Решение № 812 от 25.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 812 гр. Пловдив, 25.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330109854 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от В. К. С., ЕГН **********, с настоящ адрес в *******************************, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к.

1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 945,72 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради недействителност на Договор за потребителски кредит № ********* от 24.03.2023 г. към искане № *********

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 1 200 лв. при фиксиран лихвен процент по заем 44,50% и годишен процент на разходите – 56,41%. Сочи се, че съгласно чл. 5 от Договора същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ 1 документ за размерът на получавания от тях доход. Навеждат се твърдения, че съгласно чл. 11 от Договора в случай на непредставяне на соченото обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на условията на договора, потребителят дължи неустойка в размер на 945,72 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска.

Ищецът твърди, че е усвоил паричните средства по кредита и е заплатил на ответника изцяло задълженията си по кредита, включително и за неустойката.

Като аргументи сочи, че ответникът поставил към потребителите изисквания, на които те не могат да отговарят във връзка с горепосоченото обезпечение, и при неизпълнение изискват плащане на процесната неустойка, с което се заобикаляли правилата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на това се твърди, че с неустойката ответникът си осигурявал допълнителна печалба, която наред с възнаградителна лихва преодолява тавана на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Сочи се и че неустойката в размер на 945,72 лв. е загубила присъщата на неустойка обезщетителна функция, доколкото тя е над 50% от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договореното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Изложено е в исковата молба, че кредиторът не търси обезпечение на вземанията си по договора, тъй като обезпечението не служи за обезпечаване на изпълнението на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Твърди се, че неустойката се кумулира към погасителната вноска, което води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя, което е в противоречие с принципа на добрите нрави.

Излагат се твърдения, че недобросъвестно ответникът е поставил неизпълними условия към потребителя, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че неустойката е излязла и извън нейната обезпечителна функция, тъй като в общия случай кредиторът получава обезпечение преди сключването на договора, за да си гарантира евентуалното неизпълнение на същия. В същото време ищецът твърди, че няма логика кредиторът да е поел риска от евентуално неизпълнение на договора и да изисква обезпечение след сключването на договора, което на практика го лишава от гаранции срещу неизпълнение.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Твърди, че не оспорва сключването на договор за потребителски кредит от 09.02.2023 г., но оспорва твърденията, че клаузата за неустойка в договора е недействителна, нищожна, в противоречие с добрите нрави и нарушаваща принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди се, че клаузата за неустойка е действителна и индивидуално уговорена, както и че ищецът е бил запознат с клаузата за обезпечение по договора преди неговото сключване, както и с размера на клаузата за 2 неустойка, поради което е можел да прецени икономическите последици, които ще възникнат за него от договора за кредит. Сочи се, че в случай на предоставяне на потребителски кредит финансовата институция извършва оценка на риска на потребителя, като обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката за носения от кредитора риск. Ответникът навежда твърдения, че сключва договора, ако потребителят представи обезпечението по договора, респективно, ако не го представи, ще дължи неустойка.

Навеждат се твърдения, че ищцата е сключила многобройни договори с фирми за бързи кредити, като същата е наясно, че трябва да представи обезпечение, а в противен случай ще дължи заплащане на неустойка.

Навеждат се твърдения, че неустоечната клауза не заобикаля разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, понеже с нея не се цели неправомерен резултат.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

Съдът намира, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ********* от 24.03.2023 г. към искане № *********г., съгласно който ответникът е предоставил в заем на ищеца сума в размер на 1 200 лв., която реално е предадена от ответника на ищеца, а последният се е задължил да я върне на ответника на погасителни вноски, годишният процент на разходите (ГПР) по сключения договор е 56,41%, при ГЛП 44,50%, общата сума за плащане по договора е 1 422,82 лв. Уговорено е заплащане на неустойка, ако потребителят не предостави допълнително обезпечение – поръчител или банкова гаранция, която неустойка е в размер на 945,72 лв. съгласно чл. 11, ал. 1 от договора.

От приложената от ответника към отговора на исковата молба справка за извършени плащания по процесния договор се установява, че ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 1 200 лв. за главница, 222,28 лв. за договорна лихва и 945,72 лв. за неустойка. Изложената справка представлява неизгодно за ответника признание на факти, поради което съдът го цени с висока доказателствена стойност.

От приобщения по делото доказателствен материал се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за неустойка в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на клаузата за неустойка по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява изцяло основателна.

Размерът на неустойката (почти колкото главницата по кредита и в пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за 3 което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщата й функция да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доказано е по делото, че ищецът е платил на ответника сума в размер на 945,72 лв., която е разпределена от ответника за неустойка. Претенцията е отправена за връщане на дадено по неустоечната клауза.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е изцяло основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца сума в размер на 945,72 лв. Ответникът не успя в процеса да докаже наличието на валидно правно основание за задържане на сумата. Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на клаузата от договора за потребителски кредит само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По разноските:

Ищецът има право на разноски за заплатените държавна такса в размер 4 на 50 лв., която следва да бъдат възложени на ответника да ги заплати на ищеца.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице в размер на 400 лв.

Ответникът оспорва качеството на ищеца като материално-затруднено лице, като е отправил доказателствени искания. Във връзка със събраните по делото доказателства – справките от ГД № 7652/2024 г. по описа на РС – Пловдив, се установява, че ищецът в периода преди подаване на исковата молба получава трудово възнаграждение в размер около 2 000 лв. като осигурителен доход за период повече от година назад във времето, както и притежава едно МПС. С оглед на това съдът приема, че ищецът не е материално затруднено лице, а от тук следва и извода, че не се дължат разноски в полза на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.