Решение № 152 от 15.10.2025, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. Кърджали, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Пенка Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело № 20255100500126 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 10/22.03.2025 г., постановено по гр.д. № 107/2024 г., Районен съд – А. е отхвърлил предявения от В. П. Ч. срещу „Ф.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. -*“, бул. „А.“ № **, вх. *, ет.

*, офис **, иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г., сключен между страните- В. П. Ч. и „Ф.“ ЕООД, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 от ЗПК, както и иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г., сключен между В. П. Ч. и „Ф.“ ЕООД, на основание чл. 143, т. 9 от ЗЗП и чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Недоволен от така постановеното решение е останала въззивницата В.

П. Ч., която чрез процесуален представител го обжалва изцяло като неправилно - постановено в противоречие с материалния закон.

1

В жалбата се сочи, че в производството не е спорен фактът на сключване на процесния договор, а единствените спорни доводи били досежно това, защо възнаграждението за поръчителство не следвало да се включва като разход по процесния договор. Твърди се, че от приложената от кредитодателя –ответник преддоговорната информация било записано, че очакваните разходи за кредитополучателя щели да бъдат в размер на 3 960 лв.

, ако избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора.

Твърди се този аспект, че това гарантиращо дружество до 30.09.2022 г. носело името F., а след тази дата - M. /М./, регистрирано в Р. М., и достъпно чрез електронен адрес: *************

Въззивницата твърди, че при извършена справка в търговския регистър на Р. М. се установило, че собственици на капитала на М.. са F. (M.) Н. L.

Registration No: C ***** и M. Registration No: *******-*, т.е. единият от акционерите в гарантиращото дружество е едноличният собственик на капитала на ответното дружество. На следващо място се сочи, че видно от официалния сайт на дружеството, компанията била управлявана от основателя й Д. Д. /J. J./, който е собственик на „F. - с управител К. К. /K. K./ и собственик на М./ с управител А. К. /A. K./, като информацията била достъпна чрез електронен адрес ***********************

С оглед посоченото въззивницата изтъква, че дори да се приемело, че има такова гарантиращо дружество, то възнаграждението за гаранцията отново принадлежало на кредитодателя, тъй като била налице организирана мрежа от свързани дружества, с която се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, като привидно се спазвали императивните разпоредби на закона, поради което целият договор се явявал недействителен.

Отделно от това, в жалбата се сочи, че клаузата по чл. 5 от договора за паричен заем, въз основа на която бил сключен и самия процесен договор за поръчителство, също била неравноправна, тъй като била налице хипотезата на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 ДР на ТЗ. Сочи се, че начислената „такса за предоставяне на гарант“ е почти колкото главницата по договора за паричен заем, разсрочена за заплащане с вноските по кредита. Според въззивника се касае за „скрита лихва“ с цел избягване ограниченията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Вместо да провери кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора, кредиторът калкулирал „такса“ в размер, равен на главницата в 2 разрез с Директива 93/13/ЕИО. По изложените съображения се моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока и по реда чл. 263, ал. 1 от ГПК, въпреки дадената от съда възможност, не е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника по същата, ответник и в първоинстанционното производство, „Ф.“ ЕООД.

В съдебно заседание, въззивницата Ч., чрез писмено становище, депозирано от процесуалния й представител, поддържа въззивната жалба.

Представя списък на разноските. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание, въззиваемият „Ф.“ ЕООД, гр. С., редовно призован, не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод оплакванията във въззивна жалба, констатира:

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от лице, имащо правен интерес от това обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаната рамка на въззивната проверка, настоящата инстанция намира процесното първоинстанционно решение за валидно. Намира същото за допустимо, а с оглед изложените във възивната жалба доводи, го намира и за правилно.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от В.

П. Ч. против „Ф.“ ЕООД, гр. С.: 1) иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г., сключен между страните, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а при условията на евентуалност на основание чл. 22, чл. 11 и чл.19 от ЗПК; 2) отново при условията на евентуалност иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване нищожността на клауза, предвидена в чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – 3 поръчителство от „Ф.“ в полза на ответника, на основание чл. 143, т. 9 от ЗЗП, както и на основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

В поправената искова молба /вх.№ 1173/04.11.2024 г./, ищцата твърди, че изобщо не е подписвала договор с гарантиращото дружество „Ф.“, а възнаграждението за поръчителство в непосочен от нея размер заплатила на ответника.

От фактическа страна по делото се установява:

Видно от Договор за потребителски кредит №1152598, сключен на 26.04.2022 г. между страните в производството- ищцата Ч. и ответното дружество, договореният кредитът е в размер на 4 000 лв., с ГПР 49.66 %, с изплащане на 18 бр. месечни погасителни вноски на посочени дати съгласно погасителен план, като общо дължимата сума е 5 400 лв., от които 4 000 лв. – главница и 1 400 лв. – лихва.

Видно от приетата по делото справка от БНБ, издадена на основание Наредба № 22 на БНБ за ЦКР, сключеният между страните договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г. е с усвоена сума от 4 000 лв., с балансова експозиция в размер на 5 400 лв., и към датата на изготвяне на справката не е активен.

Разпоредбата на чл. 5 от Договора за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г. предвижда, че кредитът се обезпечава с поръчителство от „Ф.” в полза на ответното дружество, като уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със сключването на договора за кредит, кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит. Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит при едни същи търговски условия.

Във формуляра за предоставена преддоговорна информация на кредитополучателя, в Част 4 „Свързани с договора разходи“, и в частност в т.4.3 е посочено, че при кандидатстване кредитополучателят може да избере 4 да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, като сключването му не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия. Посочено е, че договорът за гаранция е допълнителна възмездна услуга, предоставена от лице, различно от кредитора и ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 3 960 лв., като същите не се включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита, съгласно §1.1 от ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита. Посочено е още, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция следва да бъде подписан от кредитополучателя.

В производството по делото не са представени доказателства, от които да се установява ищцата да е посочила личен гарант, или такъв, предложен от кредитора, с когото да е сключила договор, нито са представени доказателства, от които да се установява начисляването на разходи в размер на 3 960 лв. или в друг размер във връзка с договор за гаранция, както и плащането им от ищцата.

С оглед на събраните по делото доказателства и установените от тях обстоятелства се налагат следните изводи: въведеното от ищцата основание за нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост, евентуално на чл. 5 от същия, поддържано и като оплакване във въззивната жалба, поради това, че гарантиращото дружество Ф. (М. след 30.2022 г.) и ответното дружество са свързани дружества, поради което възнаграждението по договора за гаранция било приход за дружеството ответник, представляващо заобикаляне на чл. 19 от ЗПК, е неоснователно. Видно от цитираното вече съдържание на чл. 5 от Договора за предоставяне на потребителски кредит, в него е предвидена възможност за кредитополучателя за избор на личен гарант, а във формуляра за предоставена преддоговорна информация на кредитополучателя се съдържа разяснение по разбираем начин, че при кандидатстване, кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция и с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да 5 обезпечи задълженията си по кредита, но сключването му не е задължително условие за сключването на договор за кредит, е за предоставяна допълнителна възмездна услуга. Посочено е още, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция следва да бъде подписан от кредитополучателя. Така разпоредба на чл. 5 от договора не се свежда единствено до ограничителната хипотеза, при която кредитът се обезпечава единствено с поръчителство от гарант, посочен от кредитора, а на кредитополучателя се предоставя възможност да посочи и личен гарант, в т.ч. и физическо лице. Предвид това, липсва основание да се приеме, че разпоредбата на чл. 5 от процесния договор е нищожна като противоречаща на която и да е разпоредба от ЗПК. В тази връзка, в настоящото производство без значение е обстоятелството дали дружеството кредитор и дружеството гарант са свързани лица по смисъла на смисъла на & 1, т. 5 ДР на ТЗ, тъй като не се установява по делото, че е сключен договор за обезпечаване на процесния договор за предоставяне на потребителски кредит, че по него ищцата е извършила плащане и при това на ответника, както това се твърди в поправената искова молба.

В този аспект, от събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод за основателност и на следващото оплакване, съдържащо се във въззивната жалба, а именно, че кредиторът е начислил „такса за предоставяне на гарант“, като на това основание е събрал и начислил сума, почти колкото главницата по договора, като било видно, че т.н. такса е разсрочена за заплащане с вноските по кредита и се касаело за „скрита лихва“.