Решение № 8777 от 13.05.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 54262/2025
- Вид
- Решение № 8777
- Подписан
- 13.05.2026
- Състав
- АСПАРУХ ЕМИЛОВ ХРИСТОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 175 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 303а, ал. 3 · Търговски закон
- чл. 309а · Търговски закон
- чл. 318, ал. 1 · Търговски закон
- чл. 327, ал. 1 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 8777 гр. София, 13.05.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело № 20251110154262 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и сл. и е образувано по подадена от „Е.“ ЕООД, искова молба против „Ф.И.“ ЕООД, с която са предявени искови претенции с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 309а ТЗ вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми: 4000,00 лв. (2045,17 евро) – остатък от непогасена главница по фактура № 2534/08.11.2023 г., издадена за изпълнена доставка на полипропилен регранулат за периода от 08.11.2023 г. до 12.10.2025 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.10.2025 г. до окончателно изплащане на вземането и сумата от 1045,98 лв. (534,80 евро), представляваща лихва за забава за периода от 23.11.2023 г. до 12.10.2025 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 13.10.2025 г. по ч.гр.д. № 2911/2025 г. по описа на РС - Габрово.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че между страните са налични търговски отношения, с оглед на които е извършил доставка на полипропилен регранулат, за което издал фактура № 2543/08.11.2023 г. на обща стойност 9331,20 лв. Сочи, че ответникът е извършил частично плащане по фактурата, като непогасеният остатък възлизал на сумата от 4000 лв. Претендира и мораторна лихва върху непогасената сума за периода от 23.11.2023 г. до 12.10.2025 г. Излага, че е изпратил извънсъдебна покана до ответника, но плащане не постъпило. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът оспорва наличието на търговски отношения между страните. Твърди, че никога не е поръчвал материали и суровини от ищеца, поради което оспорва дължимостта на претендираните суми.
Излага, че подобни суровини са поръчвани и доставяни на фирмата „Ф.И.“ ЕООД, като счита, че поради сходни наименование на дружествата е налице фактическа грешка в издадената фактура. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът като съобрази доводите на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК, като са предявени искове с 1 правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 309а ТЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД .
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно възникването на облигационно отношение между него и ответника, изправността си в правоотношението, т.е. че е изпълнил своите задължения и за ответника е възникнало задължението за плащане на уговорената цена.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
Договорът за търговска продажба на движими вещи, съгласно чл. 318, ал. 1 ТЗ е консенсуален. Сключването му предпоставя постигане на съгласие между страните продавач и купувач, относно съществените елементи от съдържанието на сделката, а такива са вещта /стоката/, обект на продажба и цената. С постигането на съгласие, за купувача възниква задължението да заплати уговорената цена. Поради консенсуалния характер на сделката предаването на вещта и плащането на цената не са елемент от фактическия състав на търговската продажба, а са относими към изпълнението на произтичащите от договора задължения, като при липса на други договорености - чл.
327, ал. 1 ТЗ поставя плащането в зависимост от предаването. Фактурата може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето й. Вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на търговци, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС /при наличие на данъчна регистрация/ и ползването на данъчен кредит във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни за установяване възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което е била съставена /в този смисъл Решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о., ТК/.
От приложеното на л. 7 по делото копие на Фактура № 2534/08.11.2023г., се установява, че в същата е индивидуализирана стоката, предмет на продажбата, посочено е количеството, стойността на същата, данъчната основа и размера на начисления ДДС, както и сумата за плащане.
От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация, е видно че процесната фактура е осчетоводена от ответника в законоустановения срок, вписана е в дневника за покупки, подадена е справка декларация по ЗДДС и е ползван данъчен кредит.
Само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит - представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване / виж Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 50076 от 2.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1233/2022 г., II т. о., ТК, Решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II т. о., ТК./.
За пълнота следва да се посочи, че фактурата е издадена за сумата от 9331.20лв. с вкл. ДДС, като от заключението на вещото лице се установява, че е извършено частично плащане в размер на 5331.20лв.
Извършеното частично погасяване на задължението по фактурата от страна на ответното дружество представлява изявление, съдържащо неизгодни за ответника факти. Изявлението на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно 2 доказателствено средство. Когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни това е указание за тяхната истинност.
Признанието има доказателствено значение, затова съдът преценява признанието, с оглед на всички обстоятелства по делото - чл. 175 ГПК / в този смисъл Решение № 98 от 21.03.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 952/2010 г./. По изложената аргументация следва извода, че с извършеното частично плащане ответното дружество прави извънсъдебно признание на елементите от фактическия състав на материалноправната разпоредба на чл. 327, ал. 1 ТЗ.
От заключението на вещото лице по ССчЕ, се установява, че след приспадане на платената сума, неизплатената част е в размер на 4000.00лв., като доколкото претенцията е заявена именно за сума в такъв размер, същата се явява изцяло основателна.
По иска с правно основание 309а ТЗ.
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му.
Предмет на акцесорната претенция е сумата от 1045.98лв. за периода 23.11.2023г. – 12.10.2025г., доколкото допуснатото изменение на иска с протоколно определение от 08.05.2026г., в частта, досежно периода е отменено, тъй като производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и за допустимост на исковите претенции е налице необходимост от пълен идентитет между страните, размера и периода в заповедното и исковото производства.
Съгласно чл. 309а ТЗ когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 40 евро, без да е необходима покана. Кредиторът може да търси обезщетение за действително претърпените вреди и направени разноски за събиране в по-висок размер съобразно общите правила.
Според чл. 303а, ал. 3 ТЗ ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това.
Видно от приложеното на л. 7 по делото копие на процесната фактура № 2534/08.11.2023 г., страните не са уговорили срок за плащане, респективно по аргумент от чл. 303а, ал. 3 ТЗ, ответникът е в забава след изтичане на 14-дневния срок от датата на получаване на фактурата 08.11.2023г., регламентиран в материалноправнанта разпоредба на чл. 303а, ал. 3 ТЗ, в случая, ответното дружество е в забава, считано от 23.11.2023г.
Акцесорната претенция е заявена за периода 23.11.2023г. – 12.10.2025г., като размерът на дължимата се мораторна лихва върху главницата от 2045.17 евро / 4000.00лв./, изчислен с помощта на компютърна програма е 517.65 евро, за която сума претенцията за мораторна лихва следва да бъде уважена, като над тази сума, до максимално предявения размер от 534.80 евро или за разликата от 17.15евро искът се явява неоснователен.
По разноските:
Предявени са искови претенции в общ размер на 2579.97евро, уважената част е 3 в размер на 2562.82евро, респективно отхвърлената част е в размер на 17.15 евро, при каквото съотношение следва да бъдат разпределени разноските по делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в общ размер на 1118.35 евро, от които 56.39 евро – държавна такса и такса изготвяне на преписи, 511.29 евро – адвокатско възнаграждение в исковото производство, 200.00евро – депозит вещо лице, 306.78 евро – адвокатско възнаграждение заповедно производство и 43.89 евро – държавна такса заповедно производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца разноски с оглед уважената част на иска в размер на 1110.91 евро.
От страна на ответника се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 евро, като е посочено, че това е размерът на възнаграждението за заповедното и исковото производства, както в молбата на л. 107 по делото, така и в приложения на л.
127 по делото договор за правна защита и съдействие. Възражението по чл. 414 ГПК, видно от електронната папка на делото, обаче, е подадено и подписано от управителя на ответника А.Н., респективно претендираните 600.00 евро са адвокатско възнаграждение за исковото производство. В проведеното на 08.05.2026г. открито съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца формулира възражение за прекомерност.
Съгласно процесуалноправната разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.
В случая на първо място настоящият съдебен състав, като съобрази фактическата и правна сложност на делото намира, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение не е прекомерно. На следващо място възражението на ищеца не е мотивирано, каквото изискване е залегнало в процесуалноправната разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК, като отделно от изложеното претендираните от страните адвокатско възнаграждение са близки по размер. Така изложеното обуславя извода за неоснователност на възражението на ищеца за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Разпечатката съдържа 39 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1dbbba47-5e23-4418-b089-dfe86a442068