Решение № 878 от 07.08.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 878 гр. Варна, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20253100500817 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 103083/18.12.2024 г. от „КОМЕКС МК“ ЕООД, ЕИК 203472983, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, кв. „Галата“, ул. „И. Владиков“ № 3, чрез адв. К. Т., срещу Решение № 4124/18.11.2024 г., постановено по гр. д. № 15120/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, с което въззивникът е осъден да заплати на „ЕКАТЕРИНА И СИНОВЕ“ ЕООД, ЕИК 201733908, следните суми: 11200.00 лева, представляваща сбора на месечните наемни вноски по договор за наем от 12.10.2022 г., както следва: за м. 08.2023 г. в размер на 4600.00 лева и за м.

09.2023 г. в размер на 6600.00 лева, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковете – 22.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумите; сумата от 350.00 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимите месечни наемни вноски по договор за наем от 12.10.2022 г., както следва: сумата 174.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължима месечна наемна вноска в размер на 4600.00 лева за периода от датата на забавата 10.08.2023 г. до датата на предявяване на иска - 21.11.2023 г. и сумата 176.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължима месечна наемна вноска в размер на 6 600.00 лева за периода от датата на забавата 10.09.2023 г. до датата на предявяване на иска - 22.11.2023 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на иска - 22.11.2023 г. до окончателното им изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата от 1

3572.91 лева, представляваща дължими съгласно т. 6.1 от Договор за наем на недвижим имот от 12.10.2022 г. разходи за такса битови отпадъци за периода, в който наемодателят е ползвал имота, а именно - м. октомври 2022 г. - м. септември 2023 г., които разходи са заплатени от ищеца на 29.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска -22.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Във въззивната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение. Въззивникът аргументира позицията си с твърдения за извършено между страните извънсъдебно устно прихващане, което обстоятелство счита, че се потвърждава от показанията на св. Р. Т.. Сочи, че волеизявлението за прихващане е отправено през м. август, като противопоставяне на същото било изразено от другата страна едва три месеца по-късно. Оспорва основателността на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По отношение на присъдените суми, представляващи начислени ТБО, като твърди, че същите не биха могли да бъдат определени по размер към датата на постановяване на оспореното решение, поради което оспорва основателността на претенциите. Отправено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх. № 18498/27.02.2025 г., в който се излагат съображения за неоснователност на жалбата и правилност на оспореното решение. По отношение на твърдението на въззивника за наличието на извършено извънсъдебно прихващане на насрещни суми, е посочено, че същото следва да се установи единствено с писмени доказателства. Счита, че от събраните по делото гласни доказателства не се установява с кое насрещно задължение се прихващат суми. Посочва клаузата на чл. 5, ал. 4 от договора за наем, с която обосновава становище, че депозитът в размер на 11000.00 лева не подлежи на връщане, поради което и не може да се извърши прихващане с него. Счита последващото съдебно предявяване на вземанията от страна на въззивника за индикация за липса на извършено прихващане. Оспорват се всички наведени с въззивната жалба твърдения. Поддържа се позиция за правилност на оспореното решение, като се отправя искане за неговото потвърждаване.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание страните поддържат въззивната жалба и отговора.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи 2 до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Съставът на въззивния съд намира, че предявените искове и наведените в производството възражения, както и установената по делото фактическа обстановка съобразно събраните доказателства, са правилно възприети и отразени в първоинстанционното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.

Съгласно чл. 228 ЗЗД, с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена. По силата на чл. 232, ал.2 ЗЗД, наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта.

Не се спори по твърденията на ищеца в първоинстанционното производство, които се установяват и от събраните доказателства, че страните са били обвързани от валиден срочен договор за наем на описания в исковата молба недвижим имот от 12.10.2022г.; че договорената наемна цена е твърдяната от ищеца в първоинстанционното производство; че при сключване на договора е заплатен депозит от 11 000 лв. от наемателя; че наетият имот е ползван от наемателя до началото на м. октомври 2023г.; че договорът за наем между страните е прекратен.

Съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания, спорни във въззивното производство са въпросите извършено ли е устно извънсъдебно прихващане между страните на задължения за заплащане на наемна цена и връщане на даден по договора депозит, както и доказана ли е по делото дължимостта от наемателя на претендираната от наемодателя такса битови отпадъци.

Във въззивното производство е приета като писмено доказателство искова молба, предявена от наемателя срещу наемодателя за възстановяване на заплатения по договора за наем депозит от 11 000 лв., ведно с обезщетение за забава. Воденето на това исково производство също не е спорно между страните. Т.е., наемателят е заявил разглеждането на спора за връщане на депозита в отделно съдебно производство и съобразно съдържанието на представената искова молба и диспозитивното начало в процеса, в настоящото производство следва да бъде разгледано само възражението за твърдяно извършено извънсъдебно прихващане.

По така очертания предмет на спора, въззивният съдебен състав намира следното:

В първото по делото съдебно заседание пред първата инстанция процесуалният представител на ответника е конкретизирал искането си за събиране на гласни доказателства, като е посочил, че със свидетелски 3 показания ще установява твърдяното извънсъдебно устно споразумение за прихващане. С молба, депозирана в същото съдебно заседание и съобразно изявлението на процесуалния представител в самото съдебно заседание, ищецът се е противопоставил на събирането на гласни доказателства за този факт, позовавайки се на чл. 164, ал.1, т.4 ГПК.

При така изложеното, настоящият съдебен състав съобразява, че между страните е сключен писмен договор за наем, както и че прихващането е способ за погасяване на насрещни задължения. Съгласно чл. 164, ал.1, т. 4 и чл. 164, ал.2 ГПК, доказването с гласни доказателства на погасяването на установени с писмен акт парични задължения е допустимо само при изрично съгласие и на двете страни в процеса. Последното липсва като предпоставка, поради което събраните гласни доказателства не биха могли да бъдат ценени за установяване на твърдяния факт на извършено устно прихващане, дори и да имаха такова съдържание.

Обстоятелството, че страните са търговци не изключва приложението на цитираните процесуални правни норми и горните изводи, доколкото правилата на чл. 290-301 ТЗ касаят изначалното сключване на търговска сделка.

Писмени доказателства за извършено извънсъдебно прихващане не са представени.

Поради това, настоящият съдебен състав достига до извод, че ответникът не е провел успешно, пълно и главно доказване на наведеното в отговора на исковата молба възражение за извършено извънсъдебно устно прихващане. Респективно, претендираните наеми, които не са спорни по размер, са дължими от ответника, ведно с присъдените с първоинстанционното решение лихви за забава.

По отношение на сумата за такса битови отпадъци: същата е дължима от наемателя по силата на чл. 232, ал.2 ЗЗД и чл.6.1 от сключения писмен договор за наем между страните, чието съдържание не е оспорено.

Въззивникът не твърди и не представя доказателства да я е заплатил за периода, за който е безспорно, че е ползвал имота. Същевременно, ищецът е представил и е прието като писмено доказателство платежно нареждане за заплащане от негова страна на сумата от 3 572.91 лв. към Община Варна за такса битови отпадъци за 2023г. Поради това, тази сума се явява дължима от ответника към ищеца, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане.

Налага се извод за неоснователност на наведените оплаквания във въззивната жалба. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По разноските в процеса:

С оглед изхода на спора във въззивната инстанция, отправеното своевременно искане, представените доказателства и на осн. чл.78, ал.3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сторените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 1 800 лв.

Водим от горното, съдебният състав

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4124/18.11.2024 г., постановено по гр. д.

№ 15120/2023 г. по описа на Районен съд – Варна.

ОСЪЖДА „КОМЕКС МК“ ЕООД, ЕИК 203472983, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, кв. „Галата“, ул. „И. Владиков“ № 3, да заплати на „ЕКАТЕРИНА И СИНОВЕ“ ЕООД, ЕИК 201733908, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, р-н „Приморски“, с.о. „Ален мак“ № 513, ул. „Янко Славчев“ №47, сумата от 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/, представляваща сторени във въззивната инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5