Решение № 426 от 05.12.2023, Окръжен съд - Пазарджик
- Съд
- Окръжен съд - Пазарджик
- Дело
- Въззивно гражданско дело 629/2023
- Вид
- Решение № 426
- Подписан
- 05.12.2023
- В сила
- 11.11.2024
- Състав
- Минка Петкова Трънджиева, Венцислав Стоянов Маратилов, Димитър Пандалиев Бозаджиев
Други актове по делото
- Разпореждане № 956 от 01.11.2023 · Минка Петкова Трънджиева
- Протокол № 566 от 30.11.2023 · Минка Петкова Трънджиева, Венцислав Стоянов Маратилов, Димитър Пандалиев Бозаджиев
- Разпореждане № 71 от 19.01.2024 · Минка Петкова Трънджиева
- Разпореждане № 144 от 07.02.2024 · Димитър Пандалиев Бозаджиев
- Разпореждане № 301 от 19.03.2024 · Минка Петкова Трънджиева
Цитирани разпоредби
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.138, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.147 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 147, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.11 т.11 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл.33 ал.2 · Закон за потребителския кредит
- чл.430 ал.1 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 426 гр. Пазарджик, 05.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Минка П. Трънджиева
Членове:
Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Петя Кр. Борисова като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско дело № 20235200500629 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 4259 по описа на съда за 2021 година е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че ответникът П. Д. К. с ЕГН ********** от с.Ю., общ.Пазарджик, обл.Пазарджик, ул. „21-ва“ №3 дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД, ЕИК:
121830616, седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Московска“ №19 на основание чл.138, ал.1 ЗЗД сумите: 8499.86лв. - главница, 4395.65лв. договорна лихва за периода от 05.01.2017г. до деня преди предсрочната изискуемост – 30.11.2020г.; 496.93лв. - обезщетение за забава върху просрочените месечни погасителни вноски за периода от 12.02.2017г. до деня преди предсрочната изискуемост - 30.11.2020г. /без периода на извънредното положение от 13.03.2020г. до 13.05.2020г./; 92.85лв . - обезщетение за забава за периода от датата на предсрочната изискуемост - 01.12.2020г. до 05.01.2021г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 06.01.2021г., до плащането, дължими по договор за обединяване на кредити за текущо потребление от сключен на 27.05.2011г., изменен на 12.10.2012г., между „Банка ДСК“ АД и 1 кредитополучателя С.П.Г. с ЕГН **********, вземанията по който са обезпечени с поръчителство от ответника по договори за поръчителство от 27.05.2011г. и 12.10.2012г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №36/08.01.2021г. по ч. гр. д. №36/2021г., по описа на РС-Плевен, като е отхвърлен иска за главницата за разликата над 8499,86лв. до предявения размер от 9284,49лв., както и иска за разходи при изискуем кредит по тарифата на банката в размер на 120лв.
Осъдена е П. Д. К. да заплати на ищеца „Банка ДСК“ АД съдебни разноски в исковото производство в размер на 1142,75лв. и съдебни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №36/2021г. на РС - Плевен в размер на 316,56лв.
Осъдена е „Банка ДСК“ АД да заплати на ответника П. Д. К. съдебни разноски в исковото производство в размер на 39,15лв.
В срок така постановеното решение е обжалвано от П. К. , чрез процесуалния и представител.
Излагат се оплаквания за недопустимост , евентуално за неправилност на решението.
Съдът приел,че предявеният иск е допустим позовавайки се на произнасяне на въззивна инстанция по този въпрос. Това определение било необжалваемо за жалбоподателя и той цели контрол върху допустимостта на иска , респективно на решението по пътя на въззивното обжалване.
За да счете исковете за основателни съдът приел, че П. К. се е задължила спрямо банката да отговаря за задълженията на длъжника С.Г. по Договор за кредит, обезпечен с договор за поръчителство от 27.05.2011 г., като условията на кредита били изменени с допълнително споразумение от 12.10.2012 г., като срокът е удължен до 12.10.2022 г.
Съдът приел, че договорът за кредит е действителен, с изключение размерът на лихвата за просрочие на главницата по кредита.
Приел е още, че за възникването на поръчителството не е необходимо поръчителят да е запознат и да се е съгласил с всички условия по кредита, а само със съществените елементи - страни, размер и срок. С оглед на това съдът е достигнал до извод, че не е налице нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП. По отношение срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД първоинстанционния съд в решението е посочил, че срокът е спазен, тъй като кредиторът е обявил предсрочна изискуемост на 01.12.2020 г., за което е изпратил съобщение до длъжника и е подал заявлението по чл. 417 от ГПК в съда на 06.01.2021 г.
Подържа, че предявените установителни искове по чл.422 от ГПК са недопустими, тъй като не съответстват на заявените обстоятелства относно 2 вземанията в заявлението по чл.417 от ГПК, което е предпоставка за допустимост по отношение на специалните установителни искове по чл.422 от ГПК.
В заявлението по чл.417 от ГПК кредитната институция не въвела обстоятелства относно подписано от длъжника допълнително споразумение към първоначалния договор и съответно подписан втори договор за поръчителство .
Още повече, по отношение на поръчителя изрично в заявлението по чл.417 от ГПК кредитната институция е посочила, че отговорността на поръчителя произтича от договор за поръчителство от 27.05.2011 г., а в исковата молба е посочено, че договор за поръчителство е от 12.10.2012 г. и същият е към допълнителното споразумение към първоначалния договор за кредит.
Липсвала идентичност относно правопораждащия юридически факт за вземанията на банката от поръчителя, поради което и предявените установителни искове по чл.422 от ГПК били недопустими. Съответно недопустимо било и постановеното съдебно решение.
Исковете били и неоснователни тъй като в заповедното производство се твърдяло ,че ответницата отговаря като поръчител на основание договор за поръчителство от 27.05.2011 г. , който очевидно не е пораждащия отговорността на поръчителя юридически факт, тъй като нейната отговорност произтича от друг договор - договор за поръчителство от 12.10.2012 г.
Този договор не следвало да се обсъжда в исковото производство , доколкото на него молителят не се е позовал в заповедното такова., Това водело до извода ,че срокът на кредита е продължен без съгласието на поръчителя, съответно срокът по чл.147 от ЗЗД е изтекъл.
Съдът не обсъдил всички направени с отговора на исковата молба възражения за недействителност на Договора за кредит и последващия такъв /анекс/.
В Договора за кредит липсвали съществени реквизити, императивно уредени в разпоредбата на чл.11 от ЗПК, а именно- лихвеният процент на кредита, годишният процент на разходите по него, всички разходи по договора за кредит и други съществени за договора условия.
Поръчителство може да се поеме само и единствено за действително възникнали задължения от главния договор предвид акцесорният характер на поръчителството. Поради недействителността на основния договор , договор за поръчителство не можел да се сключили и ответницата не отговаряла като поръчител.
Не било обсъдено и възражението ,че ответницата не е подписала погасителния план, което водело до недействителност, поради неспазване на императивното правило по чл.11 т.11 от ЗПК, доколкото съгласно трайната 3 практика на СЕС поръчителят по потребителски договор за кредит е потребител и се ползва от защита.
Съдът разгледал в мотивите си отчасти възражението за недействителност на разпоредбите относно правото на банката едностранно да определя и променя размера на възнаградителните лихви, като е приел, че лихвата за просрочие е прекомерна, възлизаща на 24, 95 % и е намалил същата до размера на законната лихва през по-голямата част от срока на кредита -10.01 %.
Замяната на неравноправна клауза не било допустимо съгласно практиката на СЕС като санкция за търговеца за това, че е включил такава клауза в отношенията си с потребителя.
Не било обсъдено възражението за недействителност на разпоредбите, с които банка едностранно да определя и променя размера на възнаградителните лихви.
Трайно установено било в съдебната практика, че банката няма право да определя и променя едностранно възнаградителната лихва, което представлява неравноправна клауза смисъла на чл.143 т. 11 до т. 13 от ЗЗП, каквито клаузи се съдържат в договора за кредит.
Съдът следвало да отчете извършените плащания за увеличените възнаградителни лихви и неустойки като плащане по кредита, което не било сторено.
Съдът е приел, че кредитора няма задължение да уведомява поръчителя за настъпилата предсрочна изискуемост. Жалбоподателката не споделя тези изводи и счита , че по отношение на нея предсрочна изискуемост не е настъпила, тъй като ищецът не я е уведомил.
Позовава се на Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГКТК на ВКС, в което било прието, че предсрочната изискуемост следва да е обявена на всички задължени лица, какъвто е и поръчителят.
Моли решението да бъде отменено като неправилно и постановено ново правилно решение.
В срок е постъпил писмен отговор от Банка ДСК ЕАД.
Във връзка с доводите за недопустимост на решението сочат , че към заявлението е приложен Договор за обединяване на кредити за общо погасяване с договор за поръчителство, а към исковата молба- и Допълнително споразумение към този договор и втори договор за поръчителство. В исковата молба банката се позовавала на договора за поръчителство от 27.05.2011 г. и 12.10.2012 г.
Правопораждащият факт на вземането бил Договорът за обединяване на кредити от 27.05.2011 г., а по отношение ответницата- и Договорът за поръчителство. Допълнителното споразумение към договора за кредит няма самостоятелно съществуване извън този договор и не представлява 4 самостоятелно основание за търсене отговорността на ответницата. В процесния случай поръчителят е дал съгласието си да отговаря за вземането и при удължения срок на договора за кредит, видно от представения Договор за поръчителство от 12.10.2012 г. Дори да не бе подписан вторият договор за поръчителство /съотв. да не бе представен с исковата молба или съдът да не го бе приел като доказателство по делото/, то отговорността на поръчителя пак не би отпаднала. От представените доказателства било видно, че договорът за кредит е сключен за срок от 120 месеца, с крайна падежна дата 27.05.2011 г. Предсрочната изискуемост е настъпила преди изтичането на този срок , а самото вземане било присъдено на 08.01.2021 г. , т.е. пак преди изтичане срока на договора от 27.05.21 г. Поради това не можело да се приеме, че отговорността на поръчителя е отпаднала, с оглед представения към Заявлението и исковата молба Договор за поръчителство от 27.05.11 г.
Позовават се на съдебна практика, обективирана в Решение № 337/15.05.2019 г. по т.д. № 2085/2016 г. , II т.о., определение № 31/10.01.20 г. по т.д. № 558/2019 г. I т.о.
Според практиката на ВКС поръчителят при договор с продължавано изпълнение би се освободил от отговорност единствено за задълженията с падеж, следващ първоначално уговорения срок. В случая предсрочната изискуемост е обявена и вземането е присъдено преди изтичане на срока по Договора от 27.05.11 г., а самото преструктуриране на задължението не представлява обективна новация. Вторият договор за поръчителство би бил съществен елемент от основанието на иска само по отношение на дължимите вноски след изтичане срока на договора в редакцията от 27.05.11 г. , но не може да се приеме, че води до отпадане изцяло отговорността на поръчителя или до липса на идентичност между предмета на заповедното и исковото производство. Предвид крайния падеж на договора за обединяване на кредити, датата на предсрочната изискуемост и датата на подаване на заявлението по чл. 417 т. 2 от ГПК , се установявало и спазването на срока по чл. 147 от ЗЗД по отношение отговорността на поръчителя.
Възраженията, направени с отговора исковата молба били обсъдени от съда и приети за неоснователни. Установени са конкретните договорки относно лихвените условия, ГПР и др. Поръчителят е подписал договорите за поръчителство, но не е установено задължение за страните по тези договори да се подписва и погасителен план, който е неразделна част от договора за кредит, а не от договора за поръчителство.
Възражението на ответника се основавало на погрешен прочит на разпоредбата на чл. 19.1. от Общите условия /съдът също достига до такова тълкуване/- приема се обезщетението за забава като сбор на договорната лихва, действаща в момента, и надбавка за забава. Всъщност чл. 19.1. от ОУ указва, че и при забава върху частта от вноската, представляваща главница, продължава да се начислява договорна лихва в изпълнение на чл. 7.5 от ОУ.
Тази лихва обаче се търси от Банката като договорна лихва. Надбавката за забава се начислява отделно и е в размер на 10 %. Поради това е 5 идентичността на посоченото в извлечението от счетоводните книги на Банката като обезщетение за забава и изчислението на ВЛ съобразно поставената му от съда задача да приложи като обезщетение за забава лихва в размер на законната такава. Така математически се установява, че върху главницата при забавата не е начислявана лихва от 24.95 %, а е начислената лихва е в размер на 10 % /според уговореното в чл. 19.1. ОУ/. Изводът е, че разпоредбата на чл. 19.1. не се явява недействителна, тъй като Банката в случая е договорила надбавката в съответствие с разпоредбата на ЗПК.
Разпечатката съдържа 45 от 130 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1d781cf9-bb12-4476-ae07-650b6e5593ab