Определение № 3601 от 15.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3601 гр. София, 15.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20238002105115 по описа за 2023 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Н., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат В. Х., против въззивно решение № 3493 от 29.06.2023 г. по в.гр.д. № 10837/2022 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение № 7222 от 27.06.2022 г. по гр.д. № 67569/2021 г. на Софийския районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора по реда на чл. 439 ГПК отрицателен установителен иск срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], че не дължи сумите: 16914,15 лв. и 50 лв., дължими по извлечение от сметка, 7776,48 лв. – лихва за забава за периода от 18.05.2010 г. до 08.12.2011 г., както и 486,52 лв. разноски по изпълнителен лист от 20.12.2011 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 55311/2011 г. на Софийския районен съд, въз основа на който е образувано изпълнително производство. С въззивното решение е отхвърлен и предявеният от касатора иск за осъждане на ответното дружество да му заплати 4637,56 лв., събрани принудително от него за периода от м. ноември 2020 г. до м. септември 2021 г. чрез запор на трудово възнаграждение и за периода от м. февруари 2021 г. до м. октомври 2021 г. чрез запор на банкова сметка, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от предявяването на иска – 29.11.2021 г. – до плащането. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Банка ДСК“ АД, [населено място], в качеството на правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез пълномощника му юрисконсулт Н. Ш., с който се оспорват нейната допустимост и 1 основателност. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта , Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК, с който длъжникът по изпълнителното производство Ц. Г. Н., срещу когото е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и срещу когото е предприето принудително изпълнение, оспорва задълженията с твърдения за изтекла погасителна давност. Установено е, че за процесните суми на 20.12.2011 г. въз основа на заявление на „Банка ДСК“ ЕАД по гр. д. № 55311/2011 г. на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист. След депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД молба и въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20128610402950 по описа на ЧСИ Д. В., рег. № 861, с район на действие – Софийски градски съд. Установено е, че в кориците на изпълнителното дело се съдържат доказателства, че на 18.10.2012 год. съдебният изпълнител е изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжника, но видно от разписката от 05.11.2012 г. същата не е връчена на адреса на лицето, като е направено отбелязване, че по данни на касиера през последните четири години лицето не живее на адреса. Впоследствие по делото са наложени запори на банкови сметки и е изпратено запорно съобщение до дружествотоработодател, както и на 19.04.2013 г. покана за доброволно изпълнение за връчване на длъжника на основание чл. 46 ГПК. Поканата е получена от работодателя на 26.04.2013 г., видно от известието за доставяне, но няма получено уведомление дали и кога поканата за доброволно изпълнение е била връчена на длъжника. На 18.11.2013 г. е наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника. Изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 02.08.2018 г. От представеното заверено копие на изпълнително дело № 202192404015046 на същия съдебен изпълнител е установено, че е образувано въз основа на същия изпълнителен титул на 09.09.2019 г. На 07.10.2019 г. ЧСИ е изпратил на дружеството-работодател запорно съобщение и покана за доброволно изпълнение, която същият да връчи на длъжника на основание чл. 46 ГПК. На 23.02.2021 г. отново е изпратена за връчване на основание чл. 46 ГПК покана за доброволно изпълнение от страна на работодателя, като съобщението е получено на 18.03.2021 г. Постъпил е и отговор от работодателя, в който същият е потвърдил, че поканата за доброволно изпълнение е връчена срещу подпис на 18.03.2021 г. Въззивният съд е приел, че всички факти, на които се позовава ищецът и които са настъпили преди датата на влизане в сила на заповедта – 18.04.2021 г., не следва да бъдат обсъждани, доколкото същите са били известни на ищеца и същият е могъл да ги посочи в срока за депозиране на възражение по чл. 414 ГПК. При липсата на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК и с изтичане срока за депозиране на такова – 18.04.2021 г., давността за вземането се прекъсва на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД и започва да тече нова давност. Съдът е изследвал дали вземането е погасено по давност, поради осъществили се факти след 18.04.2021 г., като е приел, че след тази дата давността е 2 била прекъсвана многократно чрез предприемане от страна на ЧСИ на съответните изпълнителни действия, като към настоящия момент, не е изтекла предвидената в чл. 117 ЗЗД петгодишна погасителна давност. Предявеният по реда на чл. 439 ГПК иск е отхвърлен.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД не е установено при условията на пълно и главно доказване отпадане на основанието, на което са платени претендираните от ищеца суми в хода на изпълнителното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при непълен доклад по делото да отстрани констатирания порок и неизпълнението на това задължение води ли до опорочаване на въззивното решение?

2. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска по едно ненаведено в процеса възражение или това представлява нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, което опорочава постановеното решение?

3. Длъжен ли е съдът да анализира доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност?

4. От кога започва да тече нова погасителна давност при настъпила перемпция по образувано изпълнително дело?

Поддържа се, че първите четири въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, за което са представени множество решения на ВКС.

5. Какво разрешение следва да намери колизията между нормата на чл. 439, ал. 2 ГПК, на която се е позовал съдът, за да отхвърли предявения иск, и чл. 235, ал. 2 ГПК, даваща възможност на съда да взема предвид факти, настъпили след предявяване на иск от значение за спорното право в случаи като настоящия, при който е допуснато предварително изпълнение, започнато е изпълнително производство, което е перемирано поради бездействие на кредитора и е образувано повторно такова 10 години след издаване на изпълнителния лист?

6. Допустимо ли е, колко пъти и в какъв срок образуване на изпълнително дело въз основа на един и същи изпълнителен лист след перемиране на едно или две от изпълнителните дела?

7. При положение, че заповедта за незабавно изпълнение дава възможност за предварително изпълнение преди съобщаването на длъжника и влизането в сила, то тече ли погасителна давност за установеното в нея вземане, и може ли длъжникът да се позове на нея в един процес по чл. 439 ГПК независимо кога е влязла в сила заповедта за незабавно изпълнение?

8. Може ли да се приравни на признание на вземането неподаването на възражение срещу издадена заповед за изпълнение?

9. В хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК при продължило 10 години бездействие на кредитора тече ли погасителна давност на вземането?

Твърди се, че въпросите от пети до девети са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради следните съображения:

Първият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, тъй като подобни 3 твърдения за непълнота на доклада по делото, изготвен пред първата инстанция, се въвеждат за пръв път в изложението, поради което липсва произнасяне по тях в обжалваното решение.

По отношение на приложението на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес задължителната практика на ВКС приема, че съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска. При решаването на делото по същество въззивният съд прилага материалния закон, като сам определя правната квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т. н. на страните. Не е налице отклонение от приетото във връзка с втория поставен въпрос, като същият не може да бъде по-подробно разгледан, доколкото правилността на обжалваното решение не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос е относим към дейността на въззивния съд, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според нея съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните доказателства. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса.

Четвъртият въпрос относно твърдяното противоречие с приетото в ТР № 2 от 26.06.2016 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е обуславящ изхода на спора. Според посоченото от касатора ТР погасителната давността и срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, с изтичането на който изпълнителното дело се прекратяване по право, тоест настъпва т. нар. „перемпция“, са различни и текат независимо един от друг, като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК няма отношение към спирането или прекъсването на давността. Според ТР№3/2023 по т.дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС обаче погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

Втората група въпроси, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са неотносими.

Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и 4 обществените условия промени. В конкретния случай липсва каквато и да е аргументация в посочения смисъл, а и обуславящият изхода на спора е въпросът относно моментът, от който се прилага ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.