Решение № 820 от 05.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 820 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Виктория В. Грънчарска Въззивно гражданско дело № 20211100508346 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 02.12.2020 г. на СРС, 170-и с-в по гр. Д. № 33622/19 г. е признато за установено, на основание чл.422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240,ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК , че съществува вземане на „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин-6“, ет. 2 срещу В. Г. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София,ж.к. „******** за сумата от 25 000 лева – представляваща частичен размер от главницата по Договор за потребителски кредит № 800990/25.01.2012 г., сключен между ответника и „УниКредит Кънсюмър файненсинг“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с Приложение 1 към индивидуален договор за цесия от 05.05.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.03.2019 г., до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед на изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.03.2019 г., издадена по ч.гр.д. № 15933 по описа на 2019 г. на СРС, 170-и състав.

Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК за сумата от 650,00 лева.

Въззивната жалба е подадена от В. Г. З.. В нея се излагат твърдения, че решението е неправилно, необосновано и незаконоъобразно. Твърди се, че „Кредит 1

Инкасо Инвестмънт“ ЕАД в първоинстанционното производство не доказва, че претендираната от него сума е реално предоставена на ответника, тъй като договорът за заем бил рееален, а не консесуален и за да породи действие следва да има предаване на вещта. Също, излага, че СРС се е произнесъл по непредяввен иск, тъй като заведената искова молба касае само част от вземането – главницата. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съдебният акт да бъде отменен в цялост.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Кредит Инкасо Инвестмънт“ ЕАД оспорва изцяло като неоснователна въззивната жалба. Излага съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано и следва да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението настоящият въззивен състав намира следното:

Всички направени от ответника възражения, с изключение на това за погасяване на вземанията на ищеца по давност, са въведени за първи път с въззивната жалба и като преклудирани същите не се разглеждат и не се обсъждат от въззивния съд. Ето защо, въззивният съд с настоящото решение, макар и да не е сезиран с конкретни доводи, ще извърши проверка за правилното приложение от първоинстанционния съд на императивните материалноправни норми, а именно тези, уреждащи материята за неравноправния характер на потребителския договор в ЗПК - т. 1 от ТР 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСТГК ВКС и ще обсъди единственото заявено с отговора на исковата молба от ответника възражение за погасяване на процесните вземания по давност.

Процесният договор за заем попада в обхвата на регулацията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 ЗЗП.

Предвид нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК в приложимата към казуса редакция - изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г., договорът за потребителски 2 кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Настоящият съдебен състав намира същите изисквания за спазени.

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 800990/25.01.2012г., погасителен план, Общи условия (ОУ) към същия и др. се установява, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и ответникът В. Г. З. сключили договор за потребителски кредит, по силата на който „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД, като кредитор, поел задължение да предостави на кредитополучателя В. Г. З. заемната сума от 30 000 лева.

Съобразно съдържанието на договора кредитополучателят се задължил да закупи застраховка „66 плюс“ при дължима застрахователна премия от 4 126.80 лева, както и да заплати на кредитора комисионна в размер на 900 лева. От приложения писмен договор за кредит от 25.01.2012г. и погасителен план се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 120 месечни вноски, всяка в размер 575.90 лева. Съгласно чл. 3, ал. 2 ОУ към договора месечните погасителни вноски включват главница по заема заедно с договорна лихва и част от застрахователната премия. Страните уговорили падежи на вноските, начална от 28.02.2012г. до 28.01.2022г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 15.501% и годишен процент на разходите (ГПР) – 17.46%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност, а именно 69 108 лева. Договорът за потребителски кредит е изготвен на разбираем език и съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора е посочен общият размер на кредита от 30 000 лева - предоставена заемна сума. Фигурира още дължима от потребителя застрахователна премия от 4 126.80 лева.

В раздел „Данни за заема – финансова информация“, се предвижда, че сумата 4 126.80 лева е размер на кредита за покупка на застраховка „66+“, която кредиторът плаща директно на застрахователния агент, а потребителят връща същата на кредитора на равен брой вноски, включени в месечните погасителни такива – чл. 3, ал. 2 ОУ.

Отделно, съгласно данните в същия раздел, кредитополучателят заплаща и комисионна, която в случая е 900 лева. Предвидено е, че кредиторът комисионната и застрахователната премия се включват в общия размер на кредита, който става 35 026.80 лева. Посочен е общият размер на плащанията по договора – 69 108 лева.

Договорът не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК изисква договорът да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни 3 обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Горните изисквания са свързани с възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент. В случая лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен неговият размер, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на обстоятелствата по чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, като не важи и изискването за посочване на методиката за определянето му.

Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Въззивният съд обаче намира, че са неясни включените в ГЛП по договора компоненти. Съобразно чл. 3, ал. 2 ОУ месечните погасителни вноски включват главница по заема заедно с лихвата върху нея към момента на предоставяне на кредита както и съответна част от застрахователната премия. В съдържанието на договора и погасителния план обаче не са посочени размерите на застрахователната премия и не е ясно по какъв начин се погасява включената в общата заемна сума комисионна от 900 лева, в коя част на общото задължение са включени тези допълнителни елементи. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс предвижда допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях, за да може да се установи дали правилно е изчислена сумата за ГПР. Предвид целта за защита на потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му националното и европейското право поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (в този смисъл решение от 9 юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura).

Настоящият въззивен съдебен състав счита, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, ал. 1, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, където е посочено, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.

4 тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Установява се от съдържанието на представения по делото договор, че в него е посочен ГПР в размер на 17.46 %, като формално изискването за посочване е изпълнено, но липсва информация относно начина на формирането му.

Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе в решение от 20.09.2018 г. по дело С448/17, че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В случая договорът изобщо не съдържа математическа формула.

При отговора на четвърти въпрос в Решение на СЕС по дело С-377/2014г., в т.

91 се приема, че член 3, буква „л“ и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. За отговора на въпроса СЕС съобразява следното:

След като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква „з“ от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по кредита за потребителя (т. 85 от Решение на СЕС по дело С-377/2014г.). Поради това СЕС приема, че в общия размер на кредита се включват само реално предоставени на разположение на потребителя суми, но не и такива които не са му били изплатени от кредитора, а последният ги е ползвал (удържал/приспаднал) за плащане на разходи свързани с кредита. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита (т. 87).