Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 386 от 27.06.2024, Окръжен съд - Враца

Съд
Окръжен съд - Враца
Дело
Въззивно гражданско дело 199/2024
Вид
Решение № 386
Подписан
27.06.2024
В сила
27.06.2024
Състав
Надя Георгиева Пеловска-Дилкова, Пламен Калинов Кучев, Мирослав Данаилов Досов

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.114 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.119 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.66 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.79, ал.1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. Враца, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно гражданско дело № 20241400500199 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№ 9595/22.12.2023 г. от "ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС" (ТФС) АД, ЕИК ***, против решение №482/13.11.2023 г. по гр. дело № 140/2023 г. на Районен съдКозлодуй, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск с правно основание чл.79 от ЗЗД, за осъждане на Л. Ц. С. от гр.Козлодуй, да му заплати дължимите суми по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от дата 26.05.2016 г., както следва: 3 995,53 лв. – главница и 1 911,69 лв. - договорна лихва, дължима за периода от 30.06.2020 г. до 31.12.2022 г.

Със същия съдебен акт на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.3, пр.2 от ЗАдв."Транскарт Файненшъл Сървисис" АД, е осъдено да заплати на адв. М. С. – АКВраца, сума в размер на 890,72 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено в противоречие както с материалния, така и с процесуалния закон.

На първо място се посочва, че в производството пред първата инстанция е установено безспорно, че на 26.05.2016 г. между страните е бил сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, като въззивникът е отпуснал потребителски кредит в размер до 4 000 лв. на възззиваемия.

1

Посочва се, че съгласно чл.6, ал.1 от Рамковия договор във връзка c изпълнението на платежни операции чрез платежни карти "ТФС" АД отпуска на клиента потребителски кредити и по силата на процесния договор кредитополучателят е усвоявал суми в договорения кредитен размер под формата на револвиращ кредит.

На второ място се изразява несъгласие с извода на районния съд, че претендираните суми от Л. Ц. С. в размер на главница от 3 995,53 лв. - главница и 1 911,69 лв.-договорна лихва за периода от 30.06.2020 г. до 31.12.2022 г., са погасени по давност но основание чл.110 от ЗЗД, и погасителна давност започнала от падежа на последната минимална погасителна вноска. В тази насока се излагат доводи, че в случая е налице договор за револвиращ кредит, при който не е уговорено изрично погасяване на главното задължение с отделни погасителни вноски с различни падежи, но някои съдебни състави приемат, че погасителна давност за главницата и за възнаградителните лихви започва да тече от датата на падежа за всяка вноска, включително в хипотезата на обявяване на предсрочна изискуемост. В тази връзка, се сочи, че е образувано тълк. дело № 3/2023 г. по описа на ВКС, ОСГТК. В жалбата се твърди, че кредитополучателят е бил задължен да погаси само за минималната погасителна вноска, но същият не е бил ограничен да погаси и цялата сума, която е била използвана за главница. От друга страна, твърди се също така, че ако клиентът не е извършвал операции за усвояване на кредит в договорения лимит, същият не дължи минимална погасителна вноска и договорна лихва върху използваната сума, а само такси в предвидените случаи съгласно ценовата листа към рамковия договор, като в настоящия случай с процесния договор между страните е уговорен изричен погасителен план с дефинирани падежни дати и размер на вноските, тъй като усвояването на кредита се осъществява по волята на клиента.

На трето място се посочва, че съгласно чл.20, ал.1 действието на договора е за период от 12 месеца и в чл.20, ал.2, изр. първо от същия е предвидено, че действието му се продължава за нов 12-месечен срок, в случай че никоя от страните най-малко един месец преди изтичането на текущия срок не заяви писмено, че желае действието на рамковия договор да бъде прекратено, а в изр. второ на същата клауза е уговорено, че това условие може да се прилага неограничен брой пъти, но в случая от страна на кредитополучателя не е отправяно уведомление в писмена форма, с което клиентът да изрично да поиска прекратяването на договора. В тази връзка, от въззивника се сочи също така, че в чл.22, ал.1, т.2 от процесния договор е уредено правото на ответника да прекрати договора с едномесечно предизвестие, но при условие, че същият е погасил всичките си задължения. Сочи се, че в чл.37, ал.5 от ОУ към Рамковия договор е уговорено, че при невнасяне на минималните погасителни вноски в 4 последователни месеца всички вземания на ищцовото дружество по същия се обявяват за предсрочно изискуеми, но следва да бъде тълкувано в смисъл, че в полза на кредитора е уговорено едностранно потестативно право да прекрати действието на договора като обяви 2 вземанията по договора за изискуеми. Позовава се на т.18 от ТР № 4/2013 г. ОСГТКВКС, според която кредиторът, за да упражни правото си да направи кредита предсрочно изискуем следва да обяви на длъжника предсрочната изискуемост, но в настоящия случай такава е обявена с депозиране на исковата молба срещу ответника на 07.02.2023 г.

На четвърто място, въззивникът счита, че срокът на погасителната давност на вземания не е започнал да тече към момента на подаване на исковата молба, тъй като вземането не е било ликвидно преди кредитополучателят да получи редовно уведомление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми. Излагат се доводи, че в чл.8, ал.1 от Рамковия договор е уговорено, че срокът за погасяване на всеки кредит е 12 месеца, считано от датата на усвояване на този кредит. Счита, че в този случай би следвало, ако не е уговорено друго, че всеки кредит става изискуем при изтичане на 12-месечния срок, а не както е приел районният съд на всяко 15-то число на по-следващия месец. Счита също така, че при това положение, ако кредиторът не е обявил всички вземания за предсрочно изискуеми би следвало, че вземанията стават ликвидни след изтичането на този дванадесет месечен срок, а не както в мотивите на обжалваното решение е прието, че последната операция (покупка ПОС) за усвояване на кредит е извършена на 13.10.2017 г., като би следвало на 13.10.2018 г. всички вземания на кредитора да бъдат изискуеми и от този момент да започва да тече погасителната давност.

На пето място, посочва се съгласно чл.37, ал.5 от ОУ към Рамковия договор настъпва "автоматична" предсрочна изискуемост на вземанията, но в настоящия случай отново не е налице изтекъл петгодишния давностен срок и вземанията на кредитора не са погасени. Излага доводи, че при настъпване на условията за обявяване на предсрочна изискуемост е налице едностранна промяна по договора и в този случай кредиторът не е обвързан от срока чл.8, ал.1 по договора. Поддържа се, че в тази хипотеза са били налице четири последователно неплатени минимални погасителни вноски към дата 15.02.2018 г., но исковата молба на дружеството е депозирана на 07.02.2023 г., т. е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. В тази връзка, въззивникът счита също така, че следва да бъде отчетена и разпоредбата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп.ДВ, бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като в чл.3, т. 2 от същия е посочено за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичане на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.

На последно място отново се сочи, че с оглед на гореизложеното, възприетото становище в първоинстанционното решение, че погасителната давност се прилага за всяка отделна вноска, е неприложимо, тъй като в случая не са налице уговорени 3 анюитетни вноски. Сочи се също така, че независимо от кой момент следва да се приеме, че са настъпили последиците от прекратяване на договора поради условията за обявяване на предсрочна изискуемост, не са изтекли повече от пет години, тъй като ако длъжникът не допусне забава повече от четири последователни минимални погасителни вноски, не са налице предпоставките договора да бъде прекратен и всички вземания да станат изцяло изискуеми.

Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне не предявения иск. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В условията на евентуалност, ако в настоящето производство бъдат присъдени разноски в полза на въззиваемия, представляващи адвокатски хонорар, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на основание чл.78, ал.5 ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх. № 1431/06.03.2024 г. от адв.

М. С., като пълномощник на ответника Л. Ц. С., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.

Въззиваемият не споделя нито един от доводите на въззивника относно начина, по който дружеството изчислява давностните срокове и оспорва твърденията му, че вземането не е било погасено по давност преди подаване на исковата молба.

В отговора се поддържа, че исковата претенция на дружеството е за заплащане на суми по договор за кредитна карта, а не по договор за кредит с посочена дата за заплащане на месечна вноска и крайна дата на погасяване на кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за анюитетни вноски. Излагат се доводи, че в настоящия случай по същество правният спор не е за предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор, а е за неиздължаване на крайна падежна дата, като не е необходимо за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита да е упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поддържа се, че това е така, тъй като погасяването на задълженията по договора не се изпълнява на предварително договорени анюитетни вноски като кредитополучателят има възможност да тегли суми в брой или да нарежда плащания за суми до определен лимит. Посочва се, че кредитният лимит може да се използва при необходимост и се погасява с всяко постъпване на средства по сметката, като е определена единствено минимална месечна вноска, която е в зависимост от използваната сума и лихвата, която се заплаща, и се начислява само върху ползваната част и за дните, през които тя е ползвана. Сочи се, че договорната лихва има характер на периодично плащане с начален момент на изискуемост, считано от датата на начисляването като дължима при съобразяване с условията на договора, включително и по отношение на процента, в който е определена.

Поддържа се, че от справката за дълга е видно, че последната дата, на която ответникът е ползвал картата като е изтеглил сумата от 180 лв. от нея е 13.10.2017 г., а съгласно разпоредбата на чл.114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня в който 4 вземането е станало изискуемо, т.е. тя се изчислява от договорения падеж. Сочи се, че в чл.2, т.1 от Рамковия договор за предоставяне на потребителски кредит, изискуемостта на вземанията /погасителните вноски/ по процесния договор настъпва с определената в договора месечна падежна дата - 15.10.2017г., поради което от тази дата започва да тече падежа на съответната вноска и именно от този момент е започнала да тече общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, поради което вземането за главницата на ищеца спрямо ответника се е погасило на 15.10.2022 г., като към момента на подаване на исковата молба в съда - 07.02.2023г., погасителната давност за цялото вземане е изтекла, поради което иска се явява неоснователен.

Оспорва се като неоснователно възражението във въззивната жалба, че погасителната давност се увеличава със срока, през който не са текли давностни срокове във връзка с обявеното извънредно положение в периода 13.03.2020г.25.05.2020г. Излага доводи, че ако съдът приеме за основателно възражението и добави този период, а именно: 2 месеца и 13 дни към общата петгодишна погасителна давност, то същата е изтекла на 28.12.2022г., т.е. отново преди подаване на исковата молба в съда - 07.02.2023г., поради което намира за правилен извода на районния съд, че уговореното между страните в чл.20, ал.2 от Рамковия договор автоматично подновяване на договора с 1 г. срок след изтичане на първоначално определения, не е обстоятелство от тези, които спират или прекъсват действието на погасителната давност.