2019 г. С решението ответниците Н. Т. А. и С.

Г. И. са осъдени да заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД разделно по ½ от следните суми: 581,14 лв., представляваща обезщетение за направените от ищеца разноски по настоящото исково дело, и 88,69 лв. – по заповедното ч. гр. д. № 71059/19 г. на СРС, I I ГО, 73 състав, съразмерно на уважените части от исковете, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата Н. Т. А. сумата от 67,92 лв. – обезщетение за направените по делото разноски, съразмерно на отхвърлените части от исковете, както и на ответника С. Г. И. сумата от 67,92 лв. – обезщетение за направените по делото разноски, съразмерно на отхвърлените части от исковете.

Подадена е въззивна жалба от Н. Т. А. и С. Г. И. срещу решение № 20212121/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 28630/20 г. по описа на СРС, 73 състав, в частта, в която са уважени предявените срещу тях искове.

Твърдят, че решението в обжалваните части е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържат, че по делото не е доказано наличието на облигационно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия през процесния период до процесния имот. Твърдят, че неправилно възражението за изтекла погасителна давност не е уважено. Считат, че не е следвало да се присъждат претендираните суми за дялово разпределение, тъй като не са представени доказателства нито за основанието, нито за размера им. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната 2 жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваните части. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивниците, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено по делото следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало с ответниците Н. Т. А. и С. Г. И., въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези Общи условия е доставил на ответниците през процесния период топлинна енергия до имот с адрес: гр.

София, ж. к. Суха река, *******, като купувачите не са заплатили дължимата цена, формирана по системата за дялово разпределение. Поддържа, че за процесните суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 71059/19 г. по описа на СРС, 73 състав, както и че след подадени възражения в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от длъжниците, са дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че дължат разделно на ищеца по ½ от следните суми: 1548,44 лв. – главница за стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК – 06.12.2019 г. до окончателното плащане, 312,21 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 26.11.2019 г., сумата от 62,73 лв.

– главница за възнаграждение за услугата „дялово разпределение“ за периода от 01.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК – 06.12.2019 г. до окончателното плащане, и 11,19 лв. – моратона лихва за периода от 31.12.2016 г. до 26.11.2019 г. Претендира разноски.

3

Ответниците – Н. Т. А. и С. Г. И. оспорват исковете като неоснователни.

Оспорват наличието на облигационно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия до процесния имот през процесния период. Правят възражение за изтекла погасителна давност. Оспорват дължимостта на претендираните суми за „дялово разпределение“, както и че са изпаднали в забава в плащането на процесните суми. Претендират разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД изразява становище, че исковете са основателни.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваните части.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваните части, въззивният съд намира следното:

Във въззивното производство спорно обстоятелство е дали въззивниците – ответници в първоинстанционното производство са били потребители на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153 ЗЕ през процесния период по отношение на процесния имот.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал.

1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

4

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.

153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

От представения като доказателство по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 08.10.1990 г. се установява, че С. Г. И. и Н. Т. А. са закупили от Държавата следния недвижим имот: ап. 41, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, *******, ******* По делото не се твърди и не се установява ответниците да се разпоредили след това с процесния имот. Ето защо, именно в качеството им на собственици на процесния имот въззивниците са придобили качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължат цената й на 5 топлопреносното предприятие.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. са публикувани и са влезли в сила, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, е присъeдинена към топлопреносната мрежа.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Във въззивното производство не е спорно, че разпределението на топлинната енергия в блока е извършвано през процесния период от ФДР – „Т.С.“ ЕООД, че количеството доставена топлинна енергия през процесния период в процесния имот е отчетено коректно и че стойността му възлиза на сумата от 1548,44 лв. след извършено изравняване.

По делото не се твърди и не доказва погасяване на посоченото задължение, поради което предявените искове за главници за доставена топлинна енергия по отношение на всеки от ответниците са основателни до размера на сумата от 774,22 лв. за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2019 г.