Решение № 66 от 01.04.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Пловдив, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Станислав П. Г. Въззивно гражданско дело № 20255000500535 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх. № 9560/22.07.2025 г. от Р. Г. Р. ЕГН ********** срещу решение № 174/19.06.2025 г., постановено по г. д. № 838/2023 г. по описа на ОС – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен иска на Р. Г. Р. ЕГН ********** против Д. Ж. К.

ЕГН ********** за осъждането на Д. Ж. К. ЕГН ********** от гр. С.З., № 5, ап. 32 да заплати на Р. Г. Р. ЕГН ********** от гр. С., бл. 22, вх. А. ет. 4, ап. 19 сумата над присъдения размер от 4 016.59 лева до общо претендираната сума от 30 016.59 лева или за още 26 000.00 лева, представляваща стойността на дадена сума в заем, която не е върната от Д. Ж. К., във връзка с даването на които са издадените платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. за сумата от 12 000.00 лева, разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей за сумата от 1 865.50 лева, платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч. за сумата от 14 000.00 лева, ведно със законната лихва върху отхвърлената главница от датата на завеждането на иска (13.12.2023 г.) до окончателното и изплащане, както и частта за разноските.

Жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното в съответната част и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Ответникът счита, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

1

Обективно евентуално съединени искове с правна квалификация чл. 240 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, хипотеза първа от ЗЗД – връщане на дадено без основание.

Предявени от Р. Г. Р. ЕГН ********** против Д. Ж. К. ЕГН ********** срещу Д.

Ж. К. ЕГН ********** от гр. С.З., № 5, ап. 32.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата над присъдения размер от 4 016.59 лева до общо претендираната сума от 30 016.59 лева или още 26 000.00 лева, представляваща стойността на дадени суми в заем, които не са върнати от Д. Ж. К., във връзка с даването на които са издадените платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. за сумата от 12 000.00 лева, разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей за сумата от 1 865.50 лева, платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч. за сумата от 14 000.00 лева, ведно със законната лихва върху отхвърлената главница от датата на завеждането на иска (13.12.2023 г.) до окончателното и изплащане.

При условията на евентуалност моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца същата сума като дадена без основание, ведно със законната лихва от 30.03.2023 г.

Претендира разноски.

Ответникът не признава исковете. Претендира разноски.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, както и за нарушение на императивни материалноправни норми (ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В рамките на тази проверка, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Не се констатира нарушение на императивни материалноправни норми.

Видно от текста на въззивната жалба, тя е против решение № 174/19.06.2025 г., постановено по г. д. № 838/2023 г. по описа на ОС – Стара Загора в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. Г. Р. ЕГН ********** против Д. Ж. К. ЕГН ********** за осъждането на Д. Ж. К. ЕГН ********** от гр. С.З., № 5, ап. 32 да заплати на Р. Г. Р. ЕГН ********** от гр. С., бл. 22, вх. А. ет. 4, ап. 19 сумата над присъдения размер от 4 016.59 лева до общо претендираната сума от 30 016.59 лева или за още 26 000.00 лева, представляваща стойността на дадени суми в заем, които не е върнати от Д. Ж. К., във връзка с даването на които са издадените платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. за сумата от 12 000.00 лева, разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей за сумата от 1 865.50 лева, платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч. за сумата от 14 000.00 лева, ведно със законната лихва върху отхвърлената главница от датата на завеждането на иска (13.12.2023 г.) до окончателното и изплащане.

Следователно се касае за искане връщането на три различни суми – налице е обективно съединяване на искове, както следва:

2 за сумата от 12 000.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. по платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч.; за сумата от 1 865.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. по разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей и за сумата от 14 000.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч.

Видно от текста на обжалваното решение, К. е осъден да заплати на Р. сумата от общо 4 016.59 лева, като общ сбор от две суми: от 1 865.50 лева, която ищецът е дал на ответника чрез паричен превод с разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей и от 2 151.09 лева, която сума е предадена на ответника Д. Ж. К. ЕГН ********** в пълен размер, именно на дните 02.03.2021 г. и 22.02.2021 г., с операционни бележки, издадени от „Банка ДСК“ АД, клон с № 2311, дадени в заем, която не е върната от Д. Ж. К..

Следователно за сумата от 1 865.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. по разписка № 0100011072706738/10.06.2020г. от Изи Пей е налице осъдително решение и същата е присъдена в полза на Р..

При това положение същият няма правен интерес от търсенето на тази и във въззивното производство.

Ето защо производството по въззивна жалба вх. № 9560/22.07.2025 г. от Р. Г. Р.

ЕГН ********** срещу решение № 174/19.06.2025г., постановено по г. д. № 838/2023 г. по описа на ОС – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен иска на Р. Г. Р. ЕГН ********** против Д. Ж. К. ЕГН ********** за осъждането на Д. Ж. К. ЕГН ********** от гр. С.З., № 5, ап. 32 да заплати на Р. Г. Р. ЕГН ********** от гр. С., бл. 22, вх. А. ет. 4, ап. 19 сумата от 1 865.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. по разписка № 0100011072706738/10.06.2020 г. от Изи Пей, ведно със законната лихва върху отхвърлената главница от датата на завеждането на иска (13.12.2023 г.) до окончателното изплащане е недопустимо и следва да бъде прекратено.

І. по исковете за връщане на даденото по договор за заем, с правна квалификация чл. 240 от ЗЗД:

1. за сумата от 12 000.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. по платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч.:

В исковата молба се твърди, между страните е сключен неформален договор са заем от 07.05.2014 г. по силата на който Р. е предоставил като заем на К. сумата от 12 000.00 лева.

Видно от платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. (л. 12 от делото на ОС), по нареждане на Р., на К. е преведена сумата от 12 000.00 лева. В него е посочено от Р., че сумата представлява „заем за ползване - услужване“.

По делото не са представени никакви годни доказателства за причината да даването на тази сума. За установяването на този договор не са допустими свидетелски 3 показания – чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Следователно не е осъществено пълно и главно доказване на твърденията, че Р. е дал на К. сумата от 12 000.00 лева, получена по платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. като заем.

Дори да бъде прието, съвсем условно, че сумата от 12 000.00 лева, по платежно нареждане от 07.05.2014 г. е дадена от Р. на К. като заем, претенцията за нейното връщане отново е неоснователна.

С отговора на исковата молба ответникът К. е направил възражение за погасяване на това вземане по давност.

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.

Сумата от 12 000.00 лева е дадена от Р. на К. на 07.05.2014 г. Петгодишният давностен срок е изтекъл през 2019 г. Искът за връщане е предявен на 13.12.2023 г.

В исковата молба се твърди, че Р. е отправял покани до К. за плащане, уговаряни са нови срокове за погасяване. Доказателства за тези твърдения не са представени.

По делото не са представени никакви годни доказателства за наличието на някое от основанията за спиране на давността (по чл. 115 от ЗЗД) или за прекъсване на давността (по чл. 116 от ЗЗД).

Налага се общият извод, че претенцията за плащане на сумата от 12 000.00 лева по платежно нареждане от 07.05.2014 г. в 17:44:02 ч. е погасена по давност, поради което искът за нейното връщане се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

До тази правни изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение, в тази част, следва да бъде потвърдено.

2. за сумата от 14 000.00 лева, представляваща размер на заем, даден от Р. на К. платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч.:

Видно от платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч. (л. 10 от делото на ОС), по нареждане на Р., на К. е преведена сумата от 14 000.00 лева. В него е посочено от Р., че сумата представлява „заем за услужване“.

По делото не са представени никакви годни доказателства за причината да даването на тази сума. За установяването на този договор не са допустими свидетелски показания – чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Следователно не е осъществено пълно и главно доказване на твърденията, че Р. е дал на К. сумата от 14 000.00 лева, получена по платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч. като заем.

Дори да бъде прието, съвсем условно, че сумата от 14 000.00 лева, получена по платежно нареждане от 25.04.2014 г. в 14:43:09 ч., е дадена от Р. на К. като заем, претенцията за нейното връщане отново е неоснователна.

С отговора на исковата молба ответникът К. е направил възражение за погасяване 4 на това вземане по давност.

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.

Сумата от 14 000.00 лева е дадена от Р. на К. на 25.04.2014 г. Петгодишният давностен срок е изтекъл през 2019 г. Искът за връщане е предявен на 13.12.2023 г.

В исковата молба се твърди, че Р. е отправял покани до К. за плащане, уговаряни са нови срокове за погасяване. Доказателства за тези твърдения не са представени.

По делото не са представени никакви годни доказателства за наличието на някое от основанията за спиране на давността (по чл. 115 от ЗЗД) или за прекъсване на давността (по чл. 116 от ЗЗД).

Налага се общият извод, че претенцията за плащане на сумата от 14 000.00 лева, получена по платежно нареждане от 25.04.2014 г. е погасена по давност, поради което искът за нейното връщане се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

До тази правни изводи е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение, в тази част, следва да бъде потвърдено.

ІІ. за разноските: