Заповед за изпълнение № 1054 от 29.05.2026, Районен съд - Лом

ЗАПОВЕД

ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК гр. Лом

Районен съд – Лом, Пети състав, в проведеното на 29.05.2026 г. закрито разпоредително заседание по частно гражданско дело № 1356 по описа на съда за 2026 г., докладвано от Елица Юл. Орманова, районен съдия, като разгледа подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 и сл. ГПК, след като прецени, че са налице предпоставките за уважаване на искането, на основание чл. 411, ал. 3 от ГПК РАЗПОРЕЖДА:

Длъжникът П. с ЕГН: **********, настоящ адрес - гр. ******, да заплати на кредитора Сити Кеш ООД, ЕИК: 202531869, седалище и адрес на управление гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, общ. Столична, обл. София (столица), сумите: 270,99 EUR (двеста и седемдесет евро и 99 цента), представляваща главница по Договор за паричен заем № 1259153 от 04-03-2025г., ведно със законната лихва за период от 29.05.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените в производството разноски за: държавна такса в размер на: 10,86 EUR (десет евро и 86 цента) и юрисконсултско възнаграждение 40,91 EUR /четиридесет евро и 91 евроцента/.

ОТХВЪРЛЯ искането за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника за сумите: за главница над присъдения размер от 270,99 евро до претендирания размер от 306,78 EUR (триста и шест евро и 78 цента), ведно със законната лихва за период от 29.05.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, 22,25 EUR (двадесет и два евро и 25 цента), представляваща договорна лихва за периода от 04.03.2025 г. до 10.06.2025 г., 78,98 EUR (седемдесет и осем евро и 98 цента), представляваща неустойка за периода от 04.03.2025 г. до 10.06.2025 г., 76,69 EUR (седемдесет и шест евро и 69 цента), представляваща неустойка за периода от 01.07.2025 г. до 01.07.2025 г., 44,51 EUR (четиридесет и четири евро и 51 цента), представляваща законна лихва за периода от 01.05.2025 г. до 01.04.2026 г.

ОТХВЪРЛЯ искането на заявителя за определяне на разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство за размера над 40,91 EUR /четиридесет евро и 91 евроцента/ до претендирания размер от: 180,00 EUR (сто и осемдесет евро).

Вземането произтича от следните обстоятелства: Заем № 1259153 от дата 04.03.2025г.:

При извършената служебна проверка по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, съдът констатира очевидно неравноправни клаузи в договора, сключен с потребителя (по смисъла на чл. 20-24 ЗПК и чл. 143-146 ЗЗП), поради което искането за тези суми се отхвърли.

Разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК предвижда, че съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато: искането не отговаря на изискванията на чл.410 от ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България; длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. В 1 случая безспорно длъжникът има качеството на „потребител“ и съдът е задължен да провери дали договорът не съдържа неравноправни клаузи, тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя.

Съдът намира, че в настоящият случай договорът за кредит е сключен в противоречие с императивна законова норма, съдържаща се в ЗПК. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Прочитът на съдържанието на клаузите за неустойка и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество т.нар. „неустойка“ всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен размер на ГПР, но това формално посочване съвсем не е достатъчно, за да бъдат изпълнени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , транспониращи нормите на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. И без необходимост от специални знания може да се установи, че в посочения в договора размер на ГПР не са включени всички разходи по кредита. В чл. 6, ал. 5 вр. чл. 6.1 от договора за кредит е предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение след сключването му, като от чл. 3, ал. 4 става ясно, че тази неустойка не е включена в ГПР.

Видно е в случая, че става въпрос не за неустойка, а за допълнително възнаграждение, което следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В процесния договор за кредит това не е сторено, следователно посоченият размер на ГПР не отразява неговата реална стойност, с което се нарушава изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и води до недействителност на договора за кредит в неговата цялост.

Според чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид изложеното съдът намери, че са налице основания за отхвърляне на заявлението, с изключение в частта за главницата, а именно по чл. 411, ал. 2, т.2, пр.1 ГПК- искането е в противоречие със закона, и по чл. 411, ал.2, т.3 искането се основава на клауза в договор, сключен с потребител, за която съществува обоснована вероятност да е неравноправна. С оглед горното се отхвърлят всички заявени вземания извън предоставената чиста стойност на кредита.

Отделно от изложеното, при извършената служебна проверка по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК 2 съдът констатира, че клауза, която предвижда неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави и поради това е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, поради което искането за тези суми се отхвърли. В нормалните случаи, когато кредиторът наистина цели обезпечаване изпълнението на същинските задължения по договора, а не допълнително обогатяване, прикрито под една или друга форма на неустойка, и то за неизпълнение на акцесорно задължение, разходи за извънсъдебно събиране на вземанията и други подобни, то се изисква преди сключването на самия договор за кредит и е условие за сключването му, а не три дни след усвояване на заемната сума. Неустоечната клауза е предвидена, за да получи кредиторът не само предвидената договорна лихва и евентуално, лихва за забава, ако такава бъде допусната от кредитополучателя, а допълнително възнаграждение, извън посочената договорна лихва. Това възнаграждение е прикрито като такова за вреда от неполучено обезпечение, но не е ясно защо самият кредитор не я е осуетил или намалил, поисквайки например да му се даде подобно обезпечение още преди сключването на договора, като въобще да не го сключи, ако обезпечението не се осигури. Тоест кредиторът изисква обезпечение едва в един по-късен момент, когато договорът е вече сключен, без да е била направена при сключването му ясна преценка за финансовата възможност на длъжника да изпълнява договора. В противоречие с добрите нрави се изопачава присъщата функция на обезпечението – да служи на кредитора и да бъде налично преди сключването на договора за кредит, именно като предпоставка за неговото сключване. В обобщение неустоечната клауза противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите и функции, като цели само и единствено неоснователно обогатяване за кредитодателя. Чл.33, ал.1 ЗПК предвижда, че, при забава се дължи обезщетение на кредитора в размер на законната лихва, а тук чрез неустойката се добавя още едно възнаграждение, наречено обезщетение, и то зависи от неизпълнение не на основното, а на акцесорно задължение на заемателя – да осигури горните обезпечения, от което неизпълнение обаче не произтичат пряко вреди за кредитора. Тя е в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета на ЕС относно договорите за потребителски кредити, тъй като на практика „прехвърля риска от неизпълнение задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като, ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след представянето му да се отпусне кредитът, което би съответствало на изискванията на директивата.“

Съдът съобрази, че заявителят е посочил, че до този момент заемателят (длъжник) е направил плащания по кредита в общ размер на 35,79 евро. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за кредит кредитополучател е получил в брой заемната сума в размер на 600 лева, равна на 306,78 евро, от която следва да се приспадне платената сума от 35,79 евро. Т.е. дължима е сумата в размер на 270,99 евро – останала незаплатена част от главницата.

По отношение на разноските: Съгласно чл.78, ал.8 ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт като размерът му не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 ЗПП. Това означава, че и без възражение за прекомерност от насрещната страна, съдът може да намали претендираното юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.26 от НЗПП, към която препраща чл.37 ЗПП, за защита в заповедно производство възнаграждението е от 80 до 230 лв., равняващо се на: от 40,91 евро до 117,60 евро. С оглед размера на претенцията съдът счита, че на заявителя се следва юрисконсултско възнаграждение в размер от 40,91 евро, още повече, че в случая не се касае за водене на исково производство, при което обемът на положения юридически труд е поголям, а и защото юрисконсултското възнаграждение в съдебната практика не се приравнява на адвокатското такова. ДТ е уважена съобразно уважената част от претенцията.