Определение № 1702 от 03.12.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1702 гр. Плевен, 03.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400501000 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 вр. с чл.248 от ГПК.

С определение №5140 от 13.10.2025г., постановено по гр.дело №4465/2024г. по описа на РС – гр. Плевен, е изменил на основание чл.248 от ГПК Решение №514 от 17.04.2025год., постановено по гр.д. №4465/2024год. по описа на Плевенски районен съд, в частта за разноските, като осъдил на основание на основание чл.38 ал.2 от ЗА „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" №115 Е, ет. 5, да заплати на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. ***, адвокатско възнаграждение още в размер на 80лв. – дължим ДДС, като оставил без уважение молбата в останалата й част за увеличаване на първоначално определения размер на адвокатско възнаграждение, като неоснователна.

Със същото оставил без уважение молбата на „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, ЕИК *** - вх.№13911 от 05.05.2025год. за изменение на решението в частта за разноските, касаещи адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца, като неоснователна.

Срещу така постановеното определение е подадена въззивна частна жалба от „КРЕДИРЕКТ“ ООД, ЕИК202531869, чрез адв.Х. М. от САК. В нея се твърди, че не са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение за безплатна правна помощ. Заявява, че в представеното пълномощно не е 1 конкретизиран номера на делото и не става ясно, че е точно по това производство. Сочи, че в договора за правна помощ е записано, че безплатната помощ се предоставя по чл.38 ал.1 т.3 от ЗА, но лицето не е от кръга посочен в този текст. Заявява, че правото на иск е упражнено превратно с цел увреждане на дружеството, като са подадени 2 искови молби от същия ищец, въпреки, че ищецът е имал възможност да получи защита в рамките на едно производство.

Твърди, че целта на тези многобройни молби е да се претендират разноски по всяко от делата, които са в прекомерен размер. Сочи, че в част от съдебната практика се приема, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж. Цитират се конкретни актове в тази насока.

Навежда доводи, че размера на присъденото възнаграждение не е съобразен с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, изключващи приложението на Наредба №1/2004г. Заявява, че в случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните следва да се съобразят и подробно посочени други фактори, като съвкупната им преценка сочи на извода, че справедливия размер на адвокатското възнаграждение следва да е по-нисък от посочения ориентир в Наредба №1/2004г.

В заключение моли да се постанови определение, с което да се отмени атакуваното определение на Плевенски районен съд и да се остави без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски или евентуално да се намали размера значително.

В законния срок е постъпил писмен отговор от ответната по жалбата страна, чрез процесуалния й представител – адв.Е. И.. В него се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Твърди, че е налице оказана безплатна правна помощ, както и че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС, като цитира множество съдебна практика в тази насока. Моли да се остави без уважение депозираната жалба.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения седмичен срок от 2 връчване на съобщението до процесуалния представител на страната, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

В разноските по делото са включени държавна такса и разноски – възнаграждение за вещо лице. Независимо, че в частната въззивна жалба не се съдържат конкретни оплаквания за тях, следва да се изложат мотиви за дължимостта им, доколкото с молбата по чл.248 от ГПК, при условията на евентуалност е поискано да не се присъждат разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар. Императивна и изрична е разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК „ Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.“ Тя задължава съда да присъди таксите и разноските, които са платени за водене на делото от ищеца. В настоящия случай ищеца не е освободен от такси и разноски и е заплатил държавна такса 181.19лв., 200лв. депозит на вещо лице и доп. д.т. 19.66лв. При това положение при приключване на делото съдът е длъжен да осъди ответника да ги заплати. Поради това и правилно съдът е присъдил в полза на ищеца сумата от 397.70лв.

Съгласно разпоредбата на чл.38. ал.1 от ЗАдв. адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист, т.е. възможността за осъществяване на безплатна правна помощ се отнася само до конкретно посочените хипотезите. Посочените три групи лица обхващат случаи на предоставяне на безплатна адвокатска помощ и съдействие единствено на физически лица.

В своята трайна практика ВКС е приел, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1 - т.3 на чл.38 ал.1 от ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ /Определение № 47 от 8.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 917/2023 г., III г. о., ГК и Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 3

1005/2020 г., II т. о., ТК/. В случая, по делото е представен Договор за правна защита и съдействие и пълномощно, с което ищеца в първоинстанционното производство е упълномощил еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ гр.Пловдив да го представлява, в който е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на основание чл.38 ал.1 т.3 от ЗАдв.

Както бе посочено по-горе не е необходимо съдът да изследва наличието или не на качеството на лицето и дали същото отговаря на конкретно посочената точка, за да се присъди възнаграждение за безплатно представителство.

Ето защо съдът счита, че независимо, че не става ясно в коя категория лица посочени в чл.38 ал.1 т.3 от ЗА попада ищцата, присъждането на възнаграждение не е обусловено от установяване на това качество.

Едновременно с това пределно ясна е волята на страните по договора за правна помощ, че се касае за „процесуално представителство по гр.д. пред РСПлевен.“ Дори и да не е посочен конкретен номер на дело, който не е известен към момента на упълномощаване и подаване на ИМ, това е достатъчно да очертае ясно кръга от действия, за които е упълномощен адвоката.

Що се касае до становището, че в част от съдебната практика се приема, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а по останалите да се оставя без уважение, следва да се посочи, че на първо място е налице пряко противоречие с чл.81 от ГПК, императивно предвиждащ, че „във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски“. Т.е. законодателят задължава всяка инстанция да се произнася по разноските по стоящото за разглеждане пред нея дело, като с аргумент на по-силното основание, произнасянето по разноски за всяко дело е абсолютно задължително.

На второ място, спрямо твърдяната злоупотреба с право на иск и възможността за подаване на отделни искови претенции следва да се посочи, че носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна 4 или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това.

/Решение № 260514/21.01.2021 г., постановено по в.гр.д. № 6572/2019 г. по описа на СГС/. В настоящия случай, предявеният от ищеца иск за обявяване за нищожност на целия процесен Договор за потребителски кредит, е уважен от съда, т.е. налице е нарушено право и в този смисъл, поведението на ищеца не е недобросъвестно и не съставлява злоупотреба с право. Страната, за която нищожната клауза създава задължения, може да реализира правата си само по съдебен ред, след като между страните не е постигнато съгласие за нейната отмяна. Воденето на множество дела между същите страни, търсейки реализиране на права, произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, независимо от наличието на сходност на подлежащите на изследване релевантни факти. Поради това и Плевенски районен съд не е приел искането за съединяване на производствата и по други дела, с това по настоящето. В случая се твърди, че са заведени множество дела от същата ищца, но по делото няма такива данни. Направеното с частната жалба доказателствено искане е процесуално недопустимо, при ограничението на чл.266 ал.1 от ГПК, както и предвид характера на производството по чл.248 от ГПК, което касае произнасяне на изменение или допълване на разноски по вече представени доказателства по делото и влязло в сила основно решение.

Ето защо настоящият въззивен състав счита, че цитираната практика е неотносима към случая /освен, че не е задължителна/.

Относно размера на определеното възнаграждение въззивният състав отчита настъпилите изменения в съдебната практика относно задължителността на чл.38 ал.2 от ЗА. В своите актове - Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева; Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и редица други ВКС изрично приема, че съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги.

Преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в 5 наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА , препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.