Решение № 1400 от 07.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1400 гр. Пловдив, 07.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зорница Н. Тухчиева - Вангелова при участието на секретаря Таня Д. Стоилова като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева - Вангелова Административно наказателно дело № 20245330204572 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление № 21-1030-005202/ 03.06.2021 г., издадено от Началник група в ОД на МВР Пловдив, Сектор „Пътна полиция“ Пловдив с което на В. Н. В. на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 50,00 лева за нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и на основание чл. 183, ал. 1, т. 1 пр. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 10,00 лева за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП.

С жалбата и в съдебно заседание се поддържат конкретни аргументи за незаконосъобразност на атакуваното Наказателно постановление и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна ангажира писмено становище по допустимостта и основателността на жалбата. В тази връзка моли въззивната жалба да бъде оставена без разглеждане. По същество моли за потвърждаването на обжалваното Наказателно постановление. Не претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност.

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима.

По отношение на въпроса за допустимостта на жалбата и предвид наведените от въззиваемата страна възражения за спазване реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, съдът държи да отбележи допълнително следното:

1

Съдът намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна наведено още с депозирането на съпроводителното писмо, че жалбата е просрочена и НП е влязло в сила, доколкото било надлежно връчено по реда на чл. 58, ал.2 ЗАНН.

От изричния текст на чл. 58, ал. 2 ЗАНН следва, че за да се счита НП за редовно връчено по този ред е необходимо да са налице две предпоставки в кумулативна даденост: деецът да не е намерен на посочения по преписката адрес и новият му адрес да не е известен.

От систематичното тълкуване на двете изисквания следва, че за да е налице първата предпоставка не е достатъчно лицето инцидентно да не е открито на известния по делото адрес, а да се констатира, че трайно е преустановило връзката си с него. Практиката е установила правилото, че за да се докаже това обстоятелство по несъмнен начин е необходимо връчителят да е посетил адреса, неколкократно, но не по-малко от два пъти и то в различно време. В този изричен смисъл - Определение № 1376 от 21.09.2021 г. по к. ч. адм. н. д. № 2438 / 2021 г. на АС – Пловдив, Определение № 66 от 11.01.2019 г. по к. ч. адм. н. д. № 32 / 2019 г. на АС – Пловдив и др.

По мнение на настоящата съдебна инстанция и предвид събраните по делото писмени доказателства тези условия не са налице. Съображенията в тази насока са следните:

От служебно изисканите доказателства за спазване на процедурата разписана в чл. 58, ал. 2 ЗАНН се установява, че е съставена докладна записка видно от която адреса на жалбоподателя е бил посетен с цел връчване на процесното НП един единствен път – на 15.06.2021 г. , като същият не е бил установен там. Проведен бил разговор със съседката Т.Н., която заявила, че жалбоподателят не живее на адреса, тъй като е продал апартамента.

В докладната липсва отбелязване да е правена справка в АИС за установяване на друг известен адрес на който да се извърши връчването на НП, липсват данни и затова жалбоподателят да е търсен повече от веднъж.

Очевидно е, че от представените доказателства, не се установява да са налице предпоставките на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, поради което изцяло незаконосъобразно се явява вписването, направено в АИС АНД, че НП следва да се счита връчено и то от дата 15.06.2021 г.

Доводът, че на 22.06.2021 г. е извършено онлайн плащане на наложените с наказателното постановление глоби, също не може да доведе до извод в обратна насока. Твърдението на въззиваемата страна в тази връзка не държи сметка за изричния текст на чл. 59, ал. 2 ЗАНН, според който НП подлежат на обжалване в 14 - дневен срок от „връчването“ им, а не от узнаването им.

Посоченото законово разрешение е изцяло логично и разбираемо, доколкото жалбоподателят би могъл успешно да упражни правото си на жалба и защита, само ако разполага с текста на обжалвания санкционен акт, като този ефект е непостижим, ако нарушителят е запознат само с номера на НП и размера на наложената санкция, но не и с неговото съдържание, от което именно би 2 могъл да черпи аргументи за евентуално допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази трайната съдебна практика, според която при преценка за срочност на жалбата:

- в тежест на административно наказващия орган е да установи при условията на пълно и главно доказване редовно връчване на подлежащия на обжалване акт, като от датата на надлежното му получаване, а не „узнаване“ от наказания субект започва да тече срока за упражняване правото на жалба;

- при доказано от въззиваемата страна редовно връчване, в тежест на жалбоподателя е да установи спазване на установения в закона преклузивен срок за обжалване на НП.

В конкретния случай, при липса на представени по преписката доказателства от въззиваемата страна за редовно връчване на НП, срокът за обжалване на същото изобщо не е започнал да тече, респективно жалбата не е просрочена и подлежи на разглеждане по същество.

На следващо място, съгласно изричния текст на чл. 58, ал.2 ЗАНН:

„Когато нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения от него адрес, а новият му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху наказателното постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването“.

Видно е, че по изричната законодателна воля връчването по чл. 58, ал. 2 ЗАНН се счита за осъществено не автоматично от момента, когато са били налице предпоставките за това, а от момента на отбелязване от наказващия орган.

В аспект на горното, при положение, че е смятал, че жалбоподателят е напуснал адреса, наказващият орган при добросъвестно упражняване на предвидените в закона правомощия, е следвало да отбележи, че връчването по чл. 58, ал.2 ЗАНН е осъществено още през същата година. Вместо това той е бездействал цели 3 години и не е извършил отбелязване дори към датата на подаване на въззивната жалба. Такова отбелязване /без да е ясно кога и от кого е направено/ фигурира единствено в представената по делото справка АИС АНД. Ето защо жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество съдът намира същата за основателна.

Съображенията за този извод са следните:

АУАН и НП са издадени за това, че на 07.05.2021 г. в около 18,10 часа в град Пловдив, на бул. „Цар Борис III Обединител“ – до № 89 посока Север жалбоподателят управлявал собствения си лек автомобил Фолксваген Голф с рег. № РВ 5764 НН, като при движение на посоченото МПС не поставил обезопасителен колан с който МПС е оборудвано и не носел контролен талон.

Поведението на жалбоподателя било подведено под нормите на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП.

Настоящият състав намира, че административно наказателната 3 отговорност на жалбоподателя е неправилно ангажирана, доколкото е погасена по давност.

С тълкувателно Постановление № 1/27.02.2015г. на ВКС и ВАС се прие, че е недопустимо административните нарушения да се установяват и санкционират след неопределен период от време, тъй като по този начин би се създала трайна несигурност в правния мир, като освен това извършителите на деяния със значително по-ниска степен на обществена опасност, каквито са административните нарушения, биха били поставени в по-тежко материално правно положение от извършителите на деяния с най-висока степен на обществена опасност, каквито са например престъпленията против личността.

В този смисъл институтите на давността в двете й разновидностипреследвателна погасителна давност, след изтичането на която се погасява възможността на компетентния орган да реализира правомощията си по административно-наказателното правоотношение и изпълнителска давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентния орган да реализира изтърпяването на вече наложената административна санкциянамират приложение и в административно наказателния процес, независимо дали имат изрична уредба в ЗАНН. От принципите, че извършителите на административни нарушения не могат да бъдат поставени в понеблагоприятно положение от извършителите на престъпления и от принципа за субсидиарно приложение на НК за случаите които нямат изрична уредба в административно-наказателния процес (чл. 11 ЗАНН), следва че нормите на давността уредени в НК ще намерят съответно приложение и в административно наказателния процес във всеки един случай, когато в ЗАНН няма изрична уредба.

В цитираното Тълкувателно Постановление № 1/27.02.2015г. на ВКС и ВАС се прие, че пример за такова субсидиарно приложение е института на абсолютната погасителна давност по чл. 81, ал.3 НК, вр. чл.80, ал.1, т.5 НК. С това обаче далеч не се изчерпват случаите, когато разпоредбите на давността уредени в НК следва да намерят субсидиарно приложение.

Трайно установено положение, както в теорията, така и в практиката е ч е преследвателната погасителна давност ограничава във времево отношение възможността на държавата чрез съответния компетентен орган да реализира с влязъл в сила акт наказателната/ административно наказателната отговорност на дадено лице.

Преследвателната давност в общия случай започва от деня, в който е довършено престъплението/ нарушението - чл. 80, ал.3 НК и тече до реализиране на наказателната/ административно наказателната отговорност на дееца с влязъл в сила акт. Преследвателната давност бива два вида: обикновена и абсолютна. Обикновената давност се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност - чл. 81, ал.2 НК.

4

Абсолютната давност изключва наказателното/ административнонаказателното преследване независимо от спирането и прекъсването на обикновената давност - чл. 81, ал.3 НК.

В чл. 34 ЗАНН са изрично регламентирани две действия, които прекъсват обикновената погасителна давност - издаването на АУАН и издаването на НП. Предвидени са и специални давностни срокове за извършване на тези конкретни действия три месечен/ съответно едногодишен за издаване на АУАН и шест месечен за издаване на НП. С издаването на АУАН и НП обаче не се изчерпват необходимите действия на държавата по реализиране на административно наказателната отговорност на дееца- след издаването на НП същото следва да бъде връчено на наказаното лице, като предпоставка за влизането му в сила. Тъй като за това действие в ЗАНН не е предвиден специален давностен срок, то следва субсидиарно да се приложи чл. 80, ал.1, т.5 НК и да се приеме, че за връчване на наказателното постановление тече обикновена давност в размер на 3 години.

В случая не може да намери приложение двугодишния срок по чл. 82 ЗАНН, доколкото приложението му би довело до смешение между двата основни вида давност- преследвателна и изпълнителна. Както бе посочено по - горе преследвателната давност тече от извършване на нарушението до реализиране на отговорността на дееца с влязъл в сила акт. Изпълнителната давност по чл. 82 ЗАНН започва да тече от влизане в сила на съответния акт, с който отговорността на дееца е ангажирана. Тоест, за да е приложим срока по чл. 82 ЗАНН наказателното постановление следва да е влезнало в сила.

Предпоставка за влизане в сила на НП е надлежното му връчване – каквото както вече се констатира не е извършено. Преди връчването и съответно влизане в сила на НП не тече изпълнителната давност по чл. 82 ЗАНН, а общата преследвателна давност по НК. Така изрично Тълкувателно Постановление № 1/27.02.2015г. на ВКС и ВАС