Решение № 4464 от 09.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4464 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20221100512061 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата Б. А. С., чрез пълномощника адв. С. Ц., срещу решение №20225606/27.12.2021г., постановено по гр.д.

№24600/2019г. по описа на СРС, 127 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Т. И. П. иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено спрямо ответника, че ищцата е собственик и за осъждане на ответника да предаде владението върху недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в с. Негован, представляващ земеделска земя с площ от 590 кв.м., като е осъдена ищцата да заплати на ответника разноски по делото.

С въззивната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че констатациите на първоинстанционния съд относно заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи са неправилни, вътрешно противоречиви и не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

Първоинстанционният съд не обсъдил и изследвал предпоставките за издаване 1 на решенията на ПК-Нови Искър, техният предмет, действителност и стабилност. Съдът възприел за валидна реституцията на база на решение №23/27.10.2004г. без да обсъди направените от ищцата възражения срещу него. Не било доказано, че всяко следващо решение на ПК е издадено на база постъпили възражения срещу влезлия в сила план за земеразделяне, респ. на база направена преработка на плана за земеразделяне. Поддържат се доводи, че в случая за един и същ отчужден от едно и също лице имот са възстановени два абсолютно различни, самостоятелни и намиращи се на различни места един от друг имоти и то с квадратура, надвишаваща заявената. Поддържат се доводи за нищожност на постановените решения на ПК поради липса на основание, липса на спазена законова процедура, липса на законен състав, постановил решенията. Неправилно първоинстанционният съд приел, че процесният имот е представлявал земеделска земя преди образуването на ТКЗС в с. Негован и е била собственост на дядото на ответника П.Т..

Необоснован бил и изводът на първоинстанционният съд за приложение на разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. Липсвал постановен редовен и действителен административен акт – решение на ПК по отношение на процесния имот, поради което за същия не следвало да важи ограничението, предвидено в чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ, и следвало да бъде разгледан целият заявен от ищцата период на придобивната давност, а именно от 1989г.

Първоинстанционният съд не изследвал в дълбочина всички депозирани свидетелски показания и не вникнал в тяхната логика и последователност. От свидетелските показания се установило, че ищцата владяла процесния имот, като отглеждала животни в него, участвала в изграждането на част от постройките, изкопаването на сонда. Показанията на свидетелите на ищцата били взаимно свързани и кореспондирали с останалия събран по делото доказателствен материал. Установено било, че ищцата е владяла имота в период повече от 20 години, като използвала постройките в имота, отглеждала животни и извършвала подобрения в него. Неправилно първоинстанционният съд се позовал на съдебно решение, постановено в друг процес между други страни. Не било отчетено, че производството се е развило между различни страни, както и, че имотът, в който същите твърдели, че живеят, е съседен на процесния. Неправилно съдът кредитирал показанията на свидетелите на ответника, които противоречали на останалите събрани по делото доказателства. Ответникът не доказал да е установил владение върху 2 процесния имот през 2005г. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Подаден е писмен отговор от насрещната страна Т. И. П., чрез пълномощника адв. Д. А., с който се заявява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че събраните по делото доказателства са правилно обсъдени от първоинстанционния съд. Поддържа, че решението на ПК за възстановяване на процесните имоти е влязло в сила и е породило правно действие.

Установено било, че процесният имот е земеделска земя, която преди образуването на ТКЗС е била собственост на праводателя на ответника П.Т., като този имот му бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ. Правилен бил изводът на първоинстанционния съд, че е приложима в случая разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. От събраните по делото доказателства не се установявало осъществено непрекъснато владение в период от 10г. след 2004г. От събраните по делото доказателства се установявало, че в имота са живели освен ищцата, също така нейната майка и вторият баща, както и нейните двама братя. От свидетелските показания не се установявало да е осъществявано лично от Б.

А. владение върху имота с намерение да свои същия. Не било установено в имота да са отглеждани животни от ищцата, да са използвани постройки за отглеждане на животни и да са извършвани подобрения. Поддържа се, че присъствието на ищцата при въвода във владение на имота е инцидентно и същата представлявала трето лице, намиращо се в имота. Ищцата не упражнявала фактическа власт върху имота. Ответникът установил, че е владял процесния имот от 2005г., когато получил владението от дядо си.

Подадена е и частна жалба от ответника Т. И. П., чрез пълномощника адв. Д. А., срещу решение №20051297/02.08.2022г., постановено по гр.д.

№49759/2017г. по описа на СРС, 127 състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решение 20225606/27.12.2021г. в частта за разноските. Поддържа, че с оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Представен бил договор за правна защита и съдействие, в който било посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой. Ищецът направил искане за намаляване на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение на основание чл.78, ал.5 от ГПК, което следвало да бъде зачетено като признание 3 за заплащането му. Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение било направено своевременно в последното заседание по делото. Отказът за присъждане на адвокатско възнаграждение бил в противоречие с принципа за равнопоставеност на страните в процеса, както и водело до неравнопоставеност между назначен от съда служебен защитник и упълномощен от страната. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и в полза на ответника да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.108 от ЗС.

За успешното провеждане на предявения осъдителен иск ищцата следва да докаже при условията на пълно и главно доказване твърденията си, че е титуляр на правото на собственост по отношение на спорния недвижим имот на твърдяното придобивно основание, както и, че имотът се държи от ответника. Доколкото в случая се твърди оригинерно придобивно основание – давностно владение, фактът на упражняваната фактическа власт от ищцата за посочения в исковата молба период следва да бъде установен по несъмнен и категоричен начин.

4

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя.

Във връзка с поддържаните в жалбата доводи относно постановените решения на ОСЗГ – Нови Искър следва да се отбележи, че в производството по предявен иск за собственост ищецът не може да оспорва легитимацията на ответника, на когото е издадено решение от Общинската служба по земеделие, ако не заявява права върху имота към момента на обобществяването.

Съответно според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 9/2012 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 г., ОСГК, страната, срещу която се противопоставят права, основани на земеделска реституция, може да се брани с възражения за материална законосъобразност на решението на Общинска служба по земеделие, от което черпи права насрещната страна, но само във връзка със своите противопоставими права, възникнали в периода след обобществяването на имота, и съобразно това не може да възразява, че лицето на което е възстановена собствеността, респективно неговия наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуването на ТКЗС. В разглеждания случай ищцата не е заявила свои права върху процесния имот към минал момент, т. е. между страните не се развива спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, нито има права, възникнали след това, които да препятстват настъпването на реституционния ефект.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време – 10 години при обикновено владение – чл. 79, ал. 1 ЗС и 5 години при добросъвестно владение – чл. 79, ал. 2, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

Съгласно чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ – в сила от 21.11.1997 г., изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази 5 разпоредба в сила – т. е. от 21.11.1997 г., поради което ищцата не може да се позове на изтекла погасителна давност преди тази дата. Ищцата би могла да противопостави твърдените си права на владелец едва след като е приключило реституционното производство по ЗСПЗЗ – в случая с решение на ОСЗГ – Нови Искър от 27.10.2004г., което има конститутивно действие и с него се възстановява правото на собственост на праводателя на ответника, като от този момент същият може да защитава възстановената собственост чрез собственически искове, в съответствие с принципа, че срещу този, който не може да води иск, давност не тече /в този смисъл Решение № 205 от 16.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 219/2011 г., I г. о., ГК и Решение № 61 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 562/2011 г., II г. о., ГК/.

Поради това евентуално осъществявана фактическа власт от ищцата върху имота в периода от 1989г. до влизане в сила на решението на ОСЗГ – Нови Искър от 27.10.2004г. няма правна стойност.

Владението по чл.68 от ЗС се характеризира с два основни признака – упражняване на фактическа власт /обективен/ и намерение за своене /субективен/. Другите признаци на владението, които не са посочени в чл. 68 ЗС, но са логическо следствие от посочените два признака, се извеждат чрез историческо тълкуване на института и уредбата по отменения ЗИСС, който в чл. 302 определя за законно владение това, което е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Тези допълнителни признаци се съобразяват в съдебната практика при преценката за квалифициране на фактическата власт върху един имот като владение и наличието на предпоставките за придобиване на чужд имот на основание придобивна давност /посочените признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване/ – в този смисъл Решение № 23 от 20.05.2016 г. на ВКС по гр. дело № 5162/2015 г., ІІ г. о., ГК.

Разпечатката съдържа 36 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1d8f53ae-c742-49bb-abb8-690880cc5420