Решение № 4445 от 16.10.2025, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 7514/2024
- Вид
- Решение № 4445
- Подписан
- 16.10.2025
- В сила
- 12.11.2025
- Състав
- Весела Петрова Кърпачева
Цитирани разпоредби
- чл. 124 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.161 · Граждански процесуален кодекс
- чл.190 · Граждански процесуален кодекс
- чл.190, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.190, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 4445 гр. Пловдив, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330107514 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. Т. И. против „Сити кеш“ ООД, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***** от ***** г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 283,56 лева.
В исковата молба се твърди, че на **** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05 % и годишен процент на разходите – 49,80 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят - ищец дължал неустойка в размер на 283,56 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Сочи, че заемният ресурс е изцяло усвоен от ищеца, но същият не дължал плащане на неустойка. Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми - гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорната възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума. Ищецът твърди, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция, в размер на 283,56 лева, била загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция, доколкото била близо 50 % от заетата сума в размер на 500 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на 1 добрите нрави. Твърди, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя - ищец, ответното дружество е поставило изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което било в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неустойката била уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Както разходите на търговеца, така и печалбата му би следвало да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности не отговаряли на действителните параметри по договора. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР, като неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума. С оглед изложеното моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка в размер на 283,56 лева, обективирана в чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***** от **** г., сключен между страните, за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който се оспорва иска. Твърди, че са спазени всички изисквания, уредени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Неустойката не била включена, а и не можела да се включи в ГПР, защото била свързана с обезпечение, което се предоставяло след сключването му. Освен това неустойката обслужвала неизпълнението на задължение по договора, а тези суми не влизали в общите разходи по кредита съгласно Директива 2008/48/ЕО. Счита, че клаузата не противоречи на добрите нрави. Представянето на обезпечение било съобразено със закона практика, която не водела до неравновесие между страните.
Твърди, че при сключването на договора ищцата е била наясно с всички условия по него. Била налице възможност за отказ от договора, ако страната прецени, че условията са неизгодни за нея и не е могла да ги обмисли първоначално. Изтъква, че процесният договор бил четвърти поред между страните и всички включвали клауза на неустойка. Поради това намира, че са налице трайни отношения между страните, които обосновават индивидуално договаряне и изключвали неравноправността на клаузите. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По обхвата на контрола за законосъобразност на клаузата от договора, осъществяван от настоящата инстанция:
Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор или на отделна негова клауза, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога 2 ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.
Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения иск само на изложените в исковата молба основания, а именно – нищожност на клаузата за заплащане на неустойка поради противоречие с добрите нрави, както и на наведените други основания в исковата молба.
По същество на правния спор:
По делото се установява, а и страните не спорят по отношение на факта (доколкото е отделено за безспорно с доклада на съда), че между тях в сключен процесният договор за потребителски кредит № **** от ***** г., при фиксиран лихвен процент по заема 40,05 % и ГПР – 49,80 %, по който предоставената сума от 500 лева е усвоена от ищеца. Не е спорно също така, че в договора е уговорена клауза, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 283,56 лева, дължима при непредоставяне на обезпечение от страна на ищеца, както и че посочената неустойка не е включена при изчисление на посочения в договора ГПР.
С определение № ****г. съдът на основание чл.190 ГПК е задължил ответника в срок до откритото съдебно заседание да представи процесния договор за кредит, сключен между страните, като му е указал, че при неизпълнение на вмененото му задължение, ще се приложат последиците на 161 ГПК. Съгласно нормата на чл.190, ал.1 ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. В случая, съдът е задължил ответника, който е страна по процесния договор за кредит да представи същия по делото, доколкото документът е от основно значение за разрешаването на правния спор. Нормата на чл.190, ал.2 ГПК регламентира правната последица при непредставяне на документа, а именно съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства.
Въпреки уваженото доказателствено искане на ищеца, ответникът не е изпълнил задължението си по чл.190 ГПК и не е представил в срок до първото по делото съдебно заседание процения договор за кредит. Ето затова, съдът намира, че следва да се приложи последицата на чл.161 ГПК и да се приемат за доказани обстоятелствата във връзка с твърдяното от ищеца съдържание на процесния договор за кредит по повод на клаузата за неустойка, а именно че Съгласно договора, / чл.5, ал.1/ същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Също така, че съгласно чл.11, ал.1 от Договора, в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на условията визирани в чл.5, ал.1 от договора същият дължи неустойка на кредитора в размер на 283,56 лева, която следва да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.
При така установените фактически обстоятелства, съдът намира от правна страна следното:
3
Наведеното от ищеца основание за нищожност на клаузата на чл.11, ал.1 от договора е накърняване на добрите нрави. В съдебната практика трайно се приема, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Свободата на договаряне пък е рамкирана от императивните разпоредби на закона. Така – решение № 119/ 22.03.2012 г., постановено по гр.д. № 485/ 2011 г. на ВКС.
По отношение на неустойката следва да се имат предвид и задължителните постановки на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно които като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Разпечатката съдържа 22 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1d6f4b8f-9505-45a0-883a-173ab353b74a