Определение № 1704 от 09.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1704 гр. София, 09.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002103319 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., действащ чрез своя баща и законен представител И. С. Г., подадена чрез адв. Ц. П. от САК, срещу въззивно решение № 10/06.01.2023 г. по в.гр.д. № 639/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 15/21.01.2022 г. по гр.д. № 508/2020 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с което са отхвърлени предявените от касатора против „Юроспийд“ ООД, с. Петърч: иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговия дядо С. Г., настъпила на 13.06.2017 в резултат на трудова злополука от 12.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 05.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 6361,11 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 12.06.2017 г. до 05.08.2020 г.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд, вследствие превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и при липса на всестранна и обективна преценка на същия, неправилно е приел, че е останала недоказана трайната дълбока емоционална връзка между ищеца /понастоящем касатор/ и починалия, както и че е налице съпричиняване от страна на починалия, поради което отговорността на работодателя би следвало да бъде намалена.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице 1 основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви към постановения съдебен акт или може само бланкетно да препрати към тези на СРС?; 4. Материално легитимиран ли е внук да получи обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200, ал. 1 КТ от причинена смърт на негов дядо при трудова злополука?; 5. Правилно ли въззивният съд е приложил правилата за наследяване по Закона за наследството спрямо претенция, която не се основава на наследствени права, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия от трудова злополука?; 6. Правилно ли съдът е приложил принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?; 7. Била ли е налице дълбока емоционална връзка между В. Г. и С. Г.?; 8. Била ли е създадена между дядо и внук трайна и дълбоко емоционална връзка и претърпял ли е ищецът от смъртта на първия продължителни болки и страдания?; 9. Приложимо ли е ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС в иск за присъждане на неимуществени вреди с правно основание чл. 200 КТ?; 10.

Ответникът трябва ли да докаже съпричиняване или ищецът трябва да докаже, че е налице такова?; 11. При какви условия следва да бъде доказано възражението за съпричиняване?; 12. Следва ли възражението за съпричиняване да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване или е достатъчно да бъде проведено насрещно непълно доказване с предположения?; 13. В настоящия случай доказано ли е при условията на пълно и главно доказване възражението за съпричиняване?; 14. Правилно ли съдът е определил процента на съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ?; 15.

Длъжен ли е съдът да уважи възражение за съпричиняване, дори и то да бъде надлежно доказано, с оглед размера на вредите и какво значение имат те за пострадалия или неговите наследници? По отношение на първи, втори и трети въпроси, се поддържа, че са разрешени в противоречие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д.

№ 1060/2014 г. на ВКС, I Г.О., решение № 110/12.04.2010 г. по гр.д. № 4617/2008 г. на ВКС, IV Г.О., решение № 115/30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на ВКС, II Т.О., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I Т.О., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II Т.О., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I Т.О., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II Т.О. По въпросите от четвърти до осми се сочи противоречие с решение № 115/15.11.2018 г. по 2 гр.д. № 4455/2017 г. на ВКС, III Г.О., решение № 499/09.01.2012 г. по гр.д. № 1577/2010 г. на ВКС, IV Г.О. и ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. За четвъртия, деветия и петнадесетия въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на въпросите от десети до четиринадесети се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 63/10.05.2017 г. по гр.д. № 3648/2016 г. на ВКС, III Г.О., решение № 151/12.11.2012 г. по т.д. № 1140/2011 г. на ВКС, II Т.О., решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, I Т.О., ППВС № 17/1963 г. и решение № 252/05.02.2015 г. по т.д. № 3320/2013 г. на ВКС, I Т.О. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Юроспийд“ ООД, с. Петърч е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска, и е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел за установено, че С. И. Г. – дядо на ищеца В. И.

Г., е работил по трудово правоотношение с „Юроспийд“ ООД, с. Петърч, като „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“. Същият е претърпял ПТП на 12.06.2017 г., изпълнявайки трудовите си задължения, в резултат от което починал на 13.06.2017 г. С разпореждане № 5104-2281/02.10.2017 г. на ТП на НОИ – София област процесната злополука е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техен близък е определен с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. С него е приета възможността да се присъжда обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Тоест обезщетение следва да се присъжда само по изключение, когато между починалия и лицето се установи особена близост и привързаност, оправдаващи получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, каквато близост може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци.

От събраните по делото свидетелски показания е установено, че от 3 навършването на една година ищецът В. Г. живеел с прабаба си по майчина линия, която се грижела за него. Към момента на злополуката той бил на осем години, като до тогава имал близки емоционални отношения с дядо си по бащина линия – починалия С. Г.. Детето винаги го чакало с нетърпение и когато дядото се връщал в България след тримесечен курс, вземал В. за няколко дни, като ходели в зоологическа градина, в парка, на цирк и т.н.

Дядото и бабата по бащина линия, а и останалите роднини, поддържали много близък контакт с детето, за да не чувства липсата на нормално семейство, тъй като отраснало без непосредствена родителска грижа. Детето приело с тъга загубата на дядо си, често си спомняло за него и все още много тъгувало.

След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил, че по делото не било доказано между двамата да е съществувала такава трайна и дълбока емоционална връзка, която да надхвърля обичайните отношения между дядо и внук, нито е установено претърпените от загубата на близкия човек морални вреди да са с толкова висок интензитет и продължителност, че да подлежат на обезщетяване съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.

Съдът е приел, че от смъртта на своя дядо ищецът не е изживял други болки и страдания, извън нормално присъщите за тази родствена връзка, които да дадат основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС№ 5/1969 г. - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките роднини на починалия.

Предвид изложеното, съдът е счел, че предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Въпреки това, за пълнота на изложението си, е посочил, че според заключението на приетата по делото съдебна автотехническа експертиза причината за произшествието не е от технически характер и следва да се търси в субективните действия на водача на влекач „ДАФ 460“ С. Г., който в зоната на ПТП не е контролирал непрекъснато управляваното от него пътното превозно средство. Поради това било налице съпричиняване на вредоносния резултат в размер не по-нисък от 50 %.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна 4 нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Поставените от касатора въпроси № 4, 5, 6, 7, 8 и 9 обобщено се свеждат до въпроса дали внукът е материално легитимиран да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от смъртта на неговия дядо, който е от значение за изхода на спора. Съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС такова обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Прието е, че в съответствие с чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС 5/1969 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно и затова е в правомощията на съда въз основа на събраните по делото доказателства да прецени дали са налице. По този начин е постъпил въззивният съд, констатирайки от свидетелските показания, че ищецът живеел със своята прабаба по майчина линия, която полагала грижи за него. Дядото взимал детето за няколко дни след тримесечен курс и помагал с каквото можел.