Решение № 176 от 21.10.2024, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. Радомир, 21.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М. Д. М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241730100684 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., подписан с ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, по силата на който е получила в заем сумата в размер на 5000,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, било предвидено заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2000,00 лева.

Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според ищцата договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като таксите „Фаст“ и „Флекси“ не са включени в ГПР, което водело до неправилно посочване на ГПР. Така посочените такси представлявали пряк разход по кредита и следвало да бъдат включени при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК), което не било извършено, тъй като таксите се равнявали на 75% от главницата, с което ГПР би нараснал до 743%, а оттук следвало, че по този начин императивно заложеният в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал.

Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно е оскъпяването по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.

19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна 1 и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора е необходимо да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

При условията на евентуалност и в случай, че съдът прецени, че договорът за потребителски кредит не е нищожен на соченото в исковата молба основание, твърди, че клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит в частта му относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, е недействителна, тъй като съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитора относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност били действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранявала събиране на такси и комисиони от кредитора. С оглед на това се налагал извод, че целта на посочената договорна клауза била да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. „скрита възнаградителна лихва“), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение също следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това били разходи по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлявали плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т. е. клаузата била недействителна и на основание чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК.

Наред с това, ищцата твърди и че така уговорен, размерът на възнаградителната лихва по договора за кредит противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва.

С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., а при условията на евентуалност – да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 6 от договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г. относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, както и относно размера на възнаградителната лихва поради противоречие със закона и с добрите нрави.

2

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин - всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор била посочена общата дължима сума по кредита, а именно сумата в размер на 8765,02 лева, образувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно било посочено общото задължение по кредита и по закупената допълнителна услуга, а именно сумата в размер на 12 515,02 лева. В процесния договор годишният процент на разходите бил фиксиран като абсолютна процентна стойност – 48,90%. Фиксиран бил и уговореният лихвен процент – 41,00% и в този случай не било необходимо посочването на взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР бил неизменен, формиран от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променяло при никакви условия. Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора, били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, както и че ГПР по кредита се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора.

Наред с това, в ЗПК нямало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те били нормативно залегнали. Дори и да се приемело, че не било ясно защо ГПР е в размер на 48,90%, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждавало потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора ясно и недвусмислено било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпускал, при каква възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги се предоставяли, за какво и в какъв размер, които формирали и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор нямало, от което следвало, че нямало никаква неяснота каква сума следвало да връща длъжника по него.

Отделно от изложеното, сочи, че двете закупени допълнителни услуги не следвало да бъдат включени в ГПР и наред с това клаузи от договора за кредит, отнасящи се до допълнителни услуги, не можели да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит, тъй като така посочените клаузи не съставлявали част от основния предмет на договора.

Освен това, дори и да се приемело за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК, то последицата би била недължимост на сумите, с които се надвишавал размерът, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не и недействителност на целия договор за кредит.

С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител. С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., а при условията на евентуалност – да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 6 от договор за потребителски 3 кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г. относно таксите „Фаст“ и „Флекси“, както и относно размера на възнаградителната лихва поради противоречие със закона и с добрите нрави Ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск и моли за отхвърлянето му.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД (кредитор) и С. И. М. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 5000,00 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 36 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 347,65 лева. Видно от приложения погасителен план към договора, падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 25.03.2022 г., а на последната – на 25.02.2025 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 41%; годишен процент на разходите – 48,90%; общ размер на всички плащания – 12 515,02 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2000,00 лева.

По делото е приложено и извлечение от сметка към договор за потребителски кредит № . г., от което е видно, че към 27.09.2024 г. кредитополучателят е погасил изцяло задължението си по договора.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в размер на 5000,00 лева. В раздел VI от договора, именуван „Параметри“, е предвидено заплащането на възнаграждение от страна на кредитополучателя за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1750,00 лева и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2000,00 лева, като така посочените суми са включени в месечната погасителна вноска.