Решение № 6565 от 29.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6565 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20241100508217 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 6674 от 12.04.2024 г. по гр.д. № 4630/2024 г. по описа на СРС, 40 с-в е признато за установено по предявения от Е. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр.

София, ж. к. ****, срещу „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, сграда ****, иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1938,74лв., представляваща главница по договор за кредит, свързан с издаване на кредитна карта от 28.09.2009г., сключен с „Т.Ф.С.“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с договор за цесия.

С постановеното решение е осъден, на основание чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, сграда ****, да заплати на Е. Г. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, сумата от 1000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, притеснение и стрес в резултат от периодични обаждания от служители на ответника и отправяни заплахи и предупреждения, че вземанията по кредита трябва да бъдат изплатени, в периода от 14.10.2022г. до 25.01.2024г., ведно със законната лихва от 25.01.2024г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 117,55лв. - разноски по делото, като е отхвърлен иска по чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД за разликата над уважения размер от 1000.00 лв. до пълния предявен от 1250.00 лв.

1

Решението, в частта на уважаване на иска по чл.49 ЗЗД, е обжалвано от ответника „ЕОС М.“ ЕООД с изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост.

Поддържа, че в производството не е доказано неправомерно поведение на ответника, във връзка с което да са били причинени на ищца описаните морални вреди. Поведението на ответника във връзка с прехвърленото му с договор за цесия парично вземане е правомерно – извършени са били обаждания в рамките на работното време от 08.00 ч. до 17.00 ч. в работни дни и са били изпращани съобщения до длъжника – ищец с оглед получаване на доброволно плащане. След получаване на изричното изявление на длъжника, че няма воля да заплати погасен по давност паричен дълг не е отнета възможността и правото на кредитора да търси изпълнение по доброволен път, чрез отправяне на покани до длъжника /отправени по посочения начин и ред/, които не включват заплаха и принуда и не съставляват поведение в отклонение от предвиденото в правна норма, съответно в противовес с правилата за морал и етика. Като не е съобразил установените по делото факти, съдът е постановил неправилно решение.

Според ответника, неправилно съда при постановяване на своето решение е основал напълно своите фактически констатации и правни изводи на показанията на свидетеля Ивайло В., който съжителства с ищцата на семейни начала и е заинтересован от изхода на спора с оглед указанията на чл.172 ГПК. Доколкото за установяване на поведението на ответника-кредитор и за понесените от ищцата неимуществени вреди по делото са ангажирани само неговите показания, жалбоподателят счита че по делото са останали неизяснени твърдяните факти досежно активното неправомерно поведение на ответника и досежно степента и интензитета на понесените от ищцата неимуществени вреди.

Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението в посочената обжалвана част и отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в цялост.

В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Е. Г. М., в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Претендира разноски.

Срещу постановеното от съда по реда на чл.248 ГПК определение № 22053/29.05.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение на постановеното решение в частта на разноските е подадена в срок частна жалба с искане да бъде отменено като неправилно. Заявени са оплаквания, че постановеното от съда определение е неправилно и е отправено искане за отмяна и уважаване на искането за разноски в пълнота.

2

В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ищеца, в която е изразено становище за нейната неоснователност.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът намира следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в производството са доказани наличието на претърпени неимуществени вреди от страна на ищцата, както и причинно-следствена връзка между поведението на служители на ответника, счетено от съда за неправомерно, и претърпените неимуществени вреди.

Поради това съдът е уважил в една част претенцията на ищцата по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата, сумата 1000.00 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, от причинено безпокойство и стрес от телефонни позвънявания с искане от ищцата да заплати свои погасени по давност парични задължения по договор за кредит, вземанията по който са били цедирани на ответника, с които позвънявания са били отправяни предупреждения, че при неплащане ще бъдат предприети принудителни мерки – ще бъде запорирано нейно имущество.

Решението е неправилно в посочената обжалвана част.

Производството е образувано по предявени от Е. Г. М. срещу „ЕОС М.“ ЕООД искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.49 ЗЗД за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата от 1938,74лв., както и за осъждане на ответника да й заплати сумата от 1250лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от описаните действия – съставляващи неправомерно поведение в периода 13.10.2022г.-25.01.2024г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

В подадената искова молба ищецът излага твърдения, че на 28.09.2009 г.

3 сключил с „Т.Ф.С.“ ЕАД договор за кредит с издаване на кредитна карта за срок от 12 месеца. След изтичане срока на договора и погасяване вземането по давност, дружеството прехвърлило вземанията на ответника с договор за цесия от 21.11.2016г.

По изложени твърдения, при направена справка ищецът установил, че ответникът претендира от него сумата от 4700.00 лв., определена към 31.03.2022г., от които 1938,74лв. главница. С молба от 13.10.2022г. ищецът оспорил задълженията, като направил и изрично възражение за изтекла погасителна давност. В отговор, с писмо от 24.10.2022г. ответникът признал, че задълженията са погасени по давност, но продължавал да претендира сумите извънсъдебно, чрез телефонни позвънявания.

Поддържа, че поискал премахване на данните от ЦКР на БНБ, но ответникът отказал да го стори. Според ищеца, ежемесечно, през последните близо две години му се обаждали между 10-то и 15-то число на месеца служители на ответника, като при част от разговорите същите го заплашвали, че имуществото му ще бъде запорирано, че ще бъде извършен опис и др. под. Това пораждало притеснение у ищеца, че срещу него може да бъде образувано изпълнително дело. Посочва, че постоянните обаждания с отправяни заплахи и предупреждения създавали стрес и безпокойство у ищеца.

Създавало се у него чувство за несигурност и се налагало през няколко месеца да търси съдействие от адвокат. Изтъква, че през последните близо две години живее в постоянен стрес, който се засилва между 10-то и 15-то число на месеца, когато очаква обаждане от служител на ответника с настояване да плаща. Счита, че спрямо него се упражнява системен тормоз, чрез тези чести и настоятелни обаждания, което води до влошаване на емоционалното му състояние.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения отрицателен установителен иск като недопустим, поради липса на правен интерес. Поддържа, че дружеството не разполага с изпълнителен титул, не е инициирало съдебно събиране на вземането си и не е оспорил направеното възражение за изтекла погасителна давност. При условията на евентуалност заявява, че ако се приеме, че искът е допустим, прави признание на същия, като счита, че не е дал повод за завеждането му и не следва да отговаря за разноските. По отношение на втория иск твърди, че исковата молба е нередовна, а евентуално, че искът е неоснователен, доколкото не са налице елементите на непозволеното увреждане.

С постановеното от първата инстанция решение е уважен предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК установителен иск, като решението, като необжалвано е влязло в законна сила.

Предмет на оспорване пред въззивната инстанция е постановеното решение от първата инстанция в частта на уважаване на осъдителната претенция по чл.49 ЗЗД вр.

45 ЗЗД.

Съдът намира, че доколкото ищецът е твърдял увреждащи действия на 4 служители на ответника, правилно и съобразно материалния закон съдът е квалифицирал иска за ангажиране на отговорността му по чл. 49 ЗЗД, вр. 45 ЗЗД - за обезщетяване на вреди, в случаите на възлагане на работа на друго лице. Тази отговорност се носи от проявилото действие или бездействие лице, в резултат на което е настъпила вредата или от възложителя на работата. В този смисъл е задължителната съдебна практика, обективирана в т. 10 от ППВС № 7/1959 г., т. 2 от ППВС № 17/1963 г., т. 3 от ППВС 4/1975 г. (В посочения смисъл решение № 94 от 21.07.2011 г. п о гр. д.

№ 537/2010 г., Г. К., ІV Г. О. н а ВКС, решение № 100 от 16.02.2010 г. по гр. д. № 696/2009 г., Г. К ., ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав).

Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато при или по повод изпълнението й са причинени вреди. Става въпрос за гаранционно - обезпечителна отговорност за вреди, която е обективна. Според чл. 49 от ЗЗД, работодателят или възложителят на някаква работа, отговаря за вредите, причинени от работника или служителя или от лицето, на което е възложена работата, при или по повод изпълнение на тази работа и тогава, когато не е установено кой конкретно от работниците или служителите е причинил вредите. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД възниква за лицето, когато вредите са причинени виновно от лице, на което е възложена работата, както чрез изпълнение на действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Що се отнася до вината, по смисъла на чл. 45 ЗЗД, тя се предполага до доказване на противното. По общите правила на доказването при деликтите, в тежест на ответника е да обори презумцията за виновно причиняване на вредите.