Решение № 5258 от 29.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5258 гр. Пловдив, 27.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330106443 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Предявена е искова молба от В. С. срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Иска се от съда да прогласи договор за паричен заем от ***** г., сключен с Изи Асет Мениджмънт, за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал.

4 ЗПК. Счита, че не спазени изискванията за посочване на ГПР в договора, същият не е реално приложимият между страните и цели да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал 4 ЗПК. На следващо място моли да се прогласи за нищожна при евентуалност клаузата на чл. 4 от договора за заем, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна. Моли да се прогласи нищожността на договора за предоставяне на поръчителство поради заобикаляне на закона във връзка с размера на ГПР, тъй като възнаграждението съставлява разход по кредита и се цели допълнително оскъпяване на кредита и кредиторът плаща вземането сам на себе си. Счита също, че неговите клаузи са неравноправни.

В срок са постъпили отговори на исковата молба. Първият ответник счита договора за действителен, като са спазени всички изисквания на ЗПК.

Сочи, че ГПР е правилно посочен и при спазване на всички изисквания, като в него е включена само лихвата по кредита. Договорът за поръчителство бил отделно правоотношение. Счита за действителна клаузата на чл. 4 от договора, като СЕФ съдържал всички индивидуално уговорени договорни клаузи. Моли за отхвърляне на исковете и заявява намерение за доброволно изпълнение, като моли банковата сметка да бъде представена с нарочна молба, в случай че такава се посочи. Възразява по размера на адвокатския хонорар.

1

Постъпила е и насрещна искова молба от този ответник. Сочи, че въз основа на същия договор е предоставил в заем сумата от 600 лв. при възнаградителна лихва в размер на 58,06 лв. Към датата на исковата молба ответницата била погасила само 1 вноска. Моли от съда да осъди ответницата да плати сумата от 557,46 лв. главница, както и сумата от 49,98 лв. възнаградителна лихва, като и двете вземания били падежирали. В условията на еветнуалност, моли да се присъди сумата в размер на 549,38 лв. остатъчна стойност от чистата стойност на кредита. Вземанията се претендират ведно със законната лихва.

Ответникът Файненшъл България ЕООД също е подал отговор на исковата молба. Намира договора за действителен, сочи, че основанието, свързано със заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, е неотносимо към процесния договор, който бил извън приложното поле на ЗПК. Възразява срещу твърденията, че се цели допълнително оскъпяване и че са накърнени добрите нрави. Сочи, че договорът е алеаторен и липсва нееквивалентност на престациите. Възразява да са налице неравноправни клаузи.

Постъпил е отговор на насрещната искова молба от ищцата. Поддържа възраженията за недействителност на договора, цитира съдебна практика.

Моли при уважаване на насрещните искове разноските да останат в тежест на ответната страна. Моли да се прихванат заплатените от ищеца суми в размер на 8,08 лв. лихва и 42,54 лв. главница към дължимата се главница по договора за кредит и да бъдат отхвърлени насрещните искове.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове за нищожност на договора за заем с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл.22 и чл. 19, ал. 4 ЗПК; при евентуалност - иск за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП; главен иск за нищожност на договора за поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД вр. чл.

19, ал. 4 ЗПК и чл. 146 ЗЗП. Предявени са насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

Предявените повече от едно основания за нищожност, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите/ съответната клауза, както и наличието на такива пороци, водещи до тяхната недействителност. По насрещните искове – сключването на договора за заем, усвояването на заемната сума, писмена уговорка за възнаградителна лихва и настъпване на падежа. По възражението за прихващане следва да се докаже плащането на процесните суми.

За безспорни по делото бяха обявени следните обстоятелства: че в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В 2 уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД. Двата договора са с един и същи номер и сключени на една и съща дата, въпреки че е предвиден 3-дневен срок за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение. В договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни в срок задължението си за предоставяне на поръчител – физическо лице или банкова гаранция. Последните обстоятелства водят до извод, че двата договора са сключени в рамките на единно правоотношение, при което договорът за предоставяне на гаранция е продължение на договора за заем.

Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател, е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция, имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик.

Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки трудно изпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема, и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение.

Този извод се потвърждава и от характера на престациите по договора за предоставяне на гаранция. С него „Файненшъл България” ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора по договора за заем, с цел да гарантира изпълнение на всички задължения на потребителя. Кредиторът 3 обаче с нищо не е задължен да търси вземането от гаранта. В същото време към задължението по договора за заем се добавя и възнаграждението за гаранта, което съгласно договора за предоставянето му, е платимо на вноски, по начините, установени в договора за паричен заем, като „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластено да приема изпълнението на това задължение вместо гаранта. Всичко изложено води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по договора за заем и с него се преследва допълнителна печалба за икономически свързаните субекти.

Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на гаранция. Независимо че такова основание за нищожност липсва в ЗПК, на общо основание приложение намират правилата на ЗЗД. С този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността. Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът гарантира на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. „Файненшъл България” ЕООД може изобщо да не изпълни задълженията на длъжника, нито да се задължи към кредитора, защото това зависи и от волята на първоначалния кредитор. В случай че поръчителство възникне или ответникът плати задълженията(чл.5 от договора), платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за 4 свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

При този изход от спора по главните искове, право на разноски има ищецът, който е доказал разноски в размер на 100 лв. за държавна такса, които следва да се присъдят. Ищецът е поискал и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. по реда на чл.38 от ЗА. Съдът намира възражението за прекомерност на хонорара за основателно, като се има предвид, че по делото е проведено само едно съдебно заседание по същество, не са събирани други доказателства освен писмени и с оглед правната и фактическа сложност на делото. Защитата по исковете срещу двамата ответници е била единна и не е изисквала полагане на адвокатски труд в претендирания размер. Съгласно актуалната практика на СЕС съдът не е обвързан с минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1, а следва да обсъди всички изложени по-горе критерии. Спрямо тях съдът намира за съответно възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС Всеки от ответниците следва да поеме разноските по равно – по 50 лв. за такса и по 240 лв. за хонорар.