Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 201 от 06.11.2026, Районен съд - Първомай

Съд
Районен съд - Първомай
Дело
113/2026
Подписан
06.11.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 140, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 367 - 368 · Кодекс за застраховането
  • чл. 367 - 368 · Кодекс за застраховането

РЕШЕНИЕ

№ 201 гр. Първомай, 06.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20265340100113 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от Р. Д. М. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

На основание чл. 140, ал. 6 вр. чл. 146, ал. 1 ГПК съдът приема следния проект за доклад:

Предявен е иск от Р. Д. М. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване, че Договор за потребителски кредит № *** от 16.09.2024 г. е недействителен.

Ищцата Р. Д. М. твърди, че на 16.09.2024 г. сключила с ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД Договор за потребителски кредит № *** с общ размер от 6926,60 лв., от които главница в размер на 4400 лв. и застрахователни премии в общ размер на 2526,60 лв. Според договора и погасителния план към него застрахователната премия била разсрочена и включена в анюитетните вноски по кредита, като било уговорено връщане на паричния ресурс на 60 месечни погасителни вноски. Годишният процент на разходите (ГПР) бил 43,49 %, а общата дължима от потребителя сума възлизала на 15484,03 лв., което било над 3 пъти повече от реално получената сума (главницата) от 4400 лв. Тъй като страните били потребител и кредитор, следвало да се прилагат правилата на ЗПК и ЗЗП. Счита, че в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите не отговарял на действителния такъв, тъй като в него не била включена застрахователната премия. Така се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Развива доводи, че в договора за кредит не следвало само формално да се посочи размер на ГПР, а това трябвало да бъде 1 направено по начин, който е достатъчно пълен, точен и ясен, за да не поставя потребителя в положение да тълкува клаузите на контракта и да преценява кои суми точно ще дължи. Твърди, че задължението на потребителя да заплати застрахователна премия имало характер на сигурен разход, поради което следвало да бъде включено изначално при формиране на ГПР. Изразява становище, че било недопустимо под формата на застраховки кредиторът да начислява други дължими от потребителя суми, различни от лихвата. Посочва, че с включване на застраховката при формиране на ГПР размерът на тази величина надхвърля допустимия по чл. 19 ЗПК. Доколкото застраховката не била включена в ГПР, същият бил в различен размер от посочения в договора за паричен заем, което водело до неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, респективно – до недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в който излага становище за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес, доколкото към изпратеното копие липсвали доказателства, като прави искане за прекратяване на производството. При условията на евентуалност счита, че предявеният иск е неоснователен.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 16.09.2024 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 4400 лв. Уговорено е кредитът да се върне на 60 месечни вноски, всяка една в размер на 258,06 лв. в срок до 05.10.2029 г. или общо 15484,03 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 2526,60 лв. и на договорна лихва в размер на 8557,43 лв. Лихвеният процент, с който се олихвява предоставеният кредит, изразен като годишен лихвен процент, е 37,73 %, а годишният процент на разходите – 43,49 %. В чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит е посочено, че в случай че потребителят е избрал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това 2 по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият негов размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплати застрахователна премия, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 15484,03 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Както беше посочено по-горе, определеният в договора ГПР е в размер на 43,49 %, но не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер на 2526,60 лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват, или като част от главницата, което е незаконосъобразно. В тази връзка от конкретното съдържание на договора не е ясно лихвеният процент върху коя сума се начислява, защото първоначално е отразено като размер на кредита сумата от 4400 лв., а впоследствие общ размер на кредита от 6926,60 лв. Следователно потребителят е заставен да тълкува волята на банката, за да прецени върху коя от двете суми е начислена претендираната договорна лихва. Едва след извършване на съответните изчисления, за които не са необходими специални знания, се установи, че възнаградителна лихва е начислявана и върху застрахователната премия, тъй като при прилагане на горепосочения лихвен процент върху сумата от 4400 лв. би се дължала възнаградителна лихва от 5 435 лв., а не 8 557,43 лв., както е посочено в договора. Тук е мястото да се 3 изясни, че съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава). По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще се явява уговорена във вреда на потребителя клауза, задължаваща го да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое усмотрение. Това важи особено в случаите, когато олихвяваното плащане се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното покритие (чл. 367 – 368 КЗ). Поради това съдът намира, че положението на длъжника е значително по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако беше сключил застраховката отделно. По тези съображения съдът счита, че с уговарянето на застраховка на сравнително висока стойност, сравнена с размера и периода на предоставяне на кредита, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК на договора за кредит, и е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. В този смисъл е и Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, в което е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В горецитираното решение Съдът на ЕС е задал още един критерий, въз основа на който разходи за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Настоящият случай е именно такъв, доколкото предвидената застраховка е допълнителна услуга, която оскъпява кредита с повече от 50 %, а в същото време се финансира от кредитора като част от главницата и по този начин се олихвява и с възнаградителна лихва. Поради изложеното могат да се приложат последиците, изведени в решението на СЕС, като застрахователната премия се приеме като част от общите разходи по кредита. В случая това не е сторено, тъй като премията е включена в главницата, а не е третирана като разход. По тези съображения съдът намира, че по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а включването на застрахователната премия в погасителните вноски се 4 превръща де факто в скрита допълнителна възнаградителна лихва. От това следва, че с прибавянето им към ГПР той ще превиши предвиденият в закона максимален размер от 67,70 % към 16.09.2024 г.

От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.