Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 257 от 06.10.2022, Окръжен съд - Сливен

Съд
Окръжен съд - Сливен
Дело
Въззивно гражданско дело 354/2022
Вид
Решение № 257
Подписан
06.10.2022
В сила
06.10.2022
Състав
Мария Янева Блецова Калцова, Стефка Тодорова Михайлова Маринова, Симеон Илиянов Светославов

Цитирани разпоредби

  • чл.146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.260 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.261 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.45 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.53 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.57 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.108 · Закон за собствеността
  • чл.31, ал.2 · Закон за собствеността

РЕШЕНИЕ

№ 257 гр. С., 06.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20222200500354 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №222/01.04.2022г. по гр.д.

№4399/2021г. на С. районен съд, с което на основание чл.45 и чл.53 от ЗЗД са осъдени В. М. А. и Х. И. С. да заплатят солидарно на К. А. С. сума в размер на 2046,85лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в половината от стойността /съобразно наследствения дял на ищцата/ на отнети от ответниците в периода есента на 2018г. – есента на 2020г. наследствени движими вещи, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.09.2021г. до окончателното плащане, като иска над уважения до пълния претендиран размер от 2500лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С Решението са присъдени по съразмерност разноски на страните.

Против решението е подадена въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство В. М. А. и Х. И. С. чрез адв. М. Р., с която се обжалва първоинстанционното решение в неговата осъдителна за въззивниците част.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – К. А. С., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство К. А. С. чрез адв. С. Г. – Т. от АК - Б., 1 с която се обжалва първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на насрещната въззивната жалба от другата страна.

Във въззивната си жалба, В. А. и Х. С. чрез пълномощника си адв. М. Р. посочват, че първоинстанционното решение е недопустимо, евентуално неправилно и незаконосъобразно. По отношение на недопустимостта посочват, че тъй като предмета на делото е обусловен от съсобствени вещи, то в производството следвало да се конституират всички съсобственици, които имали качеството необходими другари. В случая исковата претенция не била насочена към един от съсобствениците – сънаследници - Нейка М. А., която не участвала в производството. Не било ясно кое обстоятелство обуславяло солидарността на двамата ответници, тъй като вторият от тях не бил собственик на вещите. Исковата молба била нередовна, тъй като в описаните в нея вещи, за които се твърдяло, че са липсващи, не била включена бройката на вещите, находящи се в наследствения имот. На следващо място счита, че искът бил заведен некоректно, тъй като не била налице хипотезата на деликт и съдът дал неправилна правна квалификация. С оглед различното отношение на двамата ответника спрямо вещите – единият съсобственик, другият – не, счита, че спрямо първата ответница не е налице деликтна отговорност, тъй като се твърди, че е взела вещите за себе си, а не че ги е унищожила, изгорила, увредила и т.н. Евентуално В. А. можела да носи отговорност по чл.31, ал.2 от ЗС. Развиват съображения в тази насока и считат, че исковото производство следвало да се инициира по иск по чл.31, ал.2 от ЗС и съдът е следвало да определи такава правна квалификация. По отношение на ответника Х. С., въззивниците посочват, че той като несъсобственик не може да отговаря по иск по чл.31, ал.2 от ЗС. От друга страна спрямо него липсвала влязла в сила присъда за кражба или обсебване, която да е задължителна за гражданския съд и същият да отговаря по чл.45 от ЗЗД. Искът спрямо него следвало да бъде по чл.108 от ЗС или по чл.55 и чл.57 от ЗЗД. Въззивниците считат, че неправилната правна квалификация довела да неправилно приложение на материалния закон. По отношение на вещите, посочват, че не се установили индивидуално определени вещи по количество, качество, възраст, материал, изработка стойност, съобразно овехтяването. Посочват, че изготвената по делото експертиза не установила индивидуалните белези на всяка вещ.

При определяне на стойността не съобразила овехтяването, не бил използван метода на сравнителен подход. По делото не се установило качеството антикварна вещ, за да се оценят като такива вещите. В тази част експертизата не следвало да се кредитира.

Развиват подробни съображения в тази насока. Посочват, че от свидетелските показания не могат да се индивидуализират вещите, нито да се определи точният им брой. Не се установило и изнасянето от наследствения имот на индивидуално определени вещи именно от ответниците. Това и да било така, искът следвало за бъде различен от предявения. С оглед изложеното, въззивниците молят съда да обезсили 2 първоинстанционното решение, като постановено по недопустим иск, евентуално да го отмени в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и да реши спора по същество. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С отговора на въззивна жалба, насрещната по нея страна - К. А. С., чрез пълномощника чрез адв. С. Г. – Т. от АК - Б., оспорва същата като неоснователна.

Посочва, че с оглед въведените в исковата молба твърдения и направените искания, правилно районният съд е квалифицирал иска като такъв по чл.45 от ЗЗД. Предмета на делото се определял от ищеца и съдът бил длъжен да постанови решение по него.

Съдът в случая е дал отговор на отправеното до него искане за защита на спорно материално право. Посочената от ответниците квалификация по чл.31, ал.2 от ЗС не намирало опора във фактическите твърдения, нито в отправеното до съда искане.

Прави анализ на събраните по делото гласни доказателства и счита, че при съвкупният им анализ се установявал фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. Установило е, че ответниците изнесли от имота описаните движими вещи. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните с нея части. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С насрещната въззивна жалба, подадена от К. А. С. чрез пълномощника чрез адв. С. Г. – Т. от АК - Б. , се обжалва посоченото първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част над уважения до пълния претендиран размер. С. счита, че в тази му част решението на районния съд е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Посочва, че не претендира вещи и тяхната равностойност, а търси обезвреда за вреди, вследствие от липсата на наследствени вещи, като посочените от нея стойности касаят обстоятелствената част на иска и имат отношение към основателността на претенцията и доказването й по размер. Дори и да липсвало уточнение на стойностите, съдът е следвало да зачете събраните доказателства при оценка на вредата. Неправилно съдът е приел стойността на кошерите, тъй като тя се установила от показанията на свид. С. посочил, че 25 кошера били продадени за 3000лв. Съдът не зачел пазарните стойности на липсващите вещи, определени от вещото лице в размер на 5574,89лв., които надхвърлят търсената сума за обезвреда за ½ ид.ч. Размерът на паричното обезщетение не бил основан на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното, въззивницата С. моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от нея част и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковата й претенция. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски в пълен размер.

По направеното с въззивната жалба доказателствено искане, съдът се е произнесъл с определението си по чл.267 от ГПК, като е оставил същото без уважение 3 като неоснователно.

В с.з., въззивниците В. М. А. и Х. И. С., редовно призовани, не се явяват и не се представляват. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният им представител по пълномощие адв.М. Р., която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Намира насрещната въззивна жалба за неоснователна и моли за оставянето й без уважение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на насрещната страна.

В с.з., въззивницата К. А. С., редовно призована, не се явява. Представлява се от пълномощник – адв. С. Г. – Т. от АК - Б. , която поддържа подадената насрещна въззивна жалба, оспорва въззивната жалба на насрещната страна и поддържа изложените в отговора на същата съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба и насрещната въззивна жалба за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването /изцяло, с оглед предмета на въззивната и насрещната въззивна жалби/ – и допустимо.

Изложените във въззивната жалба възражения недопустимост на предявения иск и на постановеното първоинстанционно решение са неоснователни.

Съдът намира за неоснователни, изложените във въззивната жалба, подадена от В. М. А. и Х. И. С., съображения за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение, поради неучастие в производството на всички съсобственици на процесните вещи, които имали качеството необходими другари.

Следва да се посочи, че в случая е налице искова претенция за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени солидарно от ответниците, в резултат на непозволено увреждане. Правната квалификация се дава от съда, но на база заявените от ищеца в исковата молба фактически твърдения, изложените обстоятелства и направеното искане. Съдът не е сезиран с иск относно ликвидиране на съсобствеността спрямо процесните вещи – иск за делба. Единствено в делбеното производство следва да участват всички съсобственици на делбените вещи, тъй като в противен случай делбата би била нищожна. В случая, при така изложените обстоятелства и направено искане, правилно районният съд е дал правна квалификация по чл.45 от ЗЗД, вр. с чл.53 от ЗЗД. Това производство няма предмет съсобствеността, респ. ликвидирането й спрямо процесните вещи и съсобствениците не са задължителни 4 необходими другари. Неучастието на един от съсобствениците в това производство с предмет деликт не прави съдебния акт недопустим.

По отношение на правната квалификация, както бе посочено, същата се дава от съда, разглеждащ спора, въз основа на изложените в исковата молба фактически и правни твърдения и отправените до съда искания и в случая дадената от районния съд квалификация е правилна. От изложените в исковата молба фактически твърдения и отправеното искане не може да се изведе квалификация по посочените във въззивната жалба разпоредби – чл.31, ал.2 от ЗС, чл. 108 от ЗС, чл.55 от ЗЗД. Съдът не намира абсолютно никакви основания за даване на някоя от сочените във въззивната жалба квалификации, различни от дадената от първоинстанционния съд.

Първоинстанционният съд с определението си по чл.146 от ГПК правилно е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 45 от ЗЗД.

По отношение на възражението на въззивниците Атанасова и С., че не било ясно кое обстоятелство обуславяло солидарността им като ответници, тъй като вторият от тях не бил собственик на вещите, следва да се посочи, че съдът намира същото за неоснователно. Солидарността на ответниците не произтича от собствеността на вещите. Същата произтича от закона – чл.53 от ЗЗД /ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно/, при твърдението на ищцата, че увреждането, описано в исковата молба, за което се претендира обезвреда, е причинено от двамата ответника. В случая се твърдят вреди, причинени от действията на двамата ответника.

Това обуславя правно квалификация по чл.45, вр. с чл.53 от ЗЗД.